Уилард Уиган: Затаете дъх пред микроскулптурата

Има една стара пословица: "Това, че не виждаш нещо, не означава, че то не съществува." Моята работа е... тя е отражение на самия мен. Исках да покажа на света, че малките неща могат да бъдат най-големите неща. Всички като че ли мислим, че ако погледнем надолу към земята, там няма нищо. И използваме думата "нищо". "Нищо" не съществува. Защото винаги има нещо. Майка ми ми каза, когато бях дете, че винаги трябва да уважавам малките неща.

Какво ме накара да се заема с тази работа? Ще разкажа историята си. Всичко започна, когато бях петгодишен. Какво ме накара да го направя? Ще призная, че в училище не можех да се изразявам академично. Така че, повече или по-малко, ме класифицираха като "нищо". Моят свят беше смятан за нещо по-малко. Затова реших, че всъщност не искам да съм част от такъв свят. Мислех, че трябва да се оттегля в нещо друго. Когато майка ми ме водеше на училище, мислеше, че съм на училище, а аз правех обратен завой, щом видех гърба й, бягах и се криех в бараката отзад в градината.

Един път, когато бях в бараката, майка ми заподозря нещо, мислейки, че съм на училище. Майка ми беше като жената в "Том и Джери". Виждаха се само стъпалата й. (Смях) Криех се в бараката, ето така. И изведнъж... Тогава видях краката й. А после тя ме сграбчи ей така, защото майка ми беше доста едра, вдигна ме нагоре и попита: "Как така не си на училище?" Отвърнах й, че не мога да отида заради начина, по който учителят се отнасяше с мен, осмиваше ме и ме използваше като пример за провал. Казах й го. На онази възраст очевидно не съм могъл да го изразя по този начин, но й казах, че не се чувствам, както трябва. А тя каза: "Утре се връщаш на училище." И се отдалечи. А аз не очаквах това. Защото очаквах една от тези... Но не я получих.

И така, седя там и мисля. Докато гледах надолу към земята, забелязах, че наоколо тичат мравки. Навлязох в този малък фантастичен свят. И си помислих: "Тези мравки, да не би да търсят царицата мравка? Или им трябва място за живеене? Помислих си: "Вероятно, ако направя на тези мравки апартаменти, те ще се нанесат в тях." (Смях) Така и направих. А как се заех с това - взех няколко трески дърво. Разрязвах малките дървени трески с едно парче счупено стъкло. Построих малък апартамент. Е, приличаше на малка хижа или колиба, когато приключих. Но си казах - вероятно мравката няма да разбере, сигурно ще се нанесе вътре. Така и направиха. Беше малко грубовато, по онова време. Правех всички тези малки апартаменти и малки въртележки, катерушки и люлки, малки стълби. Насърчавах мравките да отиват натам, като слагах захар и такива неща. Тогава сядах и всички мравки идваха. Чувах само: "Това за нас ли е?"

(Смях)

А аз им казвам: "Да, всички са за вас. Нанасяха се и решиха да не ми плащат никакъв наем. (Смях) И оттам гледах този малък свят. Той стана част от мен.

Щом открих, че имам тази дарба, исках да експериментирам с този свят, който не виждаме. Осъзнах, че в живота има нещо повече от всички огромни неща, които виждаме около себе си. Затова започнах да се образовам на това молекулярно ниво. Докато растях, продължавах. Показвах на майка си. Майка ми ми каза да го правя още по-малко.

Ще ви покажа нещо тук. И ще обясня. Както виждате, това е глава на карфица.

(Смях)

(Аплодисменти)

Това се нарича Домът Хъф. Господинът, който ми възложи тази поръчка, се казваше Питър Хъф. Той ми каза: "Уилард, можеш ли да сложиш къщата ми на главата на карфица?"

(Смях)

Питам го: "А как ще влезеш там вътре?"

(Смях)

А той ми казва: "Не вярвам, че можеш да го направиш. Наистина ли можеш?"

А аз отвръщам: "Е, нека ти покажа." И тогава той казва: "Не вярвам, че можеш." А аз: "Добре."

