Преди малко повече от година за трети път в живота си спрях да съществувам. По време на малка операция мозъкът ми се пълнеше с анестетик. Спомням си чувство на откъсване и разпад и студенина. И после се завърнах, замаян и дизориентиран, но определено бях там. Когато се събудите от дълбок сън, може да се почувствате объркани за часа, или разтревожени, че сте се успали, но винаги има едно основно усещане, че време се е минало, на продължителност между тогава и сега. Когато се събудиш от анестеза е различно. Може да съм бил под такава за 5 минути, пет часа, пет години или дори петдесет. Аз просто не бях там. Беше пълно забвение. Анестезията — модерно вълшебство е. Превръща хората в предмети и после, се надяваме, че те ще се събудят хора отново. И в този процес се крие една от най-големите мистерии в науката и философията.

Как се заформя съзнанието? По някакъв начин, във всеки наш мозък, комбинацията от дейността на милиярди неврони, всеки от тях една малка биологична машина, създава едно съзнателно преживяване. И не какво да е съзнателно преживяване — твоето съзнателно преживяване, точно тук и точно в този момент. Как се случва това?

Важно е да намерим отговор на този въпрос, защото съзнанието за всеки от нас е всичко. Без него, няма свят, няма същност, няма нищо. И когато страдаме, страдаме съзнателно независимо от това дали е умствено заболяване или болка. И ако можем да изпитваме радост и страдание, дали това е така и за другите животни? Може ли и те да имат съзнание? Имат ли и те усещане за същност? И тъй като компютрите стават все по-бързи и по - умни, може би ще настъпи момент, може би не толкова далечен, когато моят iPhone си развие усещане за собственото си съществуване.

Всъщност, си мисля, че перспективите за съзнателен Изкуствен Интелект са доста далечни. И си мисля така, защото моите научни изследвания ми подсказват, че съзнанието има по-малко общо с чистия интелект и повече с нашата природа на живи и дишащи организми. Съзнанието и интелигентността са много различни неща. Няма нужда да си умен, за да страдаш, но може би трябва да си, за да живееш.

В историята, която ще ви разкажа, нашите съзнателни преживявания за света около нас и този вътре в нас, са вид контролирани халюцинации, които се случват с, през и заради нашите живи тела.

Може да сте чували, че не знаем нищо за това как мозъка и тялото пораждат съзнанието. Някои хора дори твърдят, че това е отвъд науката изобщо. Но в действителност, през последните 25 години имаше експлозия от научна работа в тази сфера. Ако дойдете в моята лаборатория в Университета в Съсекс, ще намерите учени от много различни дисциплини и понякога дори философи. Всички заедно се опитваме да разберем как се заражда съзнанието и какво се случва, когато нещо се обърка. И стратегията е много простичка. Искам да мислите за съзнанието по същия начин, по който мислим за живота. Имало е период от време, когато хората са си мислели, че това да си жив не можело да бъде обяснено с физика и химия — че живота е трябвало да бъде повече от механизъм. Но хората вече не мислят така. Когато биолозите се захванаха със задачата да обяснят свойствата на живите организми от физична и химична гледна точка — неща като метаболизъм, репродуктивност, хомеостаза — основната мистерия за това, какво е живота започна да изчезва и хората спряха да предлагат вълшебни решения, като жива сила или elan vital. Та, както със живота, така и със съзнанието. Веднъж започнем ли да обясняваме свойствата му по отношение на неща, които се случват вътре в нашите мозъци и тела, привидно неразрешимата мистерия за това, какво е съзнанието би трябвало да започне да изчезва. Поне, такъв е планът.

Да започнем тогава. Какви са свойствата на съзнанието? Какво трябва да опита да обясни науката за съзнанието? Е, за днес бих желал да помисля за съзнанието само по два различни начина. Има преживявания от света, който ни заобикаля, изпълнен с гледки, звуци и миризми, има мултисензорен, панорамичен, 3D, напълно завладяващ вътрешен филм. И има и осъзнаването за АЗът. Определеното усещане за това, че си ти, или за това, че съм аз. Главният герой в този вътрешен филм и най-вероятно аспектът от съзнанието, към който всички ние се придържаме най-много. Да започнем с преживяванията за света около нас и с най-важната идея за мозъка като двигател за предсказване.

