2,690,185 views • 19:15

Искам да започна с едно наблюдение, което е, че ако съм научил нещо през последната година, то е върховната ирония за публикуването на книга за бавността е че трябва да обикаляш и да я представяш наистина бързо. Като че ли прекарвам повечето си време тези дни, прелитайки от град на град, студио на студио, интервю на интервю, обслужвайки книгата в наистина малки хапки. Защото всеки тези дни иска да знае как да забави, но искат да научат как да забавят наистина бързо. Така че... направих реклама по СиЕнЕн онзи ден. където всъщност прекарах повече време за грим отколкото да говоря на живо. И си мисля че — това не е истинска изненада, нали? Защото това е типа свят в който ние — ние живеем сега, един свят залепен в бързо-напред.

Един свят, обсебен от скоростта, от правенето на всичко по-бързо, от набутването на повече и повече в по-малко и по-малко време. Всеки момент от деня се усеща като надпревара с времето. Ще си послужа с фраза от Кери Фишър, която е — има я в биографията ми, ще я кажа отново — "Тези дни дори моментното задоволяване отнема твърде дълго." И ако се замислите как се опитваме да направим нещата по-добри, какво правим? Не, ние ги забързваме, нали? Преди набирахме (телефон); сега бързо набираме. Четяхме; сега четем бързо. Ходехме; сега ходим бързо. И разбира се, ходихме на срещи, а сега ходим на бързи срещи (спийддейтинг). И дори неща, които в самата си същност за бавни — дори тях се опитваме да забързаме. Така че — Така че наскоро бях в Ню Йорк, и минах покрай един фитнес на който имаше реклама на прозореза за нов курс, нов вечерен курс. И той беше за, предположихте правилно, бърза йога. Така че това — перфектното решение за гладни за време професионалисти които искат да, нали знаете, поздравят слънцето, но искат само да отделят около 20 минути за това. искам да кажа, това са все пак крайни примери, и те са забавни и добри за да им се посмеем.

Но има една много сериозна точка, и аз мисля че в гламозамайващото препускане в ежедневието, често загубваме поглед над вредата която този ускорен живот ни нанася. Толкова сме мариновани от културата на скоростта че почти не забелязваме как тя отнася частица от всеки аспект на живота ни. На здравето, на храната, на работата ни, на връзките, на околната среда и на обществото. И понякога ни струва един — звън за събуждане, нали, да — на предупреди за това, че препускаме през животите си, вместо всъщност да ги живеем; че живеем забързан живот, вместо хубав живот. И аз мисля за много хора, този звън за събуждане е под формата на някакво заболяване. Нали знаете, прегряване, или всъщност тялото казва, "Не мога да поема повече," и хвърля хавлията. Или може би някоя връзка се разпада защото не сме имали времето или търпението, или спокойствието, да бъдем с другия човек, да го слушаме.

И моя звън за събуждане дойде когато започнах да чета вечерни приказки на сина ми, и установих, че накрая на деня, влизам в стаята му и просто не мога да забавя — нали знаете, четях бързо "Котката в шапката." Правех — нали знаете, прескачах редове тук, параграфи там, понякога цяла страница и разбира се, малкото ми момче знаеше книгата отвътре навън, така че се карахме. И това което трябваше да бъде най-отпускащия, най-близък и най-нежен момент в деня ми, когато бащата сяда да чете на сина си, вместо това стана някаква гладиаторска битка на желанията; сблъсък между неговата скорост и моята — или моята скорост и неговата бавност. И това продължи известно време, докато се хванах да преглеждам статия във вестник със съвети за пестене на време на забързани хора. И в един от тях се спонаваше серия книги наречени "Едноминутната вечерна приказка." И аз — притрепвам, казвайки тези думи сега, но първата ми реакция тогава беше много различна. Първоначалния ми рефлекс беше да си кажа, "Алелуя - каква страхотна идея! Това е точно това, което търся за да ускоря вечерните приказки още повече." Но за щастие, ми присветна над главата и следващата ми реакция беше много различна, отдръпнах се назад и помислих, "Хей — ама наистина ли стигнахме до тук? Наистина ли съм толкова забързан, че съм готов да пробутам на сина си нещо на бързо накрая на деня?" И аз — сложих вестника настрана — и се качвах на самолет — и седях там, и направих нещо, което не бях правил от дълго време — което е не правих нищо. Само разсъждавах, мислих дълго и съсредоточено. И докато слезна от самолета, бях решен че искам да направя нещо по въпроса. Исках да разследвам тази цяла култура на забързаността, и това което причиняваше на мен и на всички останали. И аз —

