Съществува цял раздел видеоклипове в YouTube, посветени на изживяване, за което съм сигурен, че всеки в тази стая е имал. Показват хора, които смятайки, че са сами, извършват действия като - диво пеене, вихрени танци, някаква сексуална заигравка - само за да открият, че всъщност не са сами, че някой ги наблюдава и дебне. Осъзнаването на това ги кара веднага да спрат това, което правят, в тих ужас. Усещането за срам и унижение, изписано на лицата им е осезаемо. Усещането за "Това е нещо, което бих направил, само, ако никой друг не гледа."
Това е същността на работата, върху която се бях съсредоточил през последните 16 месеца, въпросът защо неприкосновеността на личният живот е важна е въпрос, който възниква в контекста на глобалният дебат, започнал след разкритията на Едуард Сноудън, че САЩ и техните партньори, без знанието на никого по света, са превърнали Интернет, навремето предвестник на невиждано средство за свобода и демокрация, в безпрецедентна зона на масово, безразборно следене.
Това е доста често срещано отношение, възникващо в този дебат, дори сред хора, които се чувстват неудобно от масовото наблюдение, което твърди че няма истинска вреда, от това огромно нахлуване в личният живот, понеже само хора, които извършват нещо лошо, имат причина да искат да крият и да се притесняват за своето уединение. Тази гледна точка е изрично обвързана с предположението, че съществуват два типа хора на света, добри и лоши хора. Лоши хора са тези, които планират терористични атаки или се занимават с насилие и престъпност и следователно имат причини да искат да скрият какво правят, имат причини да се притесняват за своето уединение. За разлика, добри хора, са хора, които ходят на работа, прибират се в къщи, отглеждат децата си, гледат телевизия. Използват интернет, не за да планират бомбени атентати, а за да четат новините или обменят рецепти или планират игрите на децата си и тези хора не правят нищо нередно и следователно нямат нищо за криене и нямат причина да се страхуват, от това, че правителството ги наблюдава.
Хората, които всъщност твърдят това, са ангажирани в много екстремно действие на самоосъждане. Това, което всъщност казват е: "Съгласих се да се превърна в толкова безобидна, безопасна и безинтересна личност, че действително не се страхувам, от това правителството да знае какво правя." Тази нагласа откри, според мен най-чистата си изява през 2009 година в интервю с дългогодишният изпълнителен директор на Гугъл, Ерик Шмид, който на въпрос за всички различни начини, по които неговата компания нарушава неприкосновеността на хиляди и милиони хора по света, той отговори следното: "Ако правите нещо, за което не искате да знаят други хора, може би не трябва въобще да го правите."
Има много неща, които могат да се кажат за този начин на мислене, първото от които е, че хората които го казват, тези, които твърдят, че уединението не е наистина важно, всъщност не го вярват. Начинът да открием, че всъщност не го вярват е, че докато с думите си твърдят, че уединението няма значение, с действията си, те предприемат всякакви стъпки, с които да запазят своето уединение. Слагат пароли на имейлите и акаунтите в социалните мрежи, слагат ключалки на спалните и вратите на баните, всички стъпки, чието предназначение е да попречат на други хора, да нахлуят в това, които считат за лично пространство и знаят че не искат другите хора да знаят за тях. Същият Ерик Шмид, изпълнителният директор на Гугъл, дава нареждане на служителите си в Гугъл да спрат да разговарят с онлайн интернет списанието CNET, след като CNET публикува статия, пълна с лична, частна информация за Ерик Шмид, с която са се сдобили предимно чрез Гугъл търсения и използване на продуктите на Гугъл. (Смях) Същото това разделяне може да се види с изпълнителният директор на Фейсбук, Марк Зукерберг, който в скандално интервю през 2010 заявява, че правото на неприкосновеност на личният живот, вече не е "социална норма". Миналата година, Марк Зукерберг и неговата нова съпруга закупиха не само собствена къща, но и всичките 4 съседни къщи в Пало Алто, на обща стойност 30 млн. долара за да си подсигурят, че ще се наслаждават на неприкосновена зона на личен живот, с която предотвратяват други хора да ги наблюдават какво правят в личният си живот.
През последните 16 месеца, докато обсъждах този въпрос по целият свят, всеки път някой ми казваше "Аз не се притеснявам наистина от инвазия в личното пространство, защото нямам нищо за криене." Винаги отговарям едно и също нещо. Изваждам химикал, пиша си имейл адреса и им казвам: "Това е моят имейл адрес. Това, което искам да направите, когато се приберете в къщи е да ми изпратите всичките си пароли за всичките си имейл акаунти, не само хубавият, уважаван работен имейл с вашето име, но всички, защото искам да мога да се поровя през това, което правите онлайн, да прочета, каквото си искам и да публикувам това, което сметна за интересно. В крайна сметка, вие не сте лош човек и ако не правите нищо нередно, няма да имате нищо за криене."