Представете си, че сте мозък. Заключени сте в кокалест череп като се опитвате да разберете какво става навън по света. Няма светлина в черепа. Няма и звук. Всичко, на което може да разчитате са потоци от електрически импулси, които са само недиректно свързани с неща в света, каквито и да са те. Та, възприятията — откриването на това какво има там — трябва да е процес на информирано догатване, в който мозъкът комбинира сетивни сигнали с неговите предходни очаквания и вярвания за това как е устроен света, за да направи най-доброто си предположение, за това какво е причинило тези сигнали. Мозъкът не чува звук, не вижда светлина. Това, което възприемаме е най-доброто му предположение за света отвън.

Позволете ми да ви дам два примера за всичко това. Всички може би сте виждали тази илюзия преди, но искам да помислите за нея по нов начин. Ако погледнете двата правоъгълника, А и Б, трябва да Ви изглеждат, че са в различен нюанс на сиво, нали? Но в действителност, те са еднакви. И мога да илюстрирам това. Ако сложа втора версия на картината тук и свържа двата правоъгълника със сива лента, може да видите, че няма разлика. Еднакъв нюанс сиво са. И ако още не ми вярвате, ще преместя лентата през тях и ще ги свържа. Един квадрат в сиво е, няма никаква разлика. Това не е вълшебен трик. Един и същ нюанс на сиво е, но ако го махнем, изглежда различно. Това, което се случва тук е че мозъкът ни използва предварителни очаквания изградени дълбоко във веригите на визуалния кортекс, че сянка затъмнява това как изглежда повърхността и за това виждаме Б като по-светла повърхност отколкото всъщност е.

Ето и още един пример, който показва колко бързо само мозъкът може да използва нови предположения, за да промени какво изпитваме съзнателно. Вслушайте се в това.

(Изопачен глас)

Звучи странно, нали? Вслушайте се отново и вижте дали можете да разберете нещо.

(Изопачен глас)

Все още звучи странно. Сега чуйте това.

(Запис) Анил Сет: Мисля си, че Брексит е наистина лоша идея.

(Смях)

Което е вярно.

Та, чухте някакви думи там, нали? Сега слушайте първия звук отново. Ще го пусна отново.

(Изопачен глас)

Нали? Сега вече чувате думи там. Още един път, за късмет.

(Изопачен глас)

Добре, какво се случва тук? Невероятното нещо е, че сетивната информация, която достига до мозъка не се е променила изобщо. Всичко, което се е променило е най-доброто му предположение, за причината за сетивната информация. И това променя какво чувате съзнателно. Всичко това поставя основата за това как мозъка възприема в различна светлина. Вместо възприятието да зависи най-вече на сигнали, които достигат до мозъка от външния свят, зависи толкова, ако не и повече, на сетивни предположения, които текат в обратната посока. Ние не възприемаме света само пасивно, ние активно го генерираме. Светът, който усещаме идва, колкото, ако не и повече, от вътре - навън, както отвън - навътре. Позволете ми да ви предложа още един пример за възприятието

като един активен, конструктивен процес. Тук сме комбинирали завладяваща виртуална реалност с обработка на изображение, за да симулираме ефектите на много силни сетивни предположения върху преживяното. В това панорамично видео, ние превърнахме светът — който в този случай е района на университета в Съсекс — в психеделична детска площадка. Обработихме кадрите с алгоритъм, който се базира на Google Deep Dream (Дълбок Сън), за да симулираме ефектите на свръхсилни сетивни предсказания. В този случай, да виждаме кучета. И както виждате, това е доста странно нещо. Когато сетивните предположения са твърде силни, както са в този случай тук, резултатите наподобяват много халюцинациите, за които хората говорят, когато са в изменени състояния, или дори при психоза.