И аз имах два въпроса наум. Първия беше, как станахме толкова забързани? И втория е, възможно ли е, или дори желателно, да забавим? Сега, ако се замислите как света ни толкова се ускори, обичайните заподозрени се обръщат с гръб. Мислите си за, нали знаете, урбанизацията, консуматорството, работната среда, технологията. Но мисля, че ако срежете през тези сили ще се озовете към нещо по-дълбоко двигателя, основата на въпроса, който е как мислим за времето само по себе си. В други култури, времето е циклично. То се разглежда като движещо се в големи спокойни кръгове. То винаги се подновява и освежава от само себе си. Докато в Запада, времето е линейно. То е ограничен ресурс, винаги изтича. Или го използваш, или го губиш. Времето е пари, както е казал Бенджамин Франклин. И аз си мисля какво това - ни причинява физиологически дали то — то създава уравнение. Времето е малко, така че какво правим? Ами — ами, ние ускоряваме, нали? Опитваме се и правим повече и повече в по-малко и по-малко време. Обръщаме всеки момент от всеки ден в надпревара към финиш линията. Една финиш линия, която инцидентно никога не стигаме, но финиш линия все пак. И аз предполагам че въпросът е, възможно ли е да се освободим от това мислене? И за щастие, отговорът е да, защото това което открих, когато започнах да се оглеждам, е че има — глобална враждебна реакция срещи култура която ни казва че по-бързо е винаги по-добре, и че по-заето е най-добре.

По целия свят, хората правят немислимото: забавят се, и откривайки че въпреки че общоприетата мъдрост ни казва че ако се забавиш, ще бъдеш премазан, всъщност обратното излиза вярно. Че ако се забяваме в подходящите моменти, хората откриват че правят всичко по-добре. Те се хранят по-добре, правят любов по-добре, упражняват се по-добре, работят по-добре, живеят по-добре. И в този котел от моменти, и места и актове на забавяне, лежи основата на това което много хора мислят като, Международното Движение за Забавянето.

Сега ако ми позволите да направя един малък жест на лицемерие, Ще ви дам един бърз преглед на това което — се случва вътре в Движението за Забавяне. Ако мислите за храна, много от вас са чували за Движението за Бавна Храна. Започна в Италия, но се разпространи по света, и сега има 100,000 члена в 50 страни. И се основава на много просто и осезаемо послание, което е, че получаваме по-голямо удоволствие и повече здраве от нашата храна, когато ние я култивираме, приготвяме и поглъщаме с подходяща скорост. Мисля си също, че експлозията на движението за органична храна, както и ренесансовите фермерски пазари, са други — са други илюстрации на факта, че хората са отчаяни да се разделечат от яденето, готвенето и на култивирането на тяхната храна в едни индустриални срокове. Те искат да се върнат назад към по-бавно темпо. И от движението за бавна храна нещо пререстна и то се нарича движение за Бавни Градове, което започна в Италия, но се разпространи в цяла Европа и отвъд. И в него, градове започват да преосмислят как организират ландшафта си, така че хората са предразположени да — да забавят да помиришат розите и да общуват един с друг. Така че те могат да избегнат трафика, или да седнат на пейка в парка, или някое злено място.