Нито един човек не е откликнал на това предложение. Проверявам и (аплодисменти) и проверявам този имейл най-редовно. Много самотно място е там. И си има причина за това, която е че ние, като човешки същества, дори тези от нас, които на думи отричаме важността на нашето право на неприкосновеност, инстинктивно разбираме изключителната й важност. Вярно е, че като човешки същества, ние сме социални животни, което означава, че имаме нужда от други хора да знаят какво правим, казваме и мислим, това е причината, поради която доброволно публикуваме информация за себе си онлайн. Но еднакво съществено на това какво означава да си свободно и пълноценно човешко същество е да имаш място, на което да отидеш и да си далеч от осъждащите очи на другите хора. Има си причина, поради която търсим това и причината е, че всеки от нас - не само терористите и престъпниците, всеки от нас - има неща, които да скрие. Има най-различни неща, които правим и мислим, които сме склонни да споделим с нашият лекар или адвокат или психолог или половинка или най-добрият ни приятел, които ще сме огорчени, ако се разберат от останалият свят. Всеки ден, ние отсъждаме какво да кажем и какво да мислим и направим, неща, които сме готови да споделим с други хора и неща, които казваме, мислим и правим, за които не искаме никой друг да знае. На думи, хората могат много лесно да твърдят, че не ценят своето право за неприкосновеност, но техните действия опровергават достоверността на това твърдение.
Има си причина, поради която неприкосновеността на личният живот е така желана универсално и инстинктивно. Това не е просто рефлексивно движение, като дишането или пиенето на вода. Причината е, че когато сме в състояние, в което ни гледат, в което ни наблюдават, нашето поведение се променя драматично. Диапазонът от опции, които разглеждаме, когато смятаме, че ни наблюдават, се стеснява доста. Това е просто факт за човешката природа, който е признат в социалната наука и в литературата и в религията и във всяка друга дисциплина. Има десетки психологически изследвания, които доказват, че когато някой знае, че може да е наблюдаван, поведението му е значително по-конформистко и отстъпчиво. Човешкият срам е много силен мотиватор, както и желанието да го избегнем и това е причината, поради която хората, когато биват наблюдавани, взимат решения, които не са продукт на тяхната личност, а са продукт на очакванията, които другите имат към тях или на правилата на обществената норма.
Осъзнаването на това е използвано най-силно за прагматични цели от философът от 18-ти век, Джереми Бентъм, който се е заел да разреши важен проблем, породен от индустриалната епоха, в която за първи път, институциите са станали толкова огромни и централизирани, че вече не са били в състояние да наблюдават и следователно контролират всеки един от индивидуалните си членове и решението, което той предлага е бил архитектурен дизайн, оригинално предназначен за затворите, което той нарича паноптикон, чиято основна характеристика е конструкция, представляваща огромна кула в центъра на институцията, където този, който контролира институцията, може във всеки един момент да наблюдава, който и да е от затворниците, въпреки че не може да гледа всички и през цялото време. Критично за дизайнът е, че затворниците не могат всъщност да видят вътре в паноптикона и в кулата и по този начин те никога не знаят дали са наблюдавани или дори кога са наблюдавани. Това, което е било най-вълнуващо за него при откритието му е, че това означава, че затворниците трябва да приемат, че са наблюдавани във всеки един момент, което би било абсолютното налагане на подчинение и съгласие. Френският философ от 20-ти век, Мишел Фуко, осъзнава, че този модел може да се използва, не само за затвори, но и за всяка институция, която търси контрол върху човешкото поведение: училища, болници, фабрики, работни места. И той казва, че този начин на мислене, тази рамка, открита от Бентъм, е ключът към общественият контрол в модерните, западни общества, който вече не се нуждае от явните оръжия на тиранията - наказанието, затварянето или убиването на дисидентите или законовото налагане на преданост към определена партия - понеже масовото наблюдение създава затвор в ума, който е едва доловимо, но също така много по-ефективно средство за налагане спазването на социалните норми или социалните правила, много по-ефективно, отколкото бруталната сила би могла да бъде.