Сега, помислете за малко върху това. Ако халюцинациите са вид неконтролируемо възприемане, тогава това, което възприемаме тук и сега също е вид халюцинация, но контролирана халюцинация, в която предположенията на мозъка са овладяни от сетивна информация от света. Всъщност, ние всички халюцинираме през цялото време, включително и сега. Просто, когато се съгласим за нашите халюцинации, ние наричаме това - реалност.

(Смях)

Сега ще ви кажа, че усещането ви за АЗът, специфичното усещане, че сте себе си, също е вид контролируема халюцинация, генерирана от мозъка. Изглежда като доста странна идея, нали? Да, визуални илюзии могат да заблудят очите ми, но как може да се заблудя за това какво означава да съм себе си? За повечето от нас, това усещане да бъдеш човек е толкова познато, толкова общо и толкова продължително, че е трудно да не го приемем за даденост. Но ние не трябва да го правим. В действителност има много различни начини, по които изпитваме себе си. Усещането да имаш тяло и да бъдеш тяло. Има усещания за възприемане на света от първо лице. Има усещания за намерения да правим неща и това, че сме причина за това неща да се случват по света. И има усещания за това, че сме продължителна и различна личност във времето, съградена от богат подбор от спомени и социални взаимодействия. Много експерименти показват

и психиятри и невролози знаят това много добре, че тези различни начини, чрез които имаме усещане за себе си, могат да се разпаднат. Това означава, че основното фоново усещане за това че сме едно цяло е всъщност една деликатна конструкция на ума. Друго преживяване, което като всички други се нуждае от обяснение.

Да се върнем на телесният АЗ. Как мозъкът генерира усещането за това, че сме тяло и че имаме тяло? Е, същите принципи са приложими и тук. Мозъкът прави най-добро предположение, за това какво е и какво не е част от тялото му. И има красив експеримент в неврологичната наука, който илюстрира това. И за разлика от повечето неврологични експерименти, този може да направите у дома си. Всичко, от което се нуждаете е еднa от тези.

(Смях)

И няколко четки за боядисване.

В илюзията с гумената ръка истинската ръка на човек е скрита от погледа му и фалшивата гумена ръка е поставена пред тях. Тогава двете ръце едновременно се галят с четка, докато човекът гледа към фалшивата ръка. Сега, за повечето хора, след известно време, това води до много необичайното усещане че фалшивата ръка е всъщност част от тяхното тяло. И замисъла е, че съответствието между наблюдаване на допир и усещане на допир върху предмет, който прилича на ръка и е горе долу там, където трябва да бъде една ръка е достатъчно доказателство за умът, да предположи, че фалшивата ръка е всъщност част от тялото.

(Смях)

Така може да измерите най-различни хитри неща. Може да измерите електропроводимост на кожата и реакции при стряскане, но няма нужда. Ясно е че човекът в синьо е асимилирал изкуствената ръка. Това означава, че дори усещания за това какво е нашето тяло е вид предположение — вид контролирана халюцинация на мозъка.

Има и още едно нещо. Ние не само изпитваме нашите тела като предмети в света отвън, но и ги изпитваме отвътре. Всички изпитваме усещането, че сме тяло, от вътре. И сетивните сигнали, които идват от вътрешността на тялото постоянно казват на мозъка за състоянието на вътрешните органи, как е сърцето, какво е кръвното, много неща. Типа усещане, което наричаме интероцепция бива пренебрегвано. Но е от огромно значение, защото усещането и регулирането на вътрешното състояние на тялото — това е, което ни държи живи.

Ето и друга версия на илюзията с гумената ръка. Това е от нашата лаборатория в Съсекс. И тук, хора виждат виртуална версия на тяхната ръка, която свети червено и обратно или навреме или не, с тяхното сърцебиене. И когато премигва по едно и също време с тяхното сърцебиене, хората имат по-силно усещане, че това в действителност е част от тяхното тяло. За това, усещането, че имаме тяло има дълбоки корени във възприемането на нашите тела отвътре.

