1,272,646 views • 14:21

Ще ви разкажа за болестта, от която страдам. Имам странно чувство, че някои от вас също страдат от това. Когато се разхождам в художествена галерия, в стаи, пълни с картини, след около 15 до 20 минути, разбирам, че не мисля за картините. Не съм свързана с тях. Мисля за чаша кафе, от което се нуждая, за да ме събуди. Страдам от умора от галерии.

Колко от вас страдат от тази болест - да. Ха, ха, ха! Понякога това може да продължи повече от 20 минути или за по-кратко време, но мисля, че всички страдаме от това. Чувствате ли се виновни? За мен, гледам картините на стената и си мисля, че някой е решил да ги сложи там, мисли си, че те изглеждат добре на тази стена, но не винаги го виждам. Всъщност, през повечето време не го виждам.

Напускам чувствайки се всъщност нещастна. Чувствам се виновна и нещастна, а не мисля, че има нещо нередно в картините, мисля, че нещо не е наред с мен. Не е хубаво преживяване, да излизам от галерия с такова чувство.

(Смях)

Мисля, че трябва да си починем. Ако мислите да отидете в ресторант, когато гледате менюто, мислите ли да поръчате всичко от него? Не! Избирате. Ако отивате в магазин, за да купите риза, ще пробвате ли всички ризи и ще поискате ли всички ризи? Не, разбира се, избирате. Това се очаква. Как тогава не се очаква да избирате, когато отивате в художествена галерия. Защо трябва да направим връзка с всички картини?

Опитвам се да предприема различен подход. Правя две неща: Когато отивам в галерия, преди всичко, ходя много бързо и гледам всичко, и избирам картините, пред които се забавям поради една или друга причина. Дори не знам, защо те ме карат да се забавя, но нещо ме притегля като магнит и пропускам всички други и отивам към тази картина. Това е първото нещо, което правя, по собствено желание. Избирам картина. Тя е една картина от 50. Второто нещо, което правя, е да стоя пред тази картина и да си разкажа история за нея.

Защо история? Мисля, че сме обвързани, ДНК-то ни казва, да разказваме истории. Разказваме истории през цялото време за всичко и мисля, че го правим, защото светът е лудо, хаотично място, и понякога с историите се опитваме да внесем малко ред в него. Защо не приложим това, когато гледаме картини? Менюто в ресторанта прилича на посещение на художествени галерии.

Ще ви покажа три картини, които ме накараха да спра и искам да разкажа истории за тях. Първата картина не се нуждае от въведение - "Момиче с перлена обица" от Йоханес Вермер, холандски художник от 17-ти век. Това е най-известната картина. Видях я за пръв път, когато бях на 19 години и веднага си купих нейн плакат, все още имам този плакат. От 30 години той виси в дома ми. Той е с мен, където и да отида, никога не се уморявам да го гледам.

Това, което ме накара да спра, бяха прекрасните цветове, които той използва и светлината, падаща върху лицето ѝ. Но мисля, че това, което ме кара да се връщам година след година, е нещо друго, то е погледът ѝ, противоречивият поглед на лицето ѝ. Не мога да кажа, дали тя е щастлива или тъжна и винаги сменям мнението си. Това ме кара да се връщам.

Един ден, 16 години, откакто плакатът висеше на стената ми, лежах в леглото и я гледах, и си помислих, че се чудя какво е направил художникът, за да изглежда тя така. Това беше първия път, когато си помислих, че изражението на лицето ѝ отразява чувствата ѝ към художника. Преди това мислих за плаката като портрет на момиче. Започнах да мисля за него като портрет изразяващ връзка. Помислих си, каква е тази връзка?

Исках да разбера. Направих изследване и открих, че не знаем, коя е тя. Не знаем кои са моделите на всички рисунки на Вермер и знаем много малко за самия Вермер. Казах си: "Юпии!" Мога да правя каквото искам, мога да измисля каквато искам история.

