Зайнаб Салби: Жените, войната и мечтата за мир

Събудих се посреднощ от звука на силна експлозия. Беше късно през нощта. Не помня колко беше часа. Помня само звука. Беше толкова силен и толкова шокиращ. Всичко в стаята ми се тресеше -- сърцето ми, прозорците, леглото ми -- всичко. Погледнах през прозореца и видях пълната полусфера на експлозия. Помислих си, че е точно, както по филмите, само че филмите не представяха експлозиите с мощния образ, който аз виждах -- пълен с ярко червено, с оранжево и сиво, пълен кръг от взрив. Продължих да се взирам в него, докато изчезна. Върнах се в леглото и се молих, тайно благодарих на Бог, че онази ракета не се беше стоварила върху дома на моето семейство, че не беше убила моето семейство онази вечер. Минаха 30 години, а аз все още се чувствам виновна за онази молитва, защото на следващия ден разбрах, че снарядът е оцелил дома на приятел на брат ми и е убил него и баща му, но не е убил майка му и сестра му. Следващата седмица майка му се появи в класната стая на брат ми и моли седемгодишни деца да споделят с нея каквато и да е снимка, с която разполагат на сина й, защото тя беше изгубила всичко.

Това не е история на анонимен оцелял от някоя война, на безименните бежанци, чиито типични образи виждаме във вестниците и по телевизията: с дрипави дрехи, мръсни лица, изплашени очи. Това не е история на някой безименен човек, който е живял по време на някоя война, на някого, чиито надежди, мечти, постижения, семейства, убеждения и ценности не са ни известни. Това е моята история. Аз бях това момиче. Аз съм друг образ и облик на още един оцелял от война. Аз съм този бежанец и аз съм това момиче. Виждате ли, Аз израстнах в един разкъсван от войни Ирак и аз смятам, че има две страни във войните, а ние сме виждали само една от тях. Говорим само за една от тях. Но има и друга страна, на която аз съм била свидетел, като някой, който е живял в нея и някой, който в крайна сметка, работи в нея.

Израснах с цветовете на войната -- червеното на огъня и кръвта, кафевите тонове на земята, когато експлоадира в лицата ни и пронизващото сребристо на взривена ракета, толкова ярко, че нищо не може да защити очите ти от него. Израснах със звуците на войната -- стакатото на изстрелите, внезапния гръм на вксплозиите, злокобното бръмчене на прелитащите самолети и виещите предупредителни звуци на сирените. Това са звуците, които бихте очакавали, но има и звуци от неблагозвучните концерти на ято птици, кряскащо през нощта, високите искрени писъци на деца и оглушителната, непоносима тишина. "Войната", казва един мой приятел, "изобщо не е звук. Тя всъщност е мълчание, мълчанието на човечността."

След това напуснах Ирак и основах група, наречена "Women for Women International", която работи с жени, оцелели от войни. В моите пътувания и в работата ми, от Конго до Афганистан, от Судан до Руанда, научих, че не само цветовете и звуците на войната са едни и същи, но и страховете на войните са еднакви. Знаете, страх от смъртта и не вярвайте на нито един герой от филмите, който не се страхува. Много е страшно да преживяваш чувството "Ще умра" или "Можех да умра в тази експлозия." Но съществува и страх от това да изгубиш любимите хора, и аз мисля, че това е дори по-лошо. Това е твърде болезнено, не искаш да мислиш за това. Но смятам, че най-лошият вид страх е страхът -- както Самия, една жена от Босна ми каза веднъж, оцеляла от четиригодишната обсада на Сараево. Тя каза "Страхът да изгубя аз-ът в мен, страхът да изгубя аз-ът в мен." Това ми казваше майка ми в Ирак. Това е като да умреш отвътре-навън. Една жена от Палестина ми каза веднъж: "Не става дума за страха от една смърт", каза тя, "понякога чувствам, че умирам 10 пъти в един ден," когато описа марша на войниците и звъна на куршумите. Тя каза още, "Но не е честно, защото има само един живот, и трябва да има само една смърт."

