Линда Люкас
1,842,239 views • 11:03

Кодът е следващия универсален език. През седемдесетте пънк музиката движеше цялото поколение. През осемдесетте може би бяха парите. Но за моето поколение софтуера е интерфейсът между въображението и света ни. А това значи, че имаме нужда от радикално, радикално разнородни хора, които да създават тези продукти, за да не виждат компютрите механични, скучни и самотни, и магически, да виждат, че могат да ги проучват, да ги обръщат и преобразуват, и т. н.

Моето лично пътуване в света на програмирането и технологиите започна на крехката възраст 14. Имах лудо тийнеджърско залитане по по-възрастен мъж, и по една случайност възрастният мъж беше тогавашният вицепрезидент на Съединените Щати, г-н Ал Гор. И аз направих това, което всеки тинейджър би поискал да направи. Исках някак да изразя цялата тази любов, затова му направих уебсайт, ето го. През 2001 нямаше Тъмблър, нямаше Фейсбук, нямаше Пинтърест. Трябваше да се науча да пиша код, за да изразя целия този копнеж и любов.

И така програмирането започна за мен. Започна като средство за себеизразяване. Също както използвах моливите и Легото, когато бях по-малка. А когато поотраснах, използвах уроците по китара и театъра. Но после се появиха още възхитителни неща, като поезията и плетенето на чорапи, или спрягането на френски неправилни глаголи. и измислянето на нереални светове и Бъртранд Ръсел и неговата философия. И започнах да съм един от онези хора, които чувстваха, че компютрите са скучни, технически и самотни.

Ето какво мисля днес. Малките момиченца не знаят, че от тях не се очаква да харесват компютрите. Момиченцата са изумителни. Те са много, много добри в концентрацията и точността и задаването на въпроси като "Какво?" и "Защо?" и "Как?" и "Ами ако?" И не знаят, че не би трябвало да харесват компютрите. Родителите знаят това. Ние, родителите, чувстваме, че компютърната наука е тази странна, езотерична дисциплина, с която могат да се занимават само творците на мистерии. Това е почти толкова далече от ежедневието като например ядрената физика.

И те са донякъде прави за това. Има много синтаксис и контроли, и информационни структури и алгоритми и практика, протоколи и парадигми в програмирането. Нашата общност прави компютрите все по-малки и по-малки. Построили сме слоеве и слоеве от абстракция един върху друг между човека и машината до степен, в която вече не знаем как работят компютрите или как да общуваме с тях. И ние учим децата си за това как работи човешкото тяло, учим ги как работи двигателя с вътрешно горене и дори им казваме, че ако наистина искаш да си астронавт, можеш да станеш такъв. Но когато детето дойде и ни попита "Ами какво е метод на мехурчето?" или "Как разбира компютърът какво става, като натисна "пусни", как разбира кое видео да покаже?" Или "Линда, интернет място ли е?" Ние, възрастните, ставаме странно тихи. "Това е магия", казват някои от нас. "Твърде сложно е", казват други.

Но нито едното не е вярно. Не е магия и не е сложно. Просто е станало много, много, много бързо. Учените са създали тези красиви машини, но са ги направили много, много далечни за нас, а също и езика, на който им говорим, така че вече не знаем как да общуваме с тях без някакъв привлекателен потребителски интерфейс.

Ето затова никой не разбра, че когато спрягах френски неправилни глаголи, всъщност упражнявах уменията си за разпознаване на модели. И когато се запалих по плетенето, всъщност изпълнявах поредица от символични команди които съдържаха повторения. И тази житейска мисия на Бъртранд Ръсел, да намери точен език между английския и математиката се е сбъднала вътре в компютъра. Бях програмист, но никой не знаеше.

Днешните деца тапват, плъзгат, и щипват пътя си през света. Но ако не им дадем оръдия да строят с компютри, ние отглеждаме само консуматори вместо създатели.

Всичко това ме доведе до това малко момиченце. Тя се казва Руби и е на шест. Тя е напълно безстрашна, с въображение и малко властна. Всеки път, когато се сблъсквах с проблем, опитвайки се да уча програмиране така, "Какво е обектно-ориентиран дизайн и какво е гарбидж колекция"?, аз опитвах да си представя как една шестгодишна би обяснила проблема.

И аз написах книга за нея и я илюстрирах и ето нещата, на които ме научи Руби. Руби ме научи, че не бива да се страхуваш от буболечки под леглото. И дори най-големите проблеми са групи от малки проблеми, събрани заедно. Руби ме запозна с приятелите си, цветната страна на интернет културата. Тя има приятели като Снежния леопард, който е красив, но не иска да играе с другите деца. И такива като зеления робот, които са много дружелюбни, но твърде разхвърляни. И такива като Линъкс пингвина, който е безпощадно ефикасен, но донякъде труден за разбиране. И идеалистични лисици, и т. н.