И така, за да съкратим историята, прибрах се вкъщи, седнах пред микроскопа и натроших едно парче стъкло, натроших го цялото. Под микроскопа имаше парченца стъкло. Някои от тях бяха доста назъбени. И така, трошах тези парчета стъкло. Които, както виждате, всъщност това е рамката на къщата. А покривът е направен от лико. Което намерих в старото плюшено мече на сестра ми. (Смях) Взех мечето и казах: "Имаш ли нещо против да изтегля една нишка лико от пълнежа ти?" Така и направих. Разгледах я под микроскопа. Част от нея беше плоска. Реших да я нарежа с инструмента, който направих чрез... подострям края на игла като острие. Тогава всъщност забавям цялата си нервна система. И работя между ударите на сърцето си. Имам секунда и половина, за да помръдна. И в същото време трябва да внимавам да не вдишам собствената си творба. (Смях) (Аплодисменти) Защото това ми се е случвало.

(Смях)

И така, както казах, да се върнем към стъклото. Намерих тези малки парчета стъкло. И трябваше да ги направя квадратни. Мислех си: "Как да го направя?" Взех един брус. Отчупих ръба от един брус. Взех парчета стъкло. И започнах да ги трия. Използвах малки пинсети, които направих от фиба за коса. Увих края на пинсетата с гума, за да не троши стъклото. А после започнах да трия, много, много леко, докато някои от краищата станаха доста квадратни. И тогава я построих. А как я построих? Като правех улеи върху главата на карфицата. А после вмъквах стъклото вътре със собственото му триене. А докато го правех, какво се случи? Инструментът, който използвах, се превърна в катапулт. И направи ето така... И това беше.

(Смях)

Край. И си мисля: "Господин Хъф няма да е много щастлив, когато му кажа, че къщата му е изчезнала другаде, някъде в атмосферата. Накратко, реших, че трябва да се върна и да я направя. Открих още неща. И реших да я строя много, много бавно, като затаявам дъх, работя между ударите на сърцето си и се уверявам, че всичко е нивелирано. Защото скулптурата е толкова малка, нищо не може да се обърка. И реших да я построя. После използвах нишки от пуловера си. Които разтегнах. И направих оградата около къщата. Прозорците и балконът трябваше някак да се построят. Използвах паяжина от паяк Linyphiida, за да прикрепям някои неща. Което ме подлуди. Но успях да го направя. А когато я довърших, се върнах на следващия ден. Забелязах, че къщата е заета. Чували ли сте някога за прахов кърлеж? Праховият кърлеж Дарън и семейството му се бяха нанесли.

(Смях)

Общо взето, бях завършил къщата. Ето.

(Аплодисменти)

(Смях)

Да. Както виждате, Барт Симпсън е влязъл в малък спор. Мисля, че спорят за пространството върху карфицата. Няма достатъчно място и за двама им. Не мислех, че той ще изхвърли Барт. Мисля, че всъщност само го предупреждаваше. Но това беше направено от един найлонов етикет от ризата ми. Откъснах етикета. И го сложих под микроскопа. Използвах иглата, която имаше леко острие в края. Вижда ли някой острието на края на онази игла?

Публиката: Не.

Онова, което направих, е същият процес, при който просто затаявам дъх и работя много, много бавно, манипулирам пластмасата, режа я. Защото тя се държи различно. Винаги, когато работите на това ниво, нещата се държат различно. Защото на това молекулярно ниво нещата се променят и се държат различно. Понякога се превръщат в малки катапулти и нещата изхвърчат във въздуха. И, разбирате ли, случват се всякакви различни неща. Но трябваше да направя малка бариера, като заобикалях около нея, от целофан, за да спра движението й. После се появи статично електричество. И стана... Опитвам се да го отстраня. А статичното електричество се намесва във всичко. От главата ми капе пот. Защото трябва да издялкам Хоумър Симпсън така, в тази позиция. А след като изрежа формата, трябва да се уверя, че има място за врата на Барт.

И след като съм направил същото нещо, трябва после и да го боядисам. След като ги скулптирам, трябва и да ги боядисам. Експериментирах с... Намерих умряла муха. Отскубнах космите от главата на мухата. Реших да направя четка за рисуване. (Смях) Но никога не бих го причинил на жива муха. (Смях) Защото съм чувал викове на муха от болка. Викат така: "Оооооу! Оу!" Макар и да ни лазят по нервите, никога не бих убил насекомо, защото "Всички създания, големи и малки" - в един химн се казва така. Онова, което реших да направя, е да отскубна фини косъмчета от лицето си. Разгледах ги под микроскопа. Това беше четката. А докато рисувам, трябва много да внимавам. Защото боята започва да се превръща в малки петънца. И започва да съхне много бързо. Така че трябва да съм много бърз. Ако не съм, в крайна сметка няма да изглежда, както трябва. Може да заприлича на Хъмпти Дъмпти или някой друг. Затова трябва да съм много внимателен.