И по определени начини, тези промени добавят повече отколкото сбора на частите, защото си мисля, че когато Бавен Град стане официално Бавен Град, това е нещо като философска декларация. Това е да кажеш на останалия свят, и на хората в този град, че ние вярваме, че през 21-ви век, бавността ще играе роля. В медицината, аз мисля, че много хора са дълбоко разочаровани. с типа на бързодействие което намираме в конвеционалната медицина И милиони от тях, по целия свят се обръщат към съпътстващи или алтернативни форми на медицина, които имат тенденцията да влезнат в някакъв по-бавен, по-нежен, по-холистичен начин за изцеляване. Сега, очевидно журито се изключва в много от тези съпътстващи терапии, и аз лично се съмнявам че кафе енема някога, нали знаете, ще бъде одобрено от обществото. Но други лечения като акопунктура и масаж, или дори просто отпускане, определено имат някъкъв вид полза. И иновационните медицински колежи са навсякъде — започват да изучават тези неща за да разберат как работят, както и какво може да научим от тях.

Секс. Има ужасно много бърз секс напоследък, нали? Идвах към — ами — нямах нищо предвид. Отивах бавно, да кажем, бавно към Оксфорд, и минах през будка с вестници, и видях списание, мъжко списание, на чиято корица пишеше, "Как да доведете партньора си до оргазъм за 30 секунди." Така че, нали знаете, дори секса е на хронометър тези дни. Сега, нали знаете, Аз харесвам набързо колкото всеки друг, но си мисля че има страшно много полза от бавния секс — да забавите в спалнята. Нали знаете, влизате в тези — тези по-дълбоки, някакси, нали знаете, психологични, емоционални, духовни течения, и получавате по-добър оргазъм с натрупването. Можете да получите повече удоволствие от усилията, така да се каже. Искам да кажа, Пойнтър систърс са го казали много тънко, нали, когато пяха възхвалите за любовника с бавна ръка. Сега, ние всички се смеехме на Стинг преди няколко години, когато стана Тантрик, но превъртайки напред с няколко години, сега ще намерите двойки от всякакви възрасти да пълнят уоркшопите, или само в техните спални, търсейки начини да сложат спирачки и да имат по-добър секс. И разбира се, в Италия където — искам да кажа Италианците винаги сякаш знаят къде да намерят своето удоволствие — те започнаха официално движение за Бавен Секс.

Работното място — навсякъде по света — Като Северна Америка е определено изключение — работните часове започнаха да намаляват. И Европа е пример за това, и хората намират как качеството на техния живот се подобрява докато те работят по-малко и също че тяхната почасова работоспособност се повишава. Сега, определено има проблеми със 35-часовата работна седмица във Франция — прекалено много, прекалено скоро, прекалено твърдо. Но други държави в Европа, особено Северните държави, показват, че е възможно да имате страхотна икономика без да бъдете работохолици. И Норвегия, Швеция, Дания и Финландия сега са на върха на шестте най-конкурентни държави в света, и те работят броя часове които ще накарат средния Американец да реве от ревност. И ако минете отвъд нивото на държавата, а на микро-ниво в компаниите, все повече фирми сега осъзнават че трябва да позволяват на екипа си или да работи по-малко часове или просто да изключва — да имат обедна пауза, да отидат да седнат в тиха стая, да изключат Блекбери телефоните си — вие там отзад — мобилните телефони, посред работния ден или през уикенда, така че да имат времето да презаредят и да — да може мозъка да се плъзне в творчески режим на мислене.

Все пак, не е само тези дни, възрастни които се преработват, нали така? Ами децата също. Аз съм на 37, и моето детство свърши по средата на 80-те, и когато гледам децата сега, просто съм удивен по начина по който те се състезават с повече домашни, повече уроци, повече извънкласни занимания, отколкото въобще сме можели да възприемем преди едно поколение. И някои от най-сърдечните електронни писма които получавам на моя уебсайт са всъщност от юноши реят се на ръба на прегаряне, пледират към мен да пиша на родителите им, да им помогна да забавят, да им помогна да слезнат от тази неблагодарна газ-до-дупка. Но слава Богу, има реакция и от родителите, и разбирам че, нали знаете, градове в САЩ вече се свързват заедно и забраняват извънкласните задачи в определен ден в месеца, така че хората да могат, нали знаете, да разпуснат и да имат семейно време, да забавят.