В света на Руби опознаваш технологията през играта. И например, компютрите ги бива много да повтарят нещата, затова Руби учи цикли ето така. Това е любимото танцово движение на Руби, то е "пляс, пляс, троп, троп, пляс, пляс и скок." И можеш да усвоиш цикли с брояч, като повториш това четири пъти. Учиш while-цикъла, като повтаряш тази последователност докато аз стоя на един крак. И учиш until-цикъла, като повтаряш тази последователност, докато мама наистина се вбеси. (Смях) И най-вече, научаваш, че няма готови отговори.

Когато измислях заданията за света на Руби, наистина трябваше да разпитвам децата как виждат света, и какви въпроси имат те и организирах игрови тест сесии. Започвах, показвайки на децата тези четири картинки. Показвах им картинка с кола, бакалия, куче и тоалетна. И ги питах, "Кое според вас е компютър?" И децата бяха много консервативни и смятаха, "Нито едно от тях. Знам какво е компютър: То е светещата кутия, пред която мама и татко прекарват твърде много време." Но после ние говорехме и откривахме, че всъщност колата е компютър, тя има навигационна система в себе си. И кучето - кучето може да не е компютър, но то има нашийник и нашийникът може да има компютър в себе си. А магазините имат толкова много компютри, като касовите апарати и охранителните аларми. И деца, знаете ли какво? В Япония тоалетните са компютри, и дори има хакери, които ги хакват. (Смях)

И отиваме по-далеч, давам им тези малки стикери с бутони включи/изключи на тях. И казвам на децата "Днес имате магическата възможност да превърнете всяко нещо в тази стая в компютър." И отново, децата започват "Много е трудно, не знам верния отговор на това." Но аз им казвам "Не се бойте, и родителите ви не знаят верния отговор. Те тъкмо започват да слушат за това наречено Интернет на нещата. Но вие, деца, ще бъдете тези, които ще живеят в свят, в който всичко ще бъде компютър."

Така се появи момиченцето, което дойде при мен и взе фар от колело и каза "този фар, ако беше компютър, би сменял цвета си." И аз казах, "Това е чудесна идея, какво още би могъл да прави?" и тя мисли и мисли, и казва, "ако този фар беше компютър, можеше да отидем на обиколка с тате и да спим в палатка и този фар може да бъде и кино прожектор." Този момент търся аз, момента, в който детето разбира, че светът определено още не е готов, че наистина чудесен начин да направим света по-готов е да строим технологии, и всеки от нас може да бъде част от тази промяна.

Последна история, ние също правим компютър. И трябва да познаваме властния процесор, и услужливите РАМ и РОМ, които помагат да се помни. След като сме сглобили нашия компютър, ние също разработваме приложение за него. И любимата ми история е това малко момче, което е на шест и любимото му нещо е да бъде астронавт. И момчето е с тези огромни слушалки, и е напълно погълнато от малкия си хартиен компютър, защото сам е направил собствена междугалактическа навигационна система. И неговия баща, самотния астронавт в марсианска орбита е в другия край на стаята, и важната мисия на момчето е да приземи баща си безопасно на Земята. И тези деца ще имат безкрайно различен поглед върху света и начина, по който го градим с технологиите.

Накрая, колкото по-достъпен и по-включващ, и по-разнороден правим технологичния свят, толкова по-пъстър и красив ще бъде и света. И така, представете си с мен за момент, свят, в който историите, които разказваме за това как се правят нещата включчват не само двайсетгодишните момчета от Силиконовата долина, но също и кенийски ученички и норвежки библиотекари. Представете си свят, в който малката Ада Лъвлейс на утрешния ден която живее в перманентна реалност от нули и единици, те растат с много оптимизъм и смелост за технологиите. Те прегръщат силите и възможностите и ограниченията на света. Свят на технологии, който е чудесен, омагьосващ и мъничко странен.

Когато аз бях момиченце, исках да разказвам истории. Обичах измислени светове и любимото ми занимание беше да се събуждам в Муминската долина сутрин. Следобедите се скитах в Татуин, а вечер спях в Нарния. И програмирането се оказа перфектната професия за мен. Аз още създавам светове. Вместо с истории го правя с код.

Програмирането дава тази удивителна сила да строя собствената си малка вселена със собствените ѝ правила и парадигми и практики. Създавам нещо от нищо с чистата сила на логиката.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)