Дрю Дъдли
3,611,131 views • 6:14

I wanted to just start by asking everyone a question: За колко от вас е напълно нормално да се назовават лидер? Аз зададох този въпрос на много места в страната, и където и да попитам, няма значение къде, винаги имаше голяма част от тълпата, която не вдигаше ръка. И тогава разбрах, че сме направили лидерството нещо по-голямо, отколкото то е в действителност. Превърнали сме го в нещо по-голямо от нас. Направили сме го като нещо, което променя света. Взимаме това название лидер, и го третираме като нещо, което един ден ще заслужим, но да се назовем така в момента означава ниво на арогантност или нахалство, с което все още не сме комфортни. Понякога се притеснявам, че изразходваме прекалено много време, празнувайки невероятни неща, които почти никой не може да прави, защото сме си втълпили, че тези неща са единствените неща, които трябва да се приветстват, и започваме да принизяваме стойността на неща, които можем да правим всеки ден, и започваме да приемаме моменти, в които сме наистина лидери и не си даваме потупване по рамото за тях и не си позволяваме да се чувстваме добре за тези моменти. 10 години работих с някои невероятни хора, които ми помогнах да разбера лидерството по начин, който смятам ме направи по-щастлив. И в късият отрязък време днес, искам да споделя с вас тази една история, която е може би най-отговорна за тази промяна.

Бях в средно училище, което се казваше Маунт Алисън Юнивърсити в Саквил, Ню Брънсуик и последният ми ден там, едно момиче дойде при мен и ми каза: 'Спомням си първият път, когато те срещнах.' Тогава тя ми разказа какво се беше случило четири години по-рано. Тя каза: 'Един ден преди да започна училище, бях в хотелската стая с майка ми и баща ми, и бях толкова уплашена и убедена, че не мога да направя това, че не бях готова за училище, че направо плачех. Майка ми и баща ми бяха невероятни. Те казваха: 'Виж, знаем, че си уплашена, но нека просто отидем утре. Нека отидем първият ден, и ако по което и да е време се почустваш, сякаш не можеш да направиш това, просто ни кажи и ние ще те заведем вкъщи. Така или иначе ще те обичаме.'

Тя също каза: 'Аз отидох на следващия ден и докато стоях на опашката да се регистрирам, погледнах наоколо и просто разбрах, че не мога да се справя. Знаех, че не бях готова. Знаех, че трябва да се предам.' Тя продължи: 'Взех това решение, и в момента, в който направих това, почуствах това невероятно чувство на спокойствие, което ме заля. Обърнах се към майка ми и баща ми, за да им кажа, че трябва да си тръгваме, и точно в този момент ти излезe от сградата на Студенстския съюз, носейки най-глупавата шапка, която някога бях виждала.' (Смях) 'Беше върха. Ти носеше голям плакат, промотиращ Шинерама, което е студенти борещи се срещу кистозна фиброза,' - организация, с която аз работих много години - ' и ти имаше кофа с близалки. Ходеше и раздаваше тези близалки на хората на опашката и говореше за Шинерама. Внезапно, ти стигна до мен и просто спря и се вторачи в мен. Беше странно.' (Смях) Това момиче тук знае точно за какво говоря. (Смях) 'Тогава погледна момчето до мен, и се усмихна, бръкна в кофата и измъкна една близалка, даде му я, и каза, 'Трябва да дадеш една близалка на красивата жена, която стои до теб.' Тя каза: 'Никога не бях виждал някой толкова бързо засрамен през живота си. Той стана червен като цвекло, и даже не ме погледна. Просто държеше близалката по този начин.' (Смях) 'Почуствах се много зле заради този пич и взех близалката, и в момента, в който направих това, ти придоби този суров поглед и погледна майка ми и баща ми и им каза: 'Вижте това. Вижте това. Първият й ден извън вкъщи, и тя вече взима бонбони от непознати?!' (Смях) Тя продължи: 'Всички се сбъркаха. Пет-шест метра във всяка посока, всички започнаха да цвилят. Знам, че е глупаво, и не знам защо ви казвам това, но в този момент, докато всички се смееха, разбрах, че не трябва да напускам. Знаех, че съм където трябва да съм, и знаех, че съм вкъщи, и на всичкото отгоре не ти проговорих нито един път през следващите четири години от този ден, но чух, че си заминаваш и трябваше до дойда и да ти кажа, че си невероятно важна персона в живота ми, и че ще ми липсваш. Успех.'