Домашните са друго нещо. Има забрани за домашни които извират навсякъде в развиващия се свят в училища които са трупали домашни с години, и сега откриват че по-малко може да значи повече. Така че наскоро имаше случай в Шотландия където в платено, частно училище с високи резултати забраниха домашните за всички под 13 години, и родителите на най-успешните деца се среснаха и казаха, "Какво вие — нали знаете, децата ни ще пропаднат" — директора каза, "Не, не, децата ви имат нужда да забавят в края на деня." И само преди месец, резултатите от изпитите бяха обявени, и по математика и науките, оценките се качили с 20 процента усреднено за миналата година. И аз мисля че това което е много показателно е че елитните университети, които са често такива поради причината че хората карат децата си и ги напушват толкова много, започват да виждат количеството студенти идващи към тях да намалява. Тези деца имат чудесни оценки, имат Биографии пълни с извънкласни занимания, до нивото в което ги кара да се насълзяват. Но им липсва искра, липсва възможността да мислят творчески и да мислят извън — те не знаят как да мечтаят. И така това което правят тези училища, и Оксфорт и Кембридж и т.н. е да започват да пращат послание към родители и студенти, че трябва да натиснат малко спирачките. И в Харвард, например, разпратиха писмо към завършващите — последна година — в което им казват, че ще получат повече от живота и повече от Харвард, ако натиснат спирачките. Ако направят по-малко, но отделят време за неща, времето нужно за нещата, за да се забавляват, да запомнят вкуса. И дори ако понякога не правят въобще нищо. И писмото се казва — много откровено, мисля си — "Забавете!" — с удивителна накрая.

Така че, където и да гледате, посланието е, струва ми се, едно и също. Че по-малко често е повече, че по-бавно е много често по-добре. Но като казваме това, разбира се, не е толкова лесно да забавим, нали така? Искам да кажа, сигурно сте чули че ме глобиха за превишена скорост докато събирах материал за книгата си за ползите от забавянето, и това е вярно, но това не е всичко. Аз всъщност отивах на вечеря която се организираше от Бавна Храна тогава. И ако това не е достатъчно срамно, глобиха ме в Италия. И ако някой от вас някога е карал по Италианска магистрала, ще знаете добре колко бързо съм се движил.

(Смях)

Но защо е толкова трудно да забавим? Мисля, че има няколко причини. Едната е че — скоростта е забавна — нали знаете, скоростта е секси. Всичко е до напомпването на адреналина. Трудно е да се откажеш. Мисля си че има някакво метафизическо измерение — че скоростта става начин да се затворим от по-големите, по-дълбоки въпроси. Запълваме главата си разсейвайки се, със заетост, така че не трябва да питаме, дали съм наред? Дали съм щастлив? Децата ми растат ли наред? Политиците взимат ли добри решения вместо мен? Друга причина — въпреки че мисля, може би най-силната причина — поради която трудно се забавяме, е културното табу което сме възнесли срещу забавянето. Бавен е мръсна дума в културата ни. Синоним е на мързелив, мърляв, за някой който се предава. Нали знаете, "той е малко бавен". Това всъщност е синоним да бъдеш - да бъдеш глупав.

Предполагам че Бавното Движение — целта на Бавното Движение, или неговата основна цел, наистина е да премахне това табу, и да каже че — да, понякога бавно не е — отговорът, че има нещо наречено "лошо бавно." Нали знаете. Че — заседнах на М25, което е околовръстният път около Лондон, наскоро, и прекарах три и половина часа там. И мога да ви кажа, това е наистина лошо забавяне. Но новата идея, или революционната идея на Бавното Движение, е че има такова нещо като "добро забавяне," също. И доброто забавяне е, нали знаете, да отделяте времето да се храните със семейството си, с изключен телевизор. Или — да отделите времето да погледнете върху проблем от всички гледни точки в офиса, за да вземете най-доброто решение на работа. Или дори просто да отделите времето да забавите и да вкусите живота си.

