Йохан Хари
10,470,102 views • 14:42

Един от най-ранните ми спомени е че се опитвам да събудя един от роднините си и не мога. Бях само едно малко дете, така че не разбрах защо, но когато пораснах, осъзнах че в семейството имаме склонност към наркотици, включително кокаин, по-късно.

Напоследък си мислех за това, отчасти защото сега е точно 100 години откакто за пръв път забраниха наркотиците в САЩ и Великобритания, а после наложихме това на останалата част от света. измина век откак взехме това наистина съдбовно решение да накажем наркоманите и да ги накараме да страдат, защото вярвахме, че това ще ги възпре; ще им даде стимул да спрат.

Преди няколко години се замислих за някои от наркоманите в моя живот, които обичах, и се опитах да видя има ли начин да им помогна. И осъзнах, че имаше куп невероятно основни въпроси, чийто отговор просто не знаех, като, какво всъщност предизвиква зависимост? Защо продължаваме с този подход, който не изглежда да е работещ, и няма ли по-добър начин, с който да опитаме?

Прочетох много литература за това и не намерих отговорите, които търсех, така че помислих си, окей, ще отида и ще седна с различни хора по света, преживели и проучвали това, ще разговарям с тях, за да видя какво мога да науча. Не осъзнавах, че като начало ще пропътувам над 40 000 километри, но се срещнах с толкова много и различни хора, от транссексуален наркодилър в Браунзвил, Бруклин, до учен, който прекарва много време да храни мангусти с халюциногенни, за да види харесват ли ги— оказва се - да, но само при много специални обстоятелства— до единствената страна, декриминализирала всички наркотици - от канабис до кокаин, Португалия. Това, което разбрах и което ме порази, е че почти всичко, което мислим, че знаем за наркоманията, е погрешно, и ако започнем да усвояваме новите данни за наркоманията, мисля, че ще трябва да променим много повече от съответните политики.

Но да започнем с това, което мислим, че знаем, което мислех, че знам. Да помислим за тази средна редица тук. Представете си, че всички вие, 20 дни отсега използвате хероин три пъти дневно. Някои са малко по-ентусиазирани от други, при тази перспектива. (Смях) Не се тревожете, просто мисловен експеримент. Представете си, че го правите. Какво ще се случи? Е, имаме сценарий какво ще се случи, известен ни от един век. Мислим, че понеже в хероина има химични куки, като го вземате известно време, тялото ви ще стане зависимо от тези куки, ще започнете да изпитвате физическа нужда от тях и в края на тези 20 дни, всички ще сте зависими от хероина. Така ли е? Така мислех и аз.

Първото, което ми сигнализира, че нещо не е наред с тази история, е когато ми я обясниха. Ако днес изляза от TED беседата и ме удари кола и си счупя бедрото, ще ме откарат в болница и ще ми дадат много диаморфин. Диаморфинът е хероин. Всъщност, той е много по-добър от хероина, който ще ви дадат на улицата, защото дрогата, която купувате от наркодилър, е замърсена. Всъщност, много малко в нея е хероин, докато дрогата, получена от лекаря, е медицински чиста. И ще ви я дават доста дълго време. В тази стая има много хора, може би не го съзнавате, които са вземали доста много хероин. Това важи за всеки, който ни гледа сега, някъде по света. И ако това, което мислим за наркоманията е вярно— онези хора са изложени на всички онези химични куки - Какво следва да се случи? Да станат наркомани. Това е проучено много внимателно. То не се случва; сигурно сте забелязали, ако на баба ви са заменили бедрена кост, тя не е излязла от там наркоман. (Смях)

И когато научих за това, ми се видя толкова странно, толкова противно на всичко, което ми бе казано, което мислех, че знам, просто мислех, че не може да е вярно, докато не срещнах Брус Александър. Той е професор по психология във Ванкувър, който провел невероятен експеримент, който, мисля, наистина помага да разберем този въпрос. Професор Александър ми обясни идеята за наркоманията, която всички имаме в главите си, тази история отчасти идва от редица експерименти, проведени по-рано в 20-ти век. Те са наистина лесни. Може да пробвате довечера вкъщи, с малко садистично чувство. Вземате един плъх и го слагате в клетка, давате му две бутилки вода: Едната е просто вода, другата е вода с добавен хероин или кокаин. Плъхът почти винаги ще предпочете водата с наркотик и почти винаги ще се самоубие доста бързо. Ето това се получава. Така става, според нас. През 70-те се появява проф. Александър, вгледал се в този експеримент и забелязал нещо. Казал, аха, ние слагаме плъха в празна клетка. Той няма какво да прави освен да ползва наркотика. Да опитаме нещо различно. Проф. Александър построил клетка, нарекъл я "Rat Park", който по същество е рай за плъхове. Имат куп сирене, куп цветни топки, множество тунелчета. Най-вече, имат много приятели. Могат да имат много секс. Имат и двете бутилки с вода, нормална вода и с наркотик. Но ето кое е забележително: В Rat Park не харесват водата с наркотик. Почти никога не я използват. Никой от тях не я използва принудително. Никой от тях не предозира. От 100 процента предозиране, когато са изолирани, до нула процента предозиране, когато имат щастлив и свързан живот.