Ето как измислих историята. Първо си помислих, че трябва да вляза в къщата му. Как Вермер се е запознал с нея? Има предположения, че тя е 12 годишната му дъщеря. Дъщерята е на 12 години, по времето, когато я е нарисувал. Помислих си: "Не, това е много интимен поглед, не е поглед, с който дъщеря гледа баща си". В холандските рисунки от онова време, ако устата на жената е отворена, това показвало сексуална връзка. Вермер не би се осмелил да нарисува дъщеря си така.

Това не е дъщеря му, а някоя негова близка, физически близка с него. Кой друг е живял в къщата? Слугиня, прекрасна слугиня. Тя е в къщата. Как е влязла в студиото? Не знаем много за Вермер, но от малкото което знаем е, че се е оженил за католичка, живели са с майка ѝ, в къщата, където той е имал собствена стая, където е било неговото студио. Той имал 11 деца. Това трябва да е било хаотично, шумно домакинство. Ако сте виждали преди рисунки на Вермер, знаете, че те са невероятно спокойни и тихи.

Как художник рисува такива спокойни, тихи рисунки с 11 деца наоколо? Той води разделен живот. Влиза в студиото си и казва: "Никой да не влиза тук. Нито съпругата, нито децата. Добре, слугинята може да влезе и да почисти". Тя е в студиото. Те са заедно. Той решава да я нарисува.

Той я кара да облече прости дрехи. Всички жени или повечето жени в другите рисунки на Вермер са носили кадифе, коприна, кожа, много скъпи материали. Жената на тази рисунка е облечена много просто; единственото нещо, което не е просто, е перлената ѝ обица Ако тя е била слугиня, тя не може да си позволи да купи перлени обици. Това не са нейни обици. Чии са? Знаем, че има списък на дрехите на Катарина, съпругата му. Между тях има жълто палто с бяла кожа, корсаж в жълто и черно и виждаме тези дрехи на различни жени в много от картините на Вермер. Ясно е, че дрехите на съпругата са давани на заем на различни модели. Не е невероятно, тази перлена обица да е принадлежала на съпругата му.

Получихме елементите на историята. Тя е в студиото с него за дълго време. Нужно е много време, тези рисунки да бъдат нарисувани. Те са прекарвали цялото време сами. Тя носи обицата на съпругата му. Тя е прекрасна. Той очевидно я обича. Тя е объркана. Знае ли съпругата му? Очевидно не. И ако тя не знае - това е историята.

(Смях)

Следващата картина, за която ще говоря, се нарича "Момче строи къща от карти" от Шардин. Той е френски художник от 18-ти век, известен най-много с натюрмортите си, но понякога е рисувал хора. Той е нарисувал четири версии на тази картина, различни момчета строят къщи от карти, всички са концентрирани. Харесвам най-много тази версия, защото някои от момчетата са по-големи, а други са по-малки и според мен, тази картина, която изглежда като овесената каша на Голдилок, е отлична.

Той не е дете, но не е и мъж. Той има баланс между невинност и опит, и това ме накара да спра пред тази картина. Погледнах лицето му. Малко прилича на рисунка от Вермер. Светлината идва отляво, лицето му е осветено от тази светлина. Той е в средата на картината и като я гледах, открих, че стоя там и си помислих: "Погледни ме. Моля те, погледни ме". Той не ме погледна. Гледаше към картите и един от привлекателните елементи в тази картина, е че той е толкова съсредоточен върху това, което прави, че не гледа към нас. Според мен, това е шедьовър, картина, в която няма решителност. Той никога няма да ме погледне.

Мислех си за история, за да открия, кой гледа към него. Не е художникът, не искам да мисля за художника. Мисля за по-стара негова версия. Той е мъж, слуга, възрастен слуга, който гледа този млад слуга и казва: "Погледни ме. Искам да те предупредя, за това, което ще преживееш. Моля те, погледни ме". Той не поглежда.