Най-значимото литературно произведение за надзора и неприкосновеността на личността е новелата на Джордж Оруел "1984", която всички ние сме изучавали в училище и следователно почти се е превърнала в клише. Всъщност, когато я споменеш в дебат за наблюдението, хората веднага я отхвърлят, като неприложима и казват: "О, в "1984" има монитори в домовете на хората, те са наблюдавани във всеки един момент и това няма нищо общо с наблюдението, с което се сблъскваме ние." Това е в действителност основното недоразумение в предупреждението, което отправя Оруел в "1984". Предупреждението, което отправя той е за наблюдение, в което не всеки се наблюдава постоянно, а където хората са наясно, че биха могли да бъдат наблюдавани във всеки един момент. Ето как разказвачът на Оруел, Уинстън Смит, описва системата за наблюдение, която използват: "Разбира се, нямаше начин да знаеш дали си наблюдаван във всеки един момент." Продължавайки, той казва: "Във всеки случай, те можеха да се включат към теб, когато си пожелаеха. Ти трябваше да живееш и живееше, с навик, който се превърна в инстинкт и с предположението, че всеки звук, който издаваш е бил чут и с изключение на времето в тъмнина, всяко движение е проверявано."
Авраамовите религии по подобен начин постулират, че има невидима и всевиждаща сила, която, заради своето всезнание, винаги наблюдава каквото и да правиш, което означава, че никога не си сам, върховният наложител на подчинение към своята диктатура.
Това, което тези толкова различни произведения признават, изводът до който стигат всички, е че общество, в което хората, могат да бъдат наблюдавани през цялото време е общество, което изгражда подчинение и послушание и сговорчивост, поради което всеки тиранин, от най-изявеният до най-недоловимият, жадува за тази система. От друга страна, дори по-важно е тази зона на неприкосновеност на личността, способността да отидем някъде, където можем да мислим и спорим и взаимодействаме и говорим, без укорителните очи на други върху нас, където креативността и проучването и несъгласието съществуват и това е причината, поради която, когато позволяваме да съществува общество, в което сме субект на постоянно наблюдение, ние позволяваме същността на свободата на личността да бъде жестоко осакатена.
Последното, което искам да разгледаме, относно тази нагласа, е идеята, че само хората, които правят нещо нередно, имат какво да крият и следователно причини да се интересуват от неприкосновеността на личността са. че наслагва две много разрушителни послания, два деструктивни урока, първият от които е, че само хората, които ги е грижа за неприкосновеността на личността, само хората, които търсят тази неприкосновеност, са по дефиниция лоши хора. Това е извод, който трябва да избягваме по най-различни причини, най-важната от които е, че когато казваме "някой, който прави лоши неща", най-вероятно имаме предвид някой, който планира терористична атака или извършва насилствени престъпления, много по-стеснена концепция, отколкото властимащите имат предвид, когато казват "да правиш нещо лошо". За тях "да правиш нещо лошо", обикновено означава да правиш нещо, което поставя значими предизвикателства пред упражняването на собствената ни сила.
Другият, наистина деструктивен и според мен, още по-коварен урок, който произтича от приемането на този начин на мислене е, че има косвена сделка, която хората, с това мислене приемат, и тази сделка е следната: Ако сте склонни да изградите себе си като достатъчно безобидни, като достатъчно незаплашителни, за тези, които притежават политическа сила, тогава и само тогава, можете да бъдете свободни от опасността от наблюдението. Само дисидентите, тези, които предизвикват властта, имат за какво да се притесняват. Има много причини, поради които бихме искали да избегнем и този урок. Може в момента да сте личност, която не иска да се ангажира с подобен род поведение, но в бъдеще може да поискате. Дори да сте някой, който смята, че никога няма да поиска, фактът, че има и други хора, които искат да имат възможността да се съпротивляват и да оспорват властта на властимащите - дисиденти и журналисти и активисти и цяла група други - е нещо, което ни носи полза като колектив и което трябва да запазим. Еднакво критично е, че критерият, по който се измерва колко свободно е обществото, не е това как се отнася с добрите, подчинените, сговорчивите граждани, а как се отнася с дисидентите и тези, които се противопоставят на обществените догми. Но най-важната причина е, че системата за масово наблюдение потиска свободата ни по най-различни начини. Създава табута и най-различни избори на поведение, без дори да осъзнаваме. Известната социалистическа активистка Роза Люксембург казва: "Този, който не се движи, не забелязва оковите си." Може да се опитаме да създадем окови от масово наблюдение, невидими и незабележими, но ограниченията, които това налага върху нас, не отслабват.
Благодаря много.
(Аплодисменти)
Благодаря.
(Аплодисменти)
Благодаря.
(Аплодисменти)
Бруно Джусани: Глен, благодаря ти. Случаят е доста убедителен, трябва да призная, но бих искал да те върна към последните 16 месеца и до Едуард Сноудън за няколко въпроса, ако нямаш нищо против. Първият е лично към теб. Всички четохме за ареста на партньора ти, Дейвид Миранда в Лондон и за други трудности, но предполагам, че в контекста на личната ангажираност и риск, натиска върху теб не е толкова лесно да се понесе, да поемеш най-голямата независима организация в света. Разкажи ни малко повече за това.