Това ми отне приблизително, бих казал, шест до седем седмици. Работата ми, приблизително, отнема понякога по пет, шест до седем седмици. Не можеш винаги да предчувстваш. Това е много ревностна работа. (Аплодисменти) Както виждате, това е Чарлтън Хестън в умален размер. (Смях) Той ми казва: "Уилард..." Виждате го да казва: "Защо аз?" А аз казвам: "Хареса ми филмът ви. Затова." Както виждате, там има летяща листна въшка. Това е само за показване на мащаба и реалния размер на скулптурата. Бих казал, че размерите й са вероятно... една четвърт от милиметъра. В Америка казват "знак за точка". Да кажем, че разрежеш знак за точка наполовина, точка в края на изречение, това е приблизително размерът на цялото нещо. Изработено е... колесницата е изработена от злато.

А Чарлтън Хестън е направен от летящо влакънце. Което взех от въздуха. Когато слънчевата светлина влезе през прозореца, виждате онези малки нишки. Онова, което обикновено правя, е да обикалям стаята... (Смях) опитвайки се да намеря някоя. А после я слагам под микроскопа. Помня как веднъж го правех и прозорецът беше отворен. До автобусната спирка стоеше една дама. Тя ме видя да обикалям наоколо ей така. (Смях) И тогава ме погледна. И тогава аз... А тя: "Хм, добре, не е луд." Да, всъщност, за да се направи това... колесницата всъщност е изработена от злато. Имах един 24-каратов златен пръстен. Отцепих от него малка люспа злато. Изрязах я, огънах я и направих от нея колесница. А конят е направен от найлон. А юздите на коня са от паяжина. Беше много трудно да се получи симетричната форма на коня. Разцепваше се. Изправих коня на задните му крака, за да изглежда, като че ли е в движние.

Когато го направих, един господин го видя и ми каза: "Няма начин да се направи това, трябва да сте използвал някаква машина. Няма начин човек да направи това. Трябва да е машина." А аз казвам: "Е, добре, щом казвате, че е машина..." (Смях) (Аплодисменти) Това ми отне приблизително шест седмици. (Аплодисменти)

Най-прочутата статуя в света. Това, бих казал, беше сериозно предизвикателство. (Смях) Защото трябваше да сложа факела отгоре. Това е, повече или по-малко, същият тип процес. Долната част е изсечена от песъчинка. Защото исках да постигна ефект на камък. Използвах една микроскопична частица от диамант, за да изсека реалната основа. Е, сега мога да гледам това и много да се гордея с него. Защото тази статуя винаги винаги ми е напомняла за началото на населването на Америка. Тя е нещо като остров Елис, и да видиш Америка за първи път. И това е първото нещо, което са виждали. Затова исках да направя този малък образ. И ето го. (Смях)

Знаем, че това е Хълк. Исках да създам движение в иглено ухо. Защото знаем, че виждаме иглите. Но хората не са свикнали с игленото ухо, с изключение на вдяването на конец през него. Затова счупих иглата. И придадох на иглата вид, като че ли Хълк я е счупил. Това е.. трябваше да направя малки дупки в основата на иглата, за да пъхна краката му вътре. В по-голямата част от работата си не използвам лепило Те се държат от собственото си триене. И така успях да го направя. В момента той се вглежда. На лицето му е изписана гримаса. Устата му вероятно трябва да е около три микрона. Значи очите са вероятно около един микрон или нещо такова.

Онзи кораб там е изработен от 24-каратово злато. Обикновено правя такелажа с паяжина от паяк Linyphiida. Но се наложи да го направя с нишки лепило. Защото паяжината ме подлудяваше. Не можех да отместя паяжината. А тоа е 24-каратово злато. И е построено. Аз го изградих. Конструирах всяка златна греда. И цялото нещо е някак симетрично. Знамената са направени от малки златни нишки. Да го направиш правилно е почти като извършване на хирургическа операция. (Аплодисменти)

Както виждате, дресировка. (Смях) С това исках само да покажа как мога да постигна симетрична форма. Юздите на коня бяха облечени отгоре със същото нещо. А именно, с частица от ризата ми. А карфицата направих зелена ето там, като изстъргах частиците от една зелена риза, а после ги притиснах към иглата. Това е много ревностен труд, но най-хубавите неща идват на малки порции.

(Смях)

Бруно Гисани: Уилард Уиган!

(Аплодисменти)