Когато за пръв път видял това, проф. Александър помислил, може би това касае само плъховете, те са доста различни от нас. Може би не толкова, колкото бихме искали, но все пак— Но за щастие, имало човешки експеримент за същия този принцип, случващ се по същото това време. Наричал се Виетнамската война. Във Виетнам, 20 процента от всички американски войски използвали много хероин, и ако погледнете тогавашните новини, наистина се тревожели, защото мислели, о Боже, та ние ще имаме стотици хиляди наркомани по улиците на Съединените щати, когато войната свърши; изглежда логично. Изследвали войниците използвали много хероин, когато се завърнали. Архивите на Главна психиатрия провели подробно проучване, и какво се случило с тях? Оказва се, че не отишли в рехабилитация. Не се изолирали. Деветдесет и пет процента от тях просто спрели. Е, ако вярвате на историята за химичните куки, тогава това няма никаква логика, но проф. Александър се замислил, че зад наркоманията може би се крие нещо друго. Казал: "А ако наркоманията не е във вашите химични куки? Ако причината е във вашата клетка? Ако наркоманията е адаптация към вашата среда?"

По този повод, имало друг един професор на име Питър Коен, в Холандия, който казва: "Може би дори не трябва да го наричаме наркомания. Можем да го наречем свързване. Човешките същества имат естествена и вродена нужда да се свързват, и когато сме щастливи и здрави, ние се свързваме един с друг, но ако не можете да направите това, защото сте травмирани или изолирани или уморени от живота, ще се свържете с нещо друго, което да ви даде чувство на облекчение. То би могло да е хазарт, би могло да е порнография, би могло да е кокаин, би могло да е канабис, но ще се съедините и свържете с нещо, защото това е нашата природа. Това е което искаме като човешки същества."

Първоначално ми бе доста трудно да го осмисля, но един начин, който ми помогна, е този: ето виждам, имам до себе си бутилка вода, нали така? Поглеждам мнозина от вас и мнозина от вас имат бутилки вода със себе си. Забравете наркотиците, нарковойната. Напълно законно, всички тези бутилки може да са пълни с водка вместо с вода. Всички можем да се напием — аз бих могъл след това — (Смях) но не го правим. Е, тъй като сте могли да си позволите купчината пари, които ви струва да влезете на ТЕД беседа, мога да отгатна, че можете да си позволите да пиете водка през следващите шест месеца. Няма да си загубите дома заради това. Но няма да го направите и причината да не го направите не е защото някой ви спира. Причината е, че имате връзка с някого, с нещо, и искате да сте там за тях. Имате работа, която обичате. Имате хора, които обичате. Имате добри взаимоотношения. А в ядрото на наркоманията, както започнах да мисля, а и фактите сочат това, е да ти е непоносимо да присъстваш в живота си.

Това има важни следствия. Най-очевидните следствия са за войната срещу наркотиците. В Аризона, излязох с група жени, които бяха накарани да носят тениски с надпис "Аз бях наркоманка", да излизат на групи с вериги и да копаят гробове, докато от публиката им се подиграват, и когато онези жени излязат от затвора, те ще имат криминални досиета, което означава, че никога няма да работят отново в легалната икономика. Е, това е много краен пример, очевидно, в случая с групите с вериги, но всъщност почти навсякъде по света третираме наркоманите в известна степен така. Наказваме ги. Засрамваме ги. Даваме им криминални досиета. Слагаме бариери помежду им да не могат да се свържат отново. В Канада имаше лекар, д-р Габор Мате, удивителен човек, който ми каза, ако искате да създадете система, която да влоши наркоманията, бихте създали тази система.

Е, има едно място, където решиха да направят точно обратното, и аз отидох там да видя как работи. В 2000г, Португалия имаше един от най-лошите проблеми с наркотици в Европа. Един процент от населението имаше зависимост от хероин и това е изумително, а всяка година опитваха американския начин все повече и повече. Наказваха хората и ги стигматизираха и ги засрамваха все повече, с всяка година проблемът се влошаваше. Докато един ден, премиерът и водачът на опозицията се събраха, и в основни линии казаха, вижте, не можем да продължаваме така, с все повече хора в страната пристрастени към хероина. Нека създадем комисия от учени и лекари, която да намери истинско решение на проблема. Създадоха комисия, водена от удивителен човек, Dr. João Goulão, да разгледа всички тези нови факти, и те се върнаха и казаха, "Декриминализирайте всички наркотици от канабис до кокаин, но"— и това е решаващата следваща стъпка — "всичките пари, които сме ползвали за да изолираме наркоманите, да ги разделяме, вземете ги и вместо това, ги похарчете да ги свържем отново с обществото." Не по този начин гледаме на лечението на проблема в Съединените щати и Великобритания. Рехабилитация по домовете, провеждане на психотерапия, това наистина има някаква полза. Но най-важната им стъпка е пълна противоположност на нашата практика: масивна програма, създаваща работни места за наркомани, и микрозаеми за наркомани, за да започнат малък бизнес. Да кажем, че сте бил механик. Когато сте готов, те отиват в някой гараж и казват, ако наемете този човек за година, ще плащаме половината му заплата. Целта бе да се осигури за всеки наркоман в Португалия да има нещо, за което да стане сутрин от леглото. Когато отидох и се срещнах с наркоманите в Португалия, те казаха, че преоткривайки смисъл, са преоткрили връзките и взаимоотношенията с по-широкото общество.

