4,213,547 views • 20:06

Тези дни всеки говори за щастие. Заръчах на един човек да преброи колко книги с думата "щастие" в заглавието са били издадени през последните 5 години, и той се отказа след около 40, а имаше още много. Има огромна вълна от интерес към щастието, сред изследователите. Има много уроци по щастие. Всеки би искал да прави хората по-щастливи. Но въпреки целия този поток от работа, има няколко познавателни капана, поради които е почти невъзможно да се мисли разумно за щастието.

Моят разговор днес ще бъде най-вече за тези познавателни капани. Това се отнася до неспециалисти, мислещи за собственото си щастие; отнася се и за учени, мислещи за щастието, защото се оказва, че ние сме не по-малко объркани от всички други. Първият от тези капани е една неохота да се признае сложността. Оказва се, че думата "щастие" просто вече не е полезна дума, защото я прилагаме към твърде много различни неща. Има едно определено значение, до което бихме могли да я ограничим, но като цяло това е нещо, от което ще трябва да се откажем и ще трябва да усвоим по-сложния възглед за това какво е благополучието. Вторият капан е едно объркване между преживяване и памет: главно то е между това да бъдеш щастлив в живота си и да бъдеш щастлив по отношение на живота си, или щастлив с живота си. А това са две много различни представи, и двете са смесени в понятието за щастие. Третото е съсредоточаващата илюзия, и тя е злополучният факт, че не можем да мислим за никое обстоятелство, засягащо благополучието, без да изкривим важността му. Искам да кажа, това е истински познавателен капан. Просто няма начин да не сгрешиш.

Сега бих искал да започна с един пример за човек, който имаше сесия с въпрос и отговор след една от лекциите ми и разказа една история. [неясно...] Каза, че е слушал симфонията — абсолютно възхитителна музика, но на самия край на записа имало ужасяващ скърцащ звук. А после добави, наистина доста емоционално, че това съсипало цялото преживяване. Но не беше така. Онова, което то бе съсипало, бяха спомените от преживяването. Той бе имал преживяването. Бе имал 20 минути прекрасна музика. Те бяха без значение, защото му беше останал спомен; споменът беше съсипан, а споменът бе всичко, което той можеше да запази.

Това всъщност ни казва, че може би мислим за самите себе си и за други хора от гледната точка на две личности. Има преживяваща личност, която живее в настоящето и познава настоящето, способна е да съживява миналото, но по същество има само настоящето. Към преживяващата личност се приближава лекарят... нали разбирате, щом лекарят попита: "Боли ли, като ви пипна тук?" И има помнеща личност, а помнещата личност е онази, която води отчет и поддържа историята на нашия живот - към нея се приближава лекарят, и пита: "Как се чувствате напоследък? или "Как беше пътуването ви до Албания?", или нещо такова. Това са две много различни неща, преживяващата личност и помнещата личност, и объркването между тях е част от бъркотията в понятието за щастие.

Помнещата личност е разказвач на истории. А това всъщност започва с един основен отклик на нашите спомени... започва незабавно. Не само разказваме истории, когато се захванем да разказваме истории. Нашата памет ни разказва истории, онова, което запазваме от преживяванията си, е история. Нека да започна с един пример. Това е старо проучване. Това са пациенти, преживяващи болезнена процедура. Няма да навлизам в подробности. Тези дни вече не е болезнена, но е била болезнена през 90-те години на ХХ век. Помолили ги да докладват за болката си на всеки 60 секунди. Ето двама пациенти. Това са техните записи. Ако ви попитат: "Кой от тях е страдал повече?" Това е много лесен въпрос. Явно пациент Б е страдал повече. Неговата колоноскопия била по-дълга и за всяка минута болка, преживяна от пациент А, пациент Б преживявал нея и повече.