Глен Грийнуолд: Знаете ли, смятам, че едно от нещата, които се случват е, че куражът на хората, когато стане въпрос за това, е заразен и въпреки, че аз и други журналисти, с които работих, бяхме наясно с риска - САЩ продължава да бъде най-силната държава в света и не е доволна, когато разкриваш хиляди от нейните тайни в Интернет, когато пожелаеш - да видиш някой, който на 29 години, обикновена личност, израснала в съвсем обикновена среда, изразява такава степен на принципна смелост, която Едуард Сноудън показа, знаейки, че ще отиде в затвор за остатъка от живота си или че ще разнищят живота му, вдъхнови мен и други журналисти, вдъхнови хора, по целият свят, включително бъдещи разобличители, да осъзнаят, че могат също да се ангажират с този вид поведение.
БД: Любопитен съм за отношенията ти с Ед Сноудън, понеже вие сте разговаряли доста и със сигурност продължавате да разговаряте, но в книгата, никога не го наричаш Едуард или Ед, наричаш го Сноудън. Защо?
ГГ: Знаете ли, сигурен съм, че това е нещо, което екип от психолози биха могли да разгледат. (Смях) Всъщност не знам. Смятам, че причината е, че една от най-важните цели, които той имаше, една от неговите най-важни тактики, беше, че той знаеше, че единият от начините да разсее вниманието от същността на откритията, би бил да опита и да персонализира фокуса върху себе си и по тази причина, той остана настрани от медиите. Той се опита да не подлага личният си живот на разглеждане и за това смятам, че да го наричам Сноудън, е начин да го идентифицирам като важно историческо лице, отколкото да го персонализирам по начин, който може да разсее вниманието от същността.
Водещ: Така неговите разкрития, твоят анализ, работата на другите журналисти, разви един дебат и много правителства, например, реагираха, включително бразилското, с проекти и програми за променяне дизайна на Интернет и т.н. Много неща се случват в този смисъл. Но се чудя за теб лично, каква е крайната цел? В кой момент ще решиш, добре, ние наистина успяхме да променим нещата?
ГГ: Смятам, че крайната цел за мен, като журналист е много проста и тя е да съм сигурен, че всеки един документ, който си заслужава да бъде новина и който е трябвало да бъде оповестен, в крайна сметка наистина бива оповестен и че тайните, които не е трябвало да бъдат пазени по начало, накрая биват разкрити. За мен, това е същността на журналистиката и на това съм се посветил. За мен, като човек, който смята масовото наблюдение за противно, поради всички причини, които изброих и заради много други, гледам на работата си, сякаш тя никога няма да свърши, докато правителствата по света, не са способни повече да подлагат цялото население на контрол и наблюдение, освен ако не убедят някакъв съд или организация, че човекът, който са набелязали, наистина е направил нещо нередно. За мен това е начинът, по който правото на неприкосновеност може да се възвърне.
БД: Сноудън е много, както видяхме в TED, е много добър в представянето си като защитник на демократични ценности и демократични принципи. Но за много хора е трудно да повярват, че това са неговите единствени мотиви. Трудно им е да повярват, че не са замесени пари, че не е продал някои от тези тайни, дори на Китай или Русия, които със сигурност не са най-добри приятели на Съединените Щати в момента. Сигурен съм, че много хора в залата си задават същият въпрос. Смятате ли, че е възможно да има част от Сноудън, която все още не сме видели?
ГГ: Не, считам това за абсурдно и идиотско. (Смях) Ако искаш, а аз знам, че просто играеш ролята на адвокат на дявола в случая, но ако искаш да продадеш тайни на друга държава, което той е можел да направи и да стане извънредно богат, последното нещо, което би направил е да вземеш тези тайни и да ги дадеш на журналистите и да ги помолиш да ги публикуват, защото това прави тези тайни безсмислени. Хората, които искат да забогатеят, го правят тайно, като продават тайни на правителството, но смятам, че има една важна точка, която си заслужава да отбележа. Тя е, че обвиненията идват от хора, които са от правителството на САЩ, от хора в медиите, които са лоялни на тези правителства и смятам, че доста често, хората, които отправят подобни обвинение към други - "О, той не може наистина да направи това от принципни подбуди, сигурно има някакви корумпирани, престъпни причини" - казват много повече за себе си, отколкото за обекта на техните обвинения, защото - (аплодисменти) - тези хора, които отправят обвиненията, те самите никога не действат по причини, различни от корупция така те предполагат, че всеки друг е заразен със същото заболяване на безсъвестност като тях и от там и техните изводи. (Аплодисменти)
БД: Глен, благодаря ти много. ГГ: Много благодаря.
БД: Глен Грийнуолд. (Аплодисменти)