Кели Суейзи
1,583,302 views • 13:54

Със сигурност можем да кажем, че всички хора ще бъдат близки със смъртта поне веднъж в своя живот. Ами ако тази близост е започнала дълго преди да срещнат собственото си преминаване от живота към смъртта? Какъв би бил животът, ако мъртвите буквално живееха край вас?

В родината на съпруга ми, в земите на остров Сулавеси, намиращ се в Източна Индонезия, има хора, които преживяват смъртта не като единично събитие, а като плавен социален процес. В Тана Тораджа най-важните моменти от човешкия живот, фокалните точки на обществено и културно взаимодействие, са не сватбите, ражданията или дори семейните вечери, а погребенията. Характерното за тези погребения са подробните ритуали, свързващи хората в една система на взаимен дълг, основана върху броя животни — прасета, пилета и най-вече водни бизони, които са били пожертвани в името на починалия. Целият този културен комплекс около смъртта, ритуалният указ за свършек на живота, са направили смъртта най-видният и забележителен аспект от пейзажа на Тораджа. Продължаващи от няколко дни до няколко седмици, погребалните церемонии са шумно събитие, където спомнянето на някой починал е не толкова лична печал, колкото публично споделен преход. Това е един преход, отнасящ се толкова до идентичността на живите, колкото и до спомнянето на мъртвите.

Всяка година хиляди посетители идват в Тана Тораджа, за да видят тази култура на смъртта, и за много хора грандиозните церемонии, с тяхната продължителност, са някак несъизмерими с начина, по който на запад посрещаме своята собствена тленност. И макар всички да споделяме смъртта като универсална опитност, тя не бива преживявана еднакво по света. Като антрополог, аз виждам разликите в тази опитност вкоренени в културния и социалния свят, през който определяме събитията около нас. Там, където съзираме несъмнена реалност, смъртта като неоспоримо биологическо състояние, Тораджаните виждат издъхналата материална форма като част от по-голям социален генезис. Отново виждаме, че физическият край на живота не е равносилен на смъртта. Всъщност, един член на обществото е истински мъртъв тогава, когато семейството се съгласи на това и установи нужните ресурси, за да проведе погребална церемония — такава, която би била подходяща за починалия според статуса му. Тази церемония трябва да се проведе пред погледа на цялата общност, с участието на всеки.

След физическата смърт тялото на починалия се поставя в специална стая в традиционната резиденция, наречена "тонгконан". Тонкгонанът е символизиращ не само идентичността на семейството, но и кръговрата на човешкия живот от раждането до смъртта. В основни линии, формата на зданието, в което сте бил роден, е формата на структурата, която ви пренася към вашето родово място на покой. До изпълнението на церемонията, която може да се състои години след физическата смърт, починалият се счита за "макала" - болен човек, или "мама" - човек, който е заспал, и той продължава да бъде член на семейството. Той бива символично хранен и обгрижван. Това е моментът, в който семейството започва да изпълнява ритуални предписания, които показва на по-широката общност, че един от членовете им започва преход от този живот към отвъдния, известен като "пуя".

Предполагам какво си мислят някои от вас: Нима тя наистина казва, че тези хора живеят с телата на мъртвите си близки? Именно това имам предвид.

Но вместо да се отдаваме на усещането за нещо отблъскващо при тази идея за близост с телата, за близост със смъртта, или на идеята как всичко това просто не се вмества в нашето билогично или медицинско определение за смъртта, нека помислим какво тораджанският поглед към смъртта обхваща от човешкото битие, което медицинското определение пропуска. Мисля, че тораджаните социално признават и културно изразяват това, което много от нас чувстват за истина въпреки разпространеното приемане на биомедицинското определение за смъртта, и то е, че нашите взаимоотношения с хората, влиянието им върху обществената ни реалност, не привършва с края на физическите процеси в тялото ни; че има период на преход, през който връзката между живите и мъртвите бива трансформирана, но не свършва. Тораджаните изразяват идеята за тази свързаност чрез любов и внимание спрямо най-видния символ на тази връзка, човешкото тяло. Съпругът ми има ярки спомени как разговаря, играе, как е около своя починал дядо, и за него няма нищо неестествено в това. То е нормална част от процеса, когато семейството се сблъсква с прехода във взаимоотношенията си с починалия, и това е преход от във връзка с починалото лице като човек, който живее към връзка с починалото лице като човек, който е предшественик. И тук можете да видите тези дървени изображения на предците, Това са хора, които вече са били погребани, вече са имали своя Траурна церемония. Те се наричат Тау Тау.