Изминаха 15 години откакто започна експериментът и резултатите са налице: по-малко инжекции с дрога в Португалия, , според британското Списание за криминология, с 50 процента. Силен спад на случаите на предозиране, HIV - силен спад сред наркозависимите. Такива са резултатите за всяко едно проучване. Програмата е успешна и затова, че почти никой в Португалия не иска връщане към старата система.

Оттук произтичат политически изводи. Всъщност, мисля, че изследването съдържа пласт от изводи. Живеем в култура, в която хората се чувстват все по-уязвими към всякакви видове пагубни привички, било то смартфони или пазаруване или ядене. Преди да започне тази беседа - знаете - казаха ни, че не се позволява да сме с включени смартфони, и трябва да кажа, че много от вас ужасно приличаха на наркомани, на които са казали, че дилърът им няма да е на разположение през следващите няколко часа. (Смях) Мнозина от нас се чувстват така, и може би ще прозвучи странно, говорих за това как разделянето е основен подтик за пристрастия и е странно, че растат, защото си мислите, че със сигурност сме най-свързаното общество от всякога. Но все повече си мисля, че близостта, която имаме, или мислим, че имаме, е като вид пародия на човешка близост. Ако имате криза в живота си, ще забележите нещо. Не Twitter следовниците ви ще дойдат да поседят с вас. Не Facebook приятелите ви ще ще ви помогнат да се справите. А приятелите ви от плът и кръв, с които общувате лице в лице, взаимоотношенията ви са дълбоки и нюансирани и истински, има едно проучване, за което научих от Бил МакКибен, който пише за околната среда. То изследва броя на близките приятели, към които следният американец смята, че може да се обърне, когато е в криза. От 1950 г. насам, този брой постоянно намалява. Количеството площ, което индивидът има в дома си постоянно расте, и мисля, че това е като метафора за избора, направен от нас като култура. Заменили сме приятелите с подова площ, вещи вместо близост с хора, и резултатът е, че сме едно от най- самотните общества от всякога. Брус Александър, човекът, който направи експеримента с Rat Park, казва, постоянно говорим за индивидуално възстановяване и е правилно да говорим за това, но трябва да говорим много повече за социално възстановяване. Нещо се е повредило в нас, не просто в индивидите, но като група, и сме създали общество, в което за много от нас, животът прилича много повече на онази изолирана клетка и много по-малко на Rat Park,

Честно казано, не поради това се захванах. Не се захванах, за да открия политически неща, социални измерения. Исках да знам как да помогна на хората, които обичам. И когато се върнах от това дълго пътуване и бях научил всичко това, погледнах наркоманите в моя живот, и ако сте откровени, трудно е да обичаш наркоман, в тази зала има много хора, които сигурно знаят това. Ядосани сте през голяма част от времето, и мисля, че една от причините този дебат да е така разпален е защото той минава през сърцето на всеки от нас. Всеки има нещо от това, поглеждаш наркомана и си мислиш, иска ми се да можех да те спра. А сценариите, с които са ни учили как да се справяме с наркоманите в живота ни, са от типа реалити шоу "Интервенция", ако сте го гледали. Мисля, че всичко в живота ни се дефинира от реалити TV, но това е за друга TED беседа. Ако сте гледали шоуто "Интервенция" - има много проста предпоставка. Вземате един наркоман, всички в живота му, събирате ги заедно, изправяте ги пред това, което правят, и те казват, ако не се оправиш, ще те отделим. И така, довеждат роднината при наркомана и го заплашват, правят наложително за наркомана да се държи както те искат. И започвам да мисля, започвам да виждам защо подходът не работи, то е почти като привнасянето на логиката на войната срещу наркотиците в личния ни живот.

Мислех си, как бих могъл да бъда португалец? И сега се опитвам, не мога да кажа, че го правя последователно и не мога да кажа, че е лесно, да кажа на наркоманите в моя живот, че искам да задълбоча връзката си с тях, да им кажа, обичам те, независимо дали използваш наркотици или не. Обичам те, в каквото и състояние да си, и ако съм ти нужен, ще дойда да поседя с теб, защото те обичам и не искам да си сам или да се чувстваш сам.

И мисля, че същината на това съобщение - не си сам, обичаме те — трябва да бъде на всяко ниво на поведението ни към наркоманите, социално, политическо и индивидуално. 100 години вече пеем военни песни за наркоманите. Мисля, че през цялото време е трябвало да им пеем песни на обич, защото обратното на наркомания не е трезвеност. Обратното на наркомания е свързаност.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)