Има едно последно нещо, на което искам да ви обърна внимание, което е, че усещанията за тялото от вътре са много различни от усещанията за света около нас. Когато се огледам около мен, светът изглежда изпълнен с предмети — маси, столове, гумени ръце, хора, всички вие — дори моето собствено тяло в света, мога да го усетя като предмет, от вън. Но моите усещания за тялото от вътре, не са такива изобщо. Не усещам бъбреците си тук, черният дроб тук, моят далак... Не знам къде е моят далак, но е някъде. Не усещам вътрешностите си като предмети. Всъщност, не ги усещам изобщо, освен ако нещо не се обърка с тях. И това е важно, си мисля аз. Усещането за вътрешното състояние на тялото, не е за това да разберем какво има там, а се отнася до контрол и регулация — да придържаме физиологичните променливи в тясни граници, които са съвместими с оцеляване. Когато мозъкът използва предположения, когато се опитва да разбере какво има, ние възприемаме предмети като причините за усещания. Когато мозъкът използва предположения, за да контролира и регулира неща, ние усещаме колко добре или колко зле е този контрол.

За това, нашите най-основни усещания за себе си, за това, че сме организъм с тяло, са дълбоко вкоренени в биологичните механизми, които ни държат живи. И когато последваме тази идея до края, можем да започнем да виждаме, че всички наши съзнателни преживявания, тъй като всички зависят от същите механизми за предполагаема осезаемост, всички водят началото си от основния подтик да останем живи. Изпитваме света и себе си с, през и заради нашите живи тела.

Позволете ми да събера нещата стъпка по стъпка. Това, което виждаме съзнателно зависи от най-доброто предположения на мозъка за това какво има там. Нашият преживян свят произлиза от вътре - навън, не само отвън - навътре. Илюзията с гумената ръка демонстрира, че това е приложимо за усещанията ни за това какво е и какво не е нашето тяло. И тези самооценки зависят силно от сетивни сигнали, които идват от дълбоко в нашето тяло. И накрая, усещания за телесен АЗ се отнасят повече до контрол и регулация, отколкото разбиране за това какво има там. За това нашите усещания за света около нас и ние в него — е, те са видове контролирани халюцинации, които са се заформили в продължение на милиони години еволюция, за да ни поддържат живи, в светове изпълнени с опасности и възможности. Ние предвиждаме себе си в съществувание.

Сега, искам да ви оставя с три последствия от всичко това. Първо, също както можем да възприемем света погрешно, можем да възприемем и себе си погрешно, когато механизмите за предположения са увредени. Осъзнаването на това отваря много нови възможности в психиятрията и неврологията, защото най-накрая можем да схванем механизмите, вместо само да лекуваме симптомите при състояния като депресия и шизофрения.

Второ: какво означава да съм аз не може да бъде сведено до или качено на софтуерна програма, която върви в робот, независимо колко умна и сложна е тя. Ние сме биологични животни от плът и кръв, чиито съзнателни преживявания се заформят при всички нива от биологичните механизми, които ни държат живи. Само защото правим компютрите по-умни, това няма да ги направи живи.

Последното, нашата индивидуална вътрешна вселена, нашият начин, по който сме съзнателни, е само един възможен начин, по който човек може да бъде съзнателен. И дори човешката съзнателност по принцип е само един малък регион в обширно пространство от възможни съзнания. Нашият личен АЗ и светове са единствени по рода си за всеки от нас, но всички водят началото си от биологични механизми, споделени с много други живи организми.

Сега, това са основни промени в това как разбираме себе си, но мисля, че трябва да им се радваме, защото, както често в науката, от Коперник ние не сме център на Вселената — до Дарвин — свързани сме с всички други създания — до ден днешен. С по-голямо усещане за разбиране идва и по-голямо усещане за учудване и по-добро осъзнаване, че сме част от, а не отделни от, останалата част от природата. И ... когато настъпи краят на съзнанието, няма от какво да се страхуваме. Няма от какво, изобщо.

Благодаря Ви.

(Аплодисменти)