Така че самата Траурна церемония въплъщава тази релационна перспектива за смъртта. Изразява в ритуал влиянието на смъртта върху семействата и общностите. И това също е един момент на самосъзнание. Това е един момент, в който хората се замислят за това кои са те, кое е тяхното място в обществото, и каква е тяхната роля в жизнения цикъл съгласно космологията на Torajan.

Има една поговорка в Тораджан че всички хора ще станат прародители, което означава , че след смъртта, ние всички ставаме част от наследствената линия, която ни закотвя между миналото и настоящето и която ще определи кои ще са нашите любими хора в бъдеще. Така че по същество, ние всички ставаме прародители на поколенията човешки деца които идват след нас. С тази метафора на членство в по-голямо човешко семейство децата описват парите, които те инвестират в тези жертвоприношения на бизони за които се вярва ,че пренасят човешката душа оттук до задгробния живот, и децата ще обяснят че те ще инвестират пари в това защото те искат да се отплатят на родителите си за всички години, прекарани в инвестиране и грижа за тях.

Но жертвоприношението на бизон и ритуалното демонстриране на заможност също така показва статуса на починалия, и, съответно на неговото семейство. Така че на погребенията, връзките се потвърждават но също така се преобразуват в ритуалната драма, която подчертава най-характерните функцията за смъртта на това място: нейното влияние върху живота и взаимоотношенията на живите.

Целият този фокус върху смъртта не означава, че тораджанците не се стремят към идеала за дълъг живот. Те участват в много практики за които се вярва , че предоставят добро здраве и оцеляване до напреднала възраст. Но те не полагат много усилие в усилията да се удължи живота в лицето на изтощителна болест или в напреднала възраст. В Toraja се казва, че всеки има прдопределено време живот. Това предопределение се нарича sunga ". И трябва да му се позволи да се развие като нишка да неговия естествен край.

Считането на смъртта за част културната и социална структура на живота афектира ежедневните решения на хората касаещи тяхното здраве и здравеопазване Главата на майчиния клан на съпруга ми Ненет Кача наближава 100ната си година. Знаците, че той скоро ще поеме своето пътуване за Пуя се увеличават. За смъртта му ще се скърби. Но аз знам, че семейството на съпруга ми очаква момента когато ще може ритуално да изрази какво е означавало неговото забележително присъствие в живота им, когато ще могат ритуално да зачетат историята на неговия живот, втъкавайки неговата история в историята на тяхната общност. Неговата история е тяхна история. Погребалните му песни ще им пеят песен за тях самите. Това е история , която няма забележимо начало, нито предвидим край. Това е една история, която продължава да съществува след дълго тялото му вече го няма.

Хората ме питат дали съм уплашена или отблъсната от участието си в една култура където физическите проявления на смъртта са на всяка крачка. Но аз виждам нещо дълбоко трансформиращо в изживяването на смъртта като социален процес и не само като биологичен. В действителност, връзката между живите и мъртвите има своя собствена драма в здравната система на САЩ, където решения за това колко дълго да се разпъва нишката на живота се правят на базата на нашите емоционални и социални връзки с хората около нас, не само на способността на медицината да удължи живота. Ние, като тораджанците, основаваме нашите решения за живота, базирайки се на значението и дефинициите, които приписваме на смъртта.

Аз не предлагам хората в тази публика да изтичат навън и да прегърнат традициите на тораджанците. Може да е малко трудно да го приложите в Съединените щати. Но аз искам да попитам, какво можем да спечелим от това да погледнем на физическата смърт не само като на биологичен процес, но като на част от по-голяма човешка история. Какво ще бъде да гледаме на приключилата човешка форма с любов защото това е толкова интимна част от това, което сме? Ако можем да разширим определението си за смъртта, така че да обхване живота, бихме могли да преживеем смъртта като част от живота и може би да се изправим срещу нея с нещо различно от страх. Може би един от отговорите на предизвикателствата срещу които се изправя здравната система на САЩ, особено в грижите в края на живота, е толкова прост като промяна на перспективата, и промяна на перспектива в този случай би означавало да погледнем към социалния живот на всяка смърт. Това би ни помогнало да признаем ,че наина по който ограничаваме разговора за смъртта в рамките на нещо, което е медицинско или биологично е отражение на една по-голяма култура, която всички ние споделяме, състояща се в избягването на смъртта, в страха да говорим за нея. Ако можехме да ценим други видове знания за живота, включително други определения на смъртта, това би имало потенциала да промени дискусията за края на живота. Би могло да промени начина, по който ще умираме, но по-важното, би преобразило начина, по който живеем.

(Аплодисменти)