Сега, едно от нещата които съм открил като най-повдигащи относно всичко това което се случи покрай книгата откакто излезе, е реакцията към нея. И аз знаех, че когато моята книга за забяването излезе, ще бъде приветствана от Ню Ейдж бригадата, но също така беше приета, с голямо удоволствие, от корпоративния свят — нали знаете, тази, бизнес преса, но също и, нали знаете, големи фирми и активни организации. Защото хората на върха на веригата, хора като вас, мисля си, започват да осъзнават че има твърде много скорост в системата, има твърде много заетост, и е време да открием, да се върнем към, това загубено изкуство на смяна на скоростите. Още един окуражителен знам, мисля си, е това че не е само развития свят който подема тази идея. В развиващия се свят, в държави които са на ръба да скочат напред в първокласния свят - Китай, Бразилия, Тайланд, Полша и други — тези държави са — прегърнали идеята на Бавното Движение, много хора в тях, и има дебат който тече в техните медии, по улиците. Защото мисля че те гледат към Запада и си казват, "Ами, ние харесваме този аспект на това което имате, но не сме толкова сигурни за това."

Така че, след всичко това, дали, предполагам, дали е възможно? Това е наистина основния въпрос пред нас днес. Дали е възможно да забавим? И аз — аз съм щастлив, че мога да ви кажа че отговорът е твърдо да. И аз представям себе си като Експонат А, един преобразен-и-реабилитиран скоросто-холик. Все още обичам скоростта. Нали знаете, живея в Лондон, и работя като журналист, наслаждавам се на шума и заетостта, и на притока на адреналин, който идва от тези две неща. Играя скуош и хокей на лед, два много бързи спорта и не бих ги отказа за нищо на света. Но също така, през последната година и нещо, се свързах с моята вътрешна костенурка.

(Смях)

И това, което значи това е че Аз вече не — повече не се пренатоварвам безвъзмездно. Моят базов режим вече не е да бъда скоросто-холик. И вече не чувам крилатата колесницата на времето, която се приближава, или поне не толкова, колкото ставаше преди. Сега всъщност я чувам, защото виждам как времето ми върви. И крайният резултат от всичко това е че, се чувствам много по-щастлив, здрав, по-продуктивен от всякога. Чувствам се като че — като че живея живота си вместо да препускам през него. И може би, най-важната мярна за успех на всичко това е че чувствам връзките си много по-дълбоко, богато, силно.

И за мен, предполагам, литмусовия тест дали това работи и какво би означавало, беше винаги да бъдат приказките за лека нощ, защото това е мястото — където започна пътуването. И тук също има новини и те са розови. Аз — нали знаете, в края на деня, отивам в стаята на сина си. Не нося часовник. Изключвам компютъра си, за да не чувам имейлите чакащи в кутията, и аз просто забавям към неговата скорост — и ние четем. И защото децата имат тяхното темпо и техния вътрешен часовник, те не отделят качествено време, когато предвидите 10 минути за тях за да се отворят към вас. Те имат нужда вие да се движите в техния ритъм. И съм открил, че 10 минути в история, която знаете, моят син изненадващо казва, "Знаеш ли, нещо се случи днес на игрищете което наистина ме притесни." И ние се отпускаме и разговаряме за това. И сега намирам че приказките за лека нощ бяха някакси — поредния ред в списъка ми със задачи, нещо от което се плашех, защото беше толкова бавно и аз трябваше да го премина набързо. То стана моята награда в края на деня, нещо което аз наистина — наистина обичам много. И имам малко Холивудски край на моята лекция този следобед, който е нещо такова.

Преди няколко месеца, аз се приготвях да започна още едно турне за представяне на книгата, багажа ми беше събран. Бях долу на предната врата, чаках таксито, и синът ми слезе надолу по стълбите и той — беше направил картичка за мен. Носеше я. Той беше събрал с телбод две картички, приличащи на тези, заедно, и беше сложил лепенка на своят любим герой, Тинтин, отпред. И той ми каза, или първо ми я подаде, и — аз я прочетох, и вътре пишеше, "На Татко, с любов, Бенджамин." И аз помислих, "Аа, това е толкова мило, знаеш ли, това като пожелание за късмет по време на турнето ли е?" И то каза, "Не, не, не Татко — това е картичка за това че си най-добрия разказвач на приказки на света." И аз си помислих, "Даа, знаеш ли, това нещо със забавянето... "

Благодаря ви много.