Ние сме виждали само една страна на войните. Обсъждаме и сме погълнати с дискусии на високо равнище за броя на военните, крайните срокове за изтегляне, настъпления и внезапни операции, когато би трябвало да разглеждаме подробно това къде социалната тъкан е била най-силно разкъсана, къде обществото е импровизирало и е оцеляло, показало е издръжливост и поразителен кураж просто, за да може животът да продължи. Толкова сме погълнати с привидно обективни дискусии за политика, тактика, оръжия, пари и жертви. Това е езикът на стерилността.

Колко небрежно се отнасяме към жертвите в контекста на тази тема. Тук разбираме изнасилванията и жертвите като неизбежности. 80 процента от бежанците по света са жени и деца. Оо. 90 процента от жертвите в съвременните войни са цивилни -- 75 процента от тях са жени и деца. Колко интересно. Половин милион жени в Руанда са изнасилвани всеки 100 дни. Или, докато говорим в момента, стотици хиляди жени от Конго биват изнасилвани и осакатени. Колко интересно. Това са станали просто числа, на които се позоваваме. Военните фронтове все по-често са нечовешки очи, които гледат към тези, които приемаме за врагове от космоса, насочващи ракети към невидими цели, докато човешкото поведение в предните редове на медийните отношения в случай, че именно тази въздушна атака засегне селянин, вместо екстремист. Това е игра на шах. Учиш се да я играеш в школата по международни отношения или по пътя навън и нагоре към националното и международно командване. Шах-мат.

Ние пропускаме една съвсем различна страна на войните. Пропускаме историята на майка ми, която при всяка сирена, всяко нападение, всеки път, когато спираха електричеството правеше куклени представления за мен и братята ми, за да не се страхуваме от звуците на експлозиите. Пропускаме историята на Фарида, учителка по музика, учителка по пиано в Сараево, която направи така, че музикалното училище да бъде отворено всеки ден от четирите години обсада в Сараево и ходи до училището, въпреки стрелбата на снайперистите по училището и по нея, която направи така, че пианото, цигулката и челото да свирят през цялата война, като учениците носят ръкавиците, шапките и палтата си. Това беше нейната борба. Това беше нейната съпротива. Пропускаме историята на Нехая, палестинка в Газа, която в минутата, когато военните действия биваха прекратени в последната година от войната, напускаше дома си, събираше всичкото брашно и печеше колкото се може хляб за всички съседи, в случай, че няма прекъсване на бойните действия на следващия ден. Пропускаме историите на Виолет, която въпреки, че е оцеляла след геноцида от клането в църквата, е продължила, погребвайки тела, строейки къщи, чистейки улиците. Пропускаме историите на жени, които буквално поддържат живота в разгара на войните. Знаете ли -- знаете ли, че хората се влюбват по време на война и ходят на училище, и ходят във фабриките и болниците, женят се, и ходят на танци, и да играят, че продължават да живеят живота си? И тези, които поддържат живота са жени.

Войната има две страни. Страната, която се бие и страната, която поддържа училищата и фабриките, и болниците отворени. Страна, която е съсредоточена върху печеленето на битки и страна, която е съсредоточена върху печеленето на живот. Страна, която води дискусиите на предните линии, но и страна, която води дискусиите в задните редици. Страна, която мисли, че мирът е края на битките и страна, която смята, че мирът е пристигането на училище и на работа. Има страна, която е водена от мъже и страна, която е водена от жени. И за да разберем как се изгражда дълготраен мир, трябва да разберем войната и мира и от двете им страни. Трябва да имаме пълната картина на това какво те означават.

За да разберем какво всъщност означава мир, трябва да разберем, че както веднъж ми каза една жена от Судан, "Мирът е фактът, че ноктите на краката ми отново растат". Тя е израстнала в Судан, в Южен Судан, през 20 години война, в която са убити един милион души и са разселени пет милиона бежанци. Много жени са взети за роби от бунтовниците и войниците, като сексуални робини, които също били принуждавани да носят амунициите, водата и храната на войниците. Така тези жена ходила 20 години, за да не бъде отвлечена отново. И едва когато имало някакво подобие на мир, ноктите на краката й пораснали отново. Трябва да разберем мира от гледната точка на ноктите на краката.