Но ето сега друг въпрос: "Тези пациенти колко мислели, че са страдали?" И ето я изненадата. Изненадата е, че пациент А имал много по-лош спомен от колоноскопията, отколкото пациент Б. Историите за колоноскопиите били различни и тъй като много критична част от историята е как завършва... а нито една от тези истории не е много вдъхновяваща или прекрасна... но една от тях е определено... (Смях) но една от тях определено е по-лоша от другата. И онази, която е по-лоша, била тази, при която болката стигнала най-високата си точка в самия край. Лоша история. Откъде знаем това? Защото попитахме тези хора след тяхната колоноскопия, както и много по-късно: "Колко зле е цялата работа, общо?", и е било много по-зле за А, отколкото за Б по спомен.

Това е пряк конфликт между преживяващата личност и помнещата личност. От гледна точка на преживяващата личност, явно, Б имал по-лоши преживявания. Онова, което може да се направи с пациент А, и всъщност проведохме клинични експерименти, и наистина действа, всъщност може да се продължи колоноскопията на пациент А, като просто се задържи тръбата вътре, без да се мърда прекалено много. По този начин пациентът ще страда, но съвсем малко и много по-малко от преди. И ако се прави това две минути, сте направили преживяващата личност да се чувства по-зле, а помнещата личност на пациент А да се чувства по-добре, защото сте дарили пациент А с по-добра история за неговото преживяване. Кое определя това история? И това е вярно за историите, които ни доставя паметта, вярно е също и за историите, които си измисляме. Онова, което определя една история, са промените, значимите моменти и завършеците. Завършеците са много, много важни, а в този случай завършекът доминираше.

Преживяващата личност живее живота си непрекъснато. Тя има моменти на преживяване, един след друг. И се пита: Какво се случва с тези моменти? Отговърат е наистина недвусмислен. Те се изгубват завинаги. Искам да кажа, повечето моменти от живота ни... и изчислих... казват, че психологическото настояще е дълго около три секунди. Което означава, че в един живот има около 600 милиона такива. В един месец има около 600,000. Повечето от тях не оставят следа. Повечето от тях са напълно игнорирани от помнещата личност. И все пак някак се получава усетът, че те би трябвало да имат значение, че онова, което се случва по време на тези моменти на преживяване, е нашият живот. Това е крайният ресурс, който изразходваме, докато сме на тази земя. А как да го изразходваме, би изглеждало уместно, но не това е историята, която пази за нас помнещата личност.

И така, имаме помнещата личност и преживяващата личност, а те наистина са доста отделни. Най-голямата разлика между тях е боравенето с време. От гледна точка на преживяващата личност, ако отидеш на почивка и втората седмица е точно толкова добра като първата, тогава двуседмичната почивка е два пъти по-добра от едноседмичната почивка. Но за помнещата личност изобщо не става така. За помнещата личност една двуседмична почивка едва ли е по-добра от едноседмичната почивка, защото не се добавят нови спомени. Не си променил историята. И по този начин времето всъщност е критичната променлива, която отличава една помнеща личност от една преживяваща личност. Времето има много малко влияние върху тази история.

А помнещата личност прави повече от това да помни и да разказва истории. Всъщност тя взима решения, защото, ако имаш пациент, който е имал, да кажем, две колоноскопии с двама различни хирурзи и при решението кой от тях да избере е избран този, за когото споменът е по-малко лош, и това е хирургът, който ще бъде избран. Преживяващата личност няма глас в този избор. Всъщност не избираме между преживявания. Избираме между спомени за преживявания. И дори когато мислим за бъдещето, обикновено не мислим за бъдещето си като преживявания. Мислим за бъдещето си като предчувствани спомени. Всъщност това може да се разглежда като тирания на помнещата личност и може да се мисли как някак помнещата личност влачи преживяващата личност през преживявания, от които преживяващата личност не се нуждае.

