Тони Портър: Призив към мъжете

Израснах в Ню Йорк, между Харлем и Бронкс. Растейки като дете, ме учеха, че мъжете трябва да бъдат корави, трябва да бъдат силни, трябва да бъдат смели, доминиращи -- да не изпитват болка, емоции, с изключение на гняв -- и определено без страх -- че мъжете са начело, което означава, че жените не са; че мъжете водят, и вие просто трябва да следвате и правите това, което казваме; че мъжете са по-висши, жените са по-нисши; че мъжете са силни, жените са слаби; че жените са с по-малка стойност -- собственост на мъжете -- и обекти, особено сексуални обекти. По-късно разбрах, че това е известно като колективната социализация на мъжете, по-известно като "стереотипа за мъж." Разбирате ли, този мъжки стереотип има в себе си всички съставки, за това как определяме какво означава да бъдеш мъж. Сега също искам да кажа, без съмнение, че има някои чудесни, прекрасни, абсолютно прекрасни неща, в това да бъдеш мъж. Но в същото време, има някои неща които са просто извратени. И ние наистина трябва да започнем да оспорваме, гледаме и наистина да навлезем в процеса на разнищване, преопределяне, на това, което разбираме като мъжество.

Това са двете ми деца, Кендъл и Джей. Те са на 11 и 12 години. Кендъл е 15 месеца по-голям от Джей. През един период от време, когато жена ми, нейното име е Тами, и аз, бяхме много заети и пляс, бам, бум: Кендъл и Джей. (Смях) И когато те бяха на около пет и шест, четири и пет, Джей идваше при мен, идваше плачейки. Няма значение за какво плачеше тя, тя можеше да се качи на коляното ми, тя можеше да се избърше в ръкава ми, просто да плаче, да се наплаче. Татко те държи. Това е всичко, което е важно.

Сега Кендъл от друга страна -- и както казах, той е само 15 месеца по-голям от нея -- той идва при мен плачейки, и като че ли, веднага след като го чуех да плаче, аларма се активираше, и аз бях готов да дам на момчето най-вероятно около 30 секунди, което означава, че до момента в който стигнеше до мен, вече казвах неща като: "Защо плачеш? Изправи си главата. Погледни ме. Обясни ми какво не е наред. Кажи ми какво не е наред. Не мога да те разбера. Защо плачеш?" И от собственото си безсилие, за моята роля и отговорност на изграждането му като мъж, който да се вмести в тези правила и тези структури, които определят стереотипа за мъж, казвах неща като: "Просто отиди в стаята си. Просто отиди, отиди си в стаята. Седни, съвземи се и ела обратно да говориш с мен, когато можеш да говориш с мен като -- "Какво?" (Публиката: Мъж.) "като мъж." А той беше на пет години. И докато израствах в живота, си казвах: "Боже мой, какво не е наред с мен? Какво правя? Защо правя това?" И се вращам назад във времето. Спомням си баща ми.

По това време в живота ми, имахме много тревожно преживяване в семейство ми. Брат ми, Хенри, загина трагично, когато бяхме тийнейджъри. Ние живеехме в Ню Йорк, както казах. Живеехме в Бронкс по това време. И погребението беше на място, наречено Лонг Айлънд, което беше на около два часа извън града. И докато се приготвяхме да се върнем от погребението, колите спряха до тоалетните, за да позволят на хората да се освободят, преди дългия път обратно към града. И лимузината се изпразни. Майка ми, сестра ми, леля ми, всички те слязоха, но баща ми и аз останахме в лимузината. И веднага щом жените слязоха, той избухна в плач. Той не искаше да плаче пред мен. Но знаеше, че не можеше да издържи обратно до града, и беше по-добре да изрази тези чувства и емоции пред мен, отколкото пред жените. И това беше един мъж, който преди 10 минути, беше заровил малолетния си син в земята -- нещо, което просто не мога да си представя. Нещото, което се запечата в съзнанието ми бе, че той ми се извиняваше, за това, че плаче пред мен. И в същото време, той също така ме подкрепяше, повдигаше ме, за да не плача.

Аз гледам на това като страха, който имаме като мъже, този