Докато се отдалечаваше, аз се вкамених. И тя извървя два метра, обърна се, усмихна се, и каза: 'Също трябва да знаеш това. Все още съм със същото момче след четири години.' (Смях)

Година и половина, след като се преместих в Торонто, получих покана за сватбата им.

Наи-смешното е, че не го помня. Нямам никакъв спомен от този момент, и съм претърсил всичките си банки с памет, защото това е смешно и би трябвало да си спомням, че го правя, и аз не го помня. Това беше момент, който ми отвори очите, трансформира ме да си мисля, че може би най-голямото въздействие, което някога съм оказал в живота на някой, момент, заради който една жена дойде до мен четири години по-късно и ми каза, 'Ти си невероятно важен човек в живота ми,' това беше момент, който аз даже не помня.

Колко от вас са имали този момент-близалка, момент, в който някой е казал или направил нещо, което вие смятате, че е подобрило из основи живота ви? Добре. Колко от вас сте казали на този човек за това? Виждате ли, защо не? Ние празнуваме рождени дни, при положение, че просто не трябва да умрете за 365 дена (Смях), но същевременно позволяваме на хора, които са подобрили живота ни толкова много, да си заминат, без да знаят за това. И всеки един от вас, всеки един от вас е бил катализатора за такъв момент-близалка. Направили сте живота на някой по-добър чрез нещо, което сте казали или направили, и ако мислите, че не сте, помислете си за всички тези невдигнати ръце, когато аз зададох този въпрос. Просто сте от хората, на които не им е казано.

Малко е страшно да мислим, колко сме силни по този начин. Страшно е да си мислим, че можем да сме толкова важни за други хора, защото докато проължаваме да правим лидерството по-голямо от нас, докато проължаваме да правим лидерството нещо недостижимо за нас, докато продължаваме да го правим съществено за промяна на света, ние си даваме извинение да не го очакваме всеки ден от себе си и от другите.

Мариана Уилямсън е казала: 'Нашият най-голям страх не е че сме неадекватни, нашият най-голям страх е, че сме по-силни, отколкото може да се измери. Нашата светлина, не нашата тъмнина, ни плаши.' И моят призив днес е, че трябва да прескочим това препятствие. Трябва да прескочим нашият страх от това как невероятно силни можем да сме един за друг. Трябва да го прескочим, за да можем да продължим, и нашите малки братя и малки сестри и един ден нашите деца - или нашите деца сега - могат да видят това и да започнат да ценят влиянието, което оказваме един на друг в живота повече от парите, моща, и влиянието над другите. Трябва да прекласифицираме лидерството като нещо за моменти-близалки, колко от тях създаваме, колко от тях разпознаваме, за колко от тях се отплащаме занапред, и за колко от тях казваме 'благодаря'. Тъй като сме направили лидерството основен фактор за промяната в света, а свят няма. Има само шест милиарда разбирания за него, и ако промениш разбирането на един човек, разбирането на един човек, на какво е способен, разбирането на един човек за това колко много хора ги е грижа за него, разбирането на един човек за това колко силен елемент за промяна те могат да бъдат в този свят, тогава си променил цялото нещо. И ако започнем да виждаме лидерството по този начин, аз мисля, че ако можем да преквалифицираме лидерството така, смятам, че можем да променим всичко. Това е елементарна идея, но не мисля, че е малка идея, и искам да ви благодаря за това, че ми позволихте да я споделя с вас днес.