Трябва да разберем, че не можем да водим преговори за приключването на войни или за мир без да включим жените пълноценно на масата за преговори. Намирам за изумително, че единствената група от хора, които не се бият и не убиват, които не ограбват, не опожаряват и не изнасилват, и групата от хора, които в по-голямата си част -- макар и не единствено -- които поддържат живота в разгара на войните, не участват на масата за преговори. И аз смятам, че жените водят дискусията в задните редове, но има също и мъже, които са изключени от тази дискусия. Лекарите, които не се бият, хората на изкуството, студентите, мъжете, които отказват да вземат оръжията, те също са изключени от масите за преговори. Няма начин да говорим за дълготраен мир, изграждане на демокрация, устойчиви икономики, за какъвто и да е вид стабилност, ако не можем пълноценно да включим жените на масата за преговори. Не един, а 50 процента.

Няма начин да говорим за изграждането на стабилност, ако не започнем да инвестираме в жените и момичетата. Знаехте ли, че военните разходи в света за една година се равняват на 700 години от бюджета на ООН и на 2 928 години от бюджета на ООН, определен за жените? Ако просто обърнем това разпределение на средства, може би бихме могли да имаме по-добър дълготраен мир в този свят. И на последно място, но не и по важност, трябва да инвестираме в мира и в жените не само, защото това е правилното нещо, което да се направи, не само, защото това е правилното нещо, което да се направи за всички нас, за да изградим устойчив и дълготраен мир днес, но и за бъдещето.

Една жена от Конго, която ми разказваше за това как децата й видели как баща им бил убит пред тях и как тя била изнасилена пред тях и осакатена пред тях, и децата й, които видели деветгодишния им брат убит пред тях, сега са добре. Тя влезе в програма на "Women for Women International", получи мрежа от подкрепа. Научи правата си. Преподадохме й професионални и бизнес умения. Помогнахме й да си намери работа. Тя изкарваше 450 долара, справяше се добре. Изпращаше децата на училище -- те имат нов дом. Тя ми каза, "Но това, което ме тревожи най-много, не са тези неща. Тревожа се, че децата ми имат омраза в сърцата си, че когато пораснат, те искат да се бият отново срещу убийците на баща им и брат им." Трябва да инвестираме в жените, защото това е нашият единствен шанс да гарантираме, че няма да има повече войни в бъдеще. Тази майка има по-добър шанс да излекува децата си, отколкото което и да е споразумение за мир.

Има ли добри новини? Разбира се, че има. Има много добри новини. Нека започнем с това, че жените, за които ви разказах, танцуват и пеят всеки ден, а щом те могат да го правят, кои сме ние, че да не танцуваме. Онова момиче, за което ви разказах, всъщност сложи началото на групата "Women for Women International", която повлия на един милион души, изпрати 80 милиона долара, а аз започнах това от нулата, от нищото, nada, rien.

(Смях)

Това са жени, които се изправят на крака въпреки обстоятелствата, а не заради тях. Помислете за това как светът може да бъде по-добро място, ако, за разнообразие, имаме повече равенство, имаме равенство, ако имаме представителство, ако разбираме войната, както от страна на дискусията на фронтовите линии, така и от тази на задните редици.

Руми, поет суфист от 13-ти век, казва, "Извън и отвъд световете на правилните и погрешните дела има поле. Ще те срещна там. Когато душата лежи в тревите, Светът е твърде пълен, за да може да се говори за него. Идеите, езикът, дори фразата "един на друг" вече нямат смисъл." Аз скромно добавям -- скромно добавям -- че извън и отвъд световете на война и мир, има едно поле, където много жени и мъже се срещат. Нека направим това поле много по-голямо. Нека всички се срещнем на това поле.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)