Тристрам Стюърт: Скандалното пилеене на храна по света

Работата ми по разкриването на глобалния скандал с хранителни отпадъци започна, когато бях на 15 години. Купих няколко прасета. Тогава живеех в Съсекс. И започнах да ги храня по най-традиционния и природосъобразен начин. Отидох в училищната столова и казах: "Дайте ми отпадъците, които моите съученици не искат да ядат." Отидох при местния хлебар и взех стария хляб. Отидох при зарзаватчиите и попаднах на фермер, който изхвърляше картофите си, защото са били с неправилна форма или размер за супермаркетите. Беше страхотно. Моите прасета превръщаха хранителни отпадъци във вкусно свинско. Продадох това свинско на родителите на съучениците си и изкарах добри пари в добавка към тинейджърските ми джобни.

Но забелязах, че повечето от храната, която аз давах на прасетата си, всъщност беше годна за консумация от хората. Тогава тепърва започнах да разплитам начините, по които хранителната верига, минаваща през супермаркетите, пазарите, фурните, вкъщи, във фабрики и стопанства, прахосваше храната ни. В супермаркетите дори не искаха да ми кажат колко храна изхвърлят. Ходил съм в задните им дворове. Виждал съм контейнери, пълни с храна, заключени и след това извозени до сметищата. И си помислих: "Със сигурност с тази храна може да се направи нещо по-разумно от това да я изхвърлим."

Една сутрин, както си хранех прасетата, Забелязах една особено вкусно изглеждаща изсушена доматена питка, която беше понахапана тук-там. Сграбчих я, седнах и си изядох закуската с прасетата. (смях) Това беше първият акт на това, което по-късно нарекох "фригънизъм" (freeganism" - да ядеш изхвърлена, но годна храна. - бел. пр.) истинска демонстрация на несправедливото изхвърляне на храна и намирането на решение за оползотворяването ѝ, което е просто да седнеш и да изядеш храната, вместо да я изхвърлиш. Това се оказа начин за противопоставяне на големите фирми в областта на изхвърлянето на храна и най-важното - публично разясняване, че когато говорим за изхвърляне на храна, не говорим за развалени неща, не говорим за храна негодна за ядене. Говорим за хубава, прясна храна, която се разхищава в колосални мащаби.

Накрая се наканих да напиша книга, в която наистина да покажа размерите на този проблем в световен мащаб. Показаната графика представлява детайлни показания на нивата на предполагаеми хранителни отпадъци във всяка страна в света. За съжаление емпирични данни, надеждна статистика не съществуват, и следователно, за да докажа тезата си, преди всичко трябваше да намеря някакъв заобиколен начин да разкрия колко много храна се прахосва. Така че взех хранителните доставки за всяка страна и ги сравних с количествата, които всъщност е вероятно да бъдат консумирани в тази страна. Данните са базирани на диетоложки проучвания, на нивата на затлъстяване, на редица фактори, които дават приблизителна оценка за това, колко храна всъщност отива в устата на хората. Тази черна линия в средата на таблицата е вероятното ниво на потребление, вземайки под внимание определени нива на неизбежна загуба. Винаги ще има отпадъци. Не мисля чак толкова нереалистично, че да смятам, че можем да живеем в безотпаден свят. Но черната линия показва какви трябва да бъдат хранителните доставки в дадена страна, ако се отнасят към стабилна, безопасна, хранителна диета за всеки в тази държава. Всяка точка над тази линия - вие веднага ще забележите, че това включва повечето страни в света - представлява ненужен излишък и е вероятно да отразява ниво на разхищение в дадената страна.

Когато страната става по-богата, тя инвестира все повече и повече в получаването на повече и повече излишък в своите магазини и ресторанти, и както може да видите, повечето европейски и северноамерикански страни попадат между 150 и 200 процента над хранителните нужди на тяхното население. Така в страна като Америка има два пъти повече храна по рафтовете на магазините и в ресторантите, отколкото всъщност е необходимо, за да бъде нахранен американският народ.

Но това, което наистина ме порази, когато чертах графиката (доста много числа си бяха) е, че можете да видите как нивото ѝ остава същото. Графиките на страните бързо се приближават към ниво 150 след това се задържат и впоследствие не се покачват, както бихте могли да очаквате. Затова реших да разгледам данните малко по-детайлно, за да видя дали е така или не. И достигнах до следното заключение: Ако включите не само храната, която отива в магазините и ресторантите, но и храната, която хората дават на добитъка, царевица, соя, пшеница, които хората биха могли да ядат но са избрали да угояват добитъка, за да получат все повече месо и млечни продукти, това, което ще откриете е, че най-богатите държави притежават между три и четири пъти повече храна, отколкото са нуждите на тяхното население. В страна като Америка има четири пъти повече храна, отколкото ѝ е необходимо.