Тази липса на решителност, липсата на решителност в "Момичето с перлената обица" - не знаем дали тя е щастлива или тъжна. Написах роман за нея и все още не знам, дали тя е щастлива или тъжна. Отново и отново се връщам към рисунката, като търся отговора, търсейки историята, която ще запълни празнината. Можем да измислим история и тя да ни задоволи, но не напълно и затова се връщаме отново и отново.

Последната рисунка, за която ще говоря, се нарича "Анонимно" от неизвестен автор. (Смях)

Това е портрет на Тюдор, купен от Националната портретна галерия. Предполагаше се, че това е човек на име сър Томас Овербъри, а след това откриха, че това не е той и нямат идея кой е.

В Националната портретна галерия, ако не знаете биографията на рисунката, тя е някакси безполезна. Не могат да я окачат на стената, защото не знаят кой е той. За нещастие, този сирак прекарва повечето от времето си в склада, заедно с много други сираци, някои от които са красиви картини.

Тази картина ме накара да се спра поради три причини: първата е несъответствието между устата му, която се усмихва и очите му, които са тъжни. Той не е щастлив и защо не е щастлив? Второто нещо, което ме привлече, бяха ярко червените му бузи. Той се изчервява. Той се изчервява, че го рисуват! Това трябва да е момче, което се изчервява през цялото време. За какво ли мисли, което го кара да се изчервява? Третата причина, която ме накара да спра, беше прекрасният му жакет. Копринен, сив, с красиви копчета. И това ме накара да се замисля, че това е нещо спретнато и надуто; то е като покривало за легло.

Мислех за легла и червени бузи, и разбира се, мислех за секс, когато го погледнах, и си помислих, за това ли си мисли той. Помислих си, че ако измисля история, какво ще бъде последното нещо от нея. С какво се занимава този тюдорски господин? Помислих си, Хенри VІІІ, добре. Той би се занимавал с наследството си, с наследника си. Кой ще наследи името му и богатството му? Сглобявате това и ето история, която запълва празнината, която ви кара да се връщате отново. Ето историята. Кратка е.

"Рози"

все още нося белия жакет, който ми даде Каролин. Той има проста висока яка, ръкави, които се махат и сложни копчета от заплетена коприна, поставени едно до друго, така че да прилепва приятно. Жакетът ме кара да мисля за покривало на голямо легло. Може би това е било намерението. За пръв път го облякох на изискан обяд, който родителите ѝ дадоха в нейна чест. Преди да започна да говоря, знаех, че се изчервявам. Винаги съм се изчервявал лесно от физическо напрежение, от вино, от приятна емоция.

Като момче, бях дразнен от сестрите ми и от съучениците ми, но не и от Джордж. Само Джордж можеше да ме нарича Рози. Не разрешавах на никой друг. Той успяваше да направи света по-добър. Когато обявих годежа си, Джордж не се изчерви, а пребледня като жакета ми. Той не беше изненадан. Всички предполагаха, че един ден ще се оженя за братовчедка му. Но е трудно да чуя думите. Знам, че е трудно да ги произнеса.

След това, намерих Джордж на терасата, която гледаше към кухненската градина. Вместо да мисли трезво цял следобед, той беше блед. Стояхме заедно и гледахме как момичетата режат марули. Попитах: "Какво мислиш за жакета ми?"

Той ме погледна: "Яката като че ли те задушава".

"Пак ще се виждаме", настоявах аз. "Можем да ловуваме и да играем на карти и да присъстваме в съда. Нищо не трябва да се промени". Джордж не отговори. "На 23 години съм. Време е да се оженя и да имам наследник. Това се очаква от мен".

Джордж изпи чаша червено вино и се обърна към мен. "Поздравления за предстоящата ти сватба, Джеймс. Сигурен съм, че ще бъдете доволни заедно". Той никога повече не използва прякора ми.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)

Благодаря ви.

(Аплодисменти)