Имам усещането, че, когато ходим на почивки, случаят много често е такъв - тоест, ходим на почивки, в много голяма степен, в улуга на помнещата си личност. А мисля, че това е малко трудно да се оправдае. Искам да кажа, доколко консумираме спомените си? Това е едно от обясненията, което се дава за доминацията на помнещата личност. Като мисля за това, се сещам за една наша почивка на Антарктида преди няколко години, която явно беше най-добрата почивка, на която някога съм бил, и мисля за нея относително често, спрямо това колко често мисля за други почивки. Вероятно съм консумирал спомените си за това триседмично пътуване, бих казал, за около 25 минути през последните четири години. Ако отворя някога папката с 600-те снимки вътре, бих прекарал още един час. Това са три седмици, а това е почти час и половина. Като че ли има несъответствие. Разбирате ли, може да съм малко краен в това колко малък апетит имам за консумация на спомени, но дори ако се прави това повече, има един истински въпрос. Защо придаваме такава голяма тежест на спомена в сравнение с тежестта, която придаваме на преживяванията?

Искам да помислите за един мисловен експеримент. Представете си, че следващата ви почивка - знаете, че в края на почивката всичките ви снимки ще бъдат унищожени и ще получите лекарство за амнезия, така че няма да помните нищо. А сега, бихте ли избрали същата почивка? (Смях) А ако бихте избрали различна почивка, между двете ви личности има конфликт и е нужно да помислите как да разрешите този конфликт - това всъщност изобщо не е очевидно, защото, ако мислите с оглед на времето, тогава получавате един отговор. А ако мислите с оглед на спомените, може да получите друг отговор. Защо избираме почивките, които избираме, е проблем, който ни сблъсква с избор между двете личности.

Двете личности изтъкват две понятия за щастие. Всъщност има две представи за щастието, които можем да прилагаме, всяка за себе си. Може да попитате: Доколко е щастлива преживяващата личност? А после може да попитате: Доколко щастливи са моментите в живота на преживяващата личност? А те всички са... щастието за моменти е доста сложен процес. Какви са емоциите, които могат да бъдат измерени? Между другото, сега сме способни да получим доста добра представа за щастието на преживяващата личност с времето. Ако попитате за щастието на помнещата личност, това е съвсем различно нещо. Не става дума за това доколко щастливо живее едно лице. Става дума за това доколко задоволено или удовлетворено е лицето, когато лицето мисли за живота си. Много различно понятие. Всеки, който не разграничава тези понятия, ще обърка проучването на щастие, а аз принадлежа към тълпа от проучващи благополучието, които са обърквали проучването на щастието дълго време точно по този начин.

Разграничаването межу щастието на преживяващата личност и удовлетворението на помнещата личност е било признавано през последните години, а сега се полагат усилия да се измерват двете поотделно - Организацията "Gallup" има световна анкета с над половин милион души, задавани са въпроси за това какво мислят за живота си и за преживяванията си. Има и други усилия в тези насоки. През последните години сме започнали да учим за щастието на двете личности. И основният урок, който мисля, че сме научили, е, че те са наистина различни. Може да научиш доколко доволен е някой от живота си, а това наистина не ти дава особена представа за това доколко щастливо живее той живота си, и обратно. Просто за да ви дам усет за съотношението - съотношението е около 0,5. Това означава, че ако се запознаете с някого и ви кажат - о, баща му е висок шест фута, колко ще знаете за неговата височина? Е, ще знаете нещо за неговата височина, но има много несигурност. Има толкова несигурност. Ако ви кажа, че някой е оценил живота си с осем по десетобалната система, имате много несигурност относно това доколко щастлив е той с преживяващата си личност. Така че съотношението е ниско.

Знаем нещо за това кое контролира удовлетворението на личността на щастието. Знаем, че парите са много важни, целите са много важни. Знаем, че щастието е главно да сме доволни от хората, които харесваме, да прекарваме време с хора, които харесваме. Има други удоволствия, но това е доминиращо. Така че, ако искаш да максимизираш щастието на двете личности, в крайна сметка ще правиш много различни неща. Изводът от онова, което казах тук, е, че наистина не трябва да мислим за щастието като заместител на благосъстоянието. Това е напълно различно понятие.

А сега, много бързо, една друга причина, поради която не можем да мислим ясно за щастието, е, че не обръщаме внимание на същите неща, когато мислим за живота, и когато всъщност живеем. Ако зададеш простия въпрос доколко щастливи са хората в Калифорния, няма да получиш правилния отговор. Като зададеш този въпрос, мислиш, че хората трябва да са по-щастливи в Калифорния, ако, да кажем, живееш в Охайо. (Смях) И онова, което се случва, е, че като помислиш за живота в Калифорния, мислиш за контраста между Калифорния и други места и този контраст, да кажем, е климатът. Е, оказва се, че климатът не е много важен за преживяващата личност и не е много важен за разсъдъчната личност, която решава доколко щастливи са хората. Но сега, тъй като разсъдъчната личност командва, в крайна сметка може... някои хора в крайна сметка може да се преместят в Калифорния. И е някак интересно да се проследи какво ще се случи с хората, които се местят в Калифорния с надеждата да станат по-щастливи. Е, преживяващата им личност няма да стане по-щастлива. Знаем това. Но ще се случи едно нещо. Те ще мислят, че са по-щастливи, защото, като се замислят за това, ще им се припомня колко ужасно е било времето в Охайо. И ще чувстват, че са взели правилното решение.

Много е трудно да се мисли ясно за благосъстоянието и се надявам да съм ви дал усещане за това колко трудно е това.

Благодаря.

(Аплодисменти)

Крис Андерсън: Благодаря. Имам един въпрос към вас. Много благодаря. Като говорихме по телефона преди няколко седмици, ми споменахте, че един доста интересен резултат е излязъл от онова проучване на "Gallup". Бихте ли могли да го споделите, тъй като ви остава малко време?

Даниел Канеман: Разбира се. Мисля, че най-интересният резултат, който открихме в проучването, е едно число, което изобщо не очаквахме да открием. Открихме това по отношение на щастието на преживяващата личност. Като разгледахме как чувствата варират с доходите. И се оказва, че под доход от 60,000$ годишно, за американците, а това е много голяма извадка от американци, близо 600,000, но е голяма представителна извадка, под доход от 600,000 долара годишно...

К.А.: 60,000$.

Д.К.: 60,000$. (Смях) 60,000 долара годишно, хората са нещастни и стават все по-нещастни, колкото по-бедни стават. Над тази сума получаваме абсолютно плоска линия. Искам да кажа, рядко съм виждал толкова плоски линии. Явно онова, което се случва, е, че парите не ти купуват преживяно щастие, но липсата на пари със сигурност ти купува мизерия и можем да измерим тази мизерия много, много ясно. Що се отнася до другата личност, помнещата личност, историята е различна. Колкото повече пари печелиш, толкова си по-удовлетворен. Това не важи за емоциите.

К.А.: Но, Дани, цялото американско усилие е свързано с живот, свобода, стремеж към щастие. Ако хората приемат това откритие сериозно, имам предвид, то като че ли обръща с главата надолу всичко, в което вярваме - да кажем, например, политиката за данъчно облагане, и така нататък. Има ли някакъв шанс политиците, страната като цяло да приемат такова откритие толкова сериозно и да провеждат обществена политика въз основа на него?

Д.К.: Знаете ли, според мен има признаване на ролята на проучванията на щастието в обществената политика. Признаването ще бъде бавно в Съединените щати, няма спор за това, но в Обединеното Кралство то се случва, случва се и в други страни. Хората признават, че трябва да мислят за щастието, когато мислят за обществена политика. Ще отнеме известно време и хората ще спорят дали искат да изучават преживяването на щастие, или искат да изучават оценката на живота, затова е нужно да проведем този дебат доста скоро. Как да се увеличи щастието? Има много различни начини в зависимост от начина ти на мислене и това дали мислиш за помнещата личност, или мислиш за преживяващата личност. Мисля, че това ще повлияе на политиката през идните години. В Съединените щати се полагат усилия за измерване на преживяваното от населението щастие. Според мен това ще бъде в рамките на следващите едно-две десетилетия, част от националната статистика.

К.А.: Е, струва ми се, този въпрос ще бъде, или поне би трябвало да бъде, най-интересната политическа дискусия за проследяване през следващите няколко години. Много ви благодаря за изобретяването на поведенческата икономика. Благодаря ви, Дани Канеман.