Когато говорят хората за необходимостта да се повиши глобалното производство на храна, за да се нахранят деветте милиарда души, които се очаква да населяват планетата до 2050 г, винаги се сещам за тези графики. Всъщност имаме огромен буфер в богатите държави между себе си и глада. Никога не сме имали такива гаргантюански излишъци преди. По много начини това е история на големия успех на човешката цивилизация, на селскостопанското свръхпроизводство, което се стремим да постигнем от 12 000 години. Това е историята на един успех. Била е историята на един успех. Но трябва да признаем, че вече сме достигнали екологичните ограничения, наложени ни от планетата. И когато изсичаме горите, както правим всеки ден, за да отглеждаме все повече храна, когато източваме водата от изчерпаните водоизточници, когато замърсяваме с изкопаеми (фосилни) горива в стремежа си да отглеждаме все повече и повече храна, и след това изхвърляме толкова много от нея, трябва да мислим за това, което можем да започнем да спестяваме.

И вчера отидох в един от местните супермаркети, които често посещавам, за да инспектирам, ако щете, това, което те изхвърлят. Намерих няколко пакета бисквити сред всички плодове и зеленчуци и всичко останало, което беше там. И си помислих: "Добре, това може днес да послужи като символ."

Така че искам да си представите, че тези девет бисквити, които намерих в коша, представляват световните запаси от храна. Нали? Започваме с девет. Това е всичко, което е в полетата по света всяка година. Първата бисквита ще загубим преди даже да напуснем фермата. Това е проблем, свързан предимно със земеделската работа, независимо дали тя е липса на инфраструктура, замразяване, пастьоризиране, проблеми в силозите за зърно, дори в простите щайги, което означава, че тази храна отива на боклука преди дори да напусне полето. Следващите три бисквити са храните, които сме решили да дадем за храна на добитъка - царевица, пшеница и соя. За съжаление, домашните животни са неефективни и превръщат 2/3 от храната в изпражнения и топлина, така че изгубихме тези двете и останахме само с една, под формата на месо и млечни продукти. Още две ще изхвърлим директно в коша. Това е, което повечето от нас имат предвид, когато говорят за храна, която отива в боклука, в контейнерите на супермаркетите, в боклука на ресторантите. Загубихме още две и останахме само с четири бисквити, които да ни нахранят. Това не е свръхефективно използване на глобалните ресурси, особено когато мислите за милиард гладни души, които вече съществуват.

След като минах през данните, трябва да ви покажа къде завършва тази храна. Къде завършва? Свикнали сме да я виждаме в чиниите си, но какво става с тази, която се губи междувременни?

Добре е да започнем със супермаркетите. Това е резултат от мое хоби, което е неофициална инспекция на контейнерите за боклук. (смях) Може би е странно, но ако можехме да разчитаме на корпорациите да ни кажат какво правят зад складовете, нямаше да има нужда да се промъкваме отзад, да отваряме контейнерите и да гледаме какво има вътре. Това е, което горе-долу можете да видите на всеки ъгъл във Великобритания, в Европа, в Северна Америка. Представлява колосално прахосване на храна, но това, което аз открих, докато пишех моята книга, е че това очевидно изобилие на хранителни отпадъци е всъщност върхът на айсберга. Когато проследите нагоре веригата на доставките, ще намерите къде се случва истинското разхищение на храна в гаргантюански мащаб.

Моля, вдигнете ръка, ако имате нарязан хляб вкъщи. Кой живее в домакинство, където това парче, - тази филийка в началото и края на всеки самун - (крайщник му викаме - бел. пр.) кой живее в домакинство, където то се изяжда? Добре, повечето хора, не всички, но повечето хора. И това е, радвам се да кажа, това, което виждам по целия свят, И при все това, някой виждал ли е сандвич в супера или в магазин за сандвичи, или някъде по света да правят сандвич с крайщник в него? (Смях) Аз - със сигурност не. Така че аз се замислих: "къде отиват крайщниците"? (смях) Това е отговорът, за съжаление - 13 000 парчета пресен хляб идват от една-единствена фабрика всеки ден - съвсем пресен хляб. В същата година, в която посетих тази фабрика, отидох до Пакистан, където хората гладуват от 2008 г. в резултат на намаляване на глобалните хранителни запаси. Ние допринасяме за това намаляване с изхвърлянето на храна тук в Британия и по света. Ние изхвърляме храната от пазарните стелажи, на които разчитат гладни хора.

Качете се една стъпка и ще стигнете до фермерите, които изхвърлят понякога и повече от 1/3 от реколтата си заради козметични стандарти Този земеделски производител, например, е инвестирал 16 000 паунда в отглеждането на спанак, от който не е прибрал даже един лист, понеже малко трева е поникнала между насажденията. Картофи, които са козметично несъвършени, отиват за прасетата. Пащърнак, който е твърде малък за стандартите на супермаркетите, доматите в Тенерифе, портокалите във Флорида, бананите в Еквадор, където бях миналата година, всички се изхвърлят. Това са отпадъци от един ден от една бананова плантация в Еквадор. Всички се изхвърлят, напълно годни за консумация, Тъй като са с неправилна форма или размер.

Ако това го правим за плодовете и зеленчуците, можете да се обзаложите, че го правим и за животните. Черен дроб, бял дроб, глави, опашки, бъбреци, тестиси, всички тези неща, които са традиционни, вкусни и питателни части от нашата гастрономия, отиват на боклука. Потреблението на карантии е спаднало наполовина във Великобритания и Америка през последните 30 години. Като резултат, с тях се хранят кучетата в най-добрия случай, или просто се изгарят. Този човек, в Кашгар, провинция Зинхянг, в Западен Китай, сервира негово национално ястие. То се нарича "Овчи органи". Вкусно е, питателно е, и както аз научих, когато отидох в Кашгар, символизира тяхното табу срещу разхищаването на храна. Аз бях седнал в крайпътно кафене. Готвачът дойде да говори с мен, аз завърших яденето си и както си говорехме, той млъкна и започна да се мръщи към чинията ми. Помислих си: "Боже, какво табу наруших?" "С какво обидих домакина си?" Той посочи три зърна ориз в дъното на купичката ми и каза "Да светне!" (смях) Помислих си: "Божичко, знаете, обикалям света и убеждавам хората да спрат да пилеят храна, а този човек тук ме би на моята собствена игра." (смях)

Но това ми даде вяра. Даде вяра че ние, хората, имаме сила да спрем това трагично пилеене на ресурси. Ако разглеждаме като социално неприемливо прахосването на храна в колосални мащаби, ако вдигаме шум за това, говорим с корпорациите за това, ако казваме на правителствата, че искаме да видим края на пилеенето на храна, имаме силата да предизвикаме тази промяна.

Риба, 40 до 60 % от европейската риба се изхвърля в морето, дори без да бъде разтоварена на сушата. Вкъщи сме загубили досег с храната си. Това е експеримент, който направих с три марули. Кой държи марулите в хладилника си? Повечето хора. Тази вляво е съхранявана в хладилник за 10 дни. Тази в средата - на кухненската ми маса. Няма голяма разлика. Тази отдясно третирах като откъснато цвете. Това е жив организъм. Отрязваме малко, поставяме го във ваза с вода и остава прясно за цели две седмици.

Хранителни отпадъци, както казах в началото, неминуемо ще има, така че въпросът е: "Какво е най-доброто, което да направим с тях?" Отговорих си на този въпрос, когато бях на 15. В действителност хората са отговорили на този въпрос преди 6 000 години: Отглеждали сме домашни прасета, които превръщат отпадъците обратно в храна. При все това, в Европа тази практика е станала незаконна от 2001 г. в резултат на избухването на болестта шап. Това е ненаучно. Това не е необходимо. Ако готвите храна за прасетата, все едно че я готвите за хората, тя е безопасна. А също е и голямо спестяване на ресурси. В момента Европа зависи от импортирането на милиони тонове соя от Южна Америка, където нейното производство допринася за глобалното затопляне, за обезлесяването, за загуба на биологичното разнообразие, за да можем да храним добитъка тук в Европа. В същото време изхвърляме милиони тонове хранителни отпадъци, с които ние можем и трябва да ги храним. Ако ние хранехме прасетата с тях, бихме спестили толкова въглерод. Ако предаваме нашите хранителни отпадъци (което понастоящем е любим на правителството начин за отърваване от хранителните отпадъци) за анаеробно разлагане, което превръща хранителните отпадъци в газ за производството на електроенергия, можем да спестим нищожните 448 килограма въглероден двуокис на тон хранителен отпадък. Много по-добре е да го даваме на прасетата. Знаехме го по време на войната. (смях)

Оптимистично заключение: Борбата с изхвърлянето на храна придобива глобален характер. "Храненето на 5000" е събитие, което за пръв път организирах през 2009 г. Нахранихме 5000 души с храна, която иначе щеше да бъде изхвърлена. Оттогава това се случи отново в Лондон, зад граница и навсякъде в страната. Това е начин организациите да работят заедно в чест на храната, да заявят, че най-доброто нещо, което може да се направи с храната, е да я ядем и да ѝ се наслаждаваме, и да спрем да я прахосваме. В името на планетата, на която живеем, в името на нашите деца, в името на всички останали организми, които споделят планетата с нас, Ние сме земни животни и зависим от земята си, за да се изхранваме. В момента ние съсипваме земята, за да отглеждаме храна, която никой не яде. Спрете да пилеете храна. Много ви благодаря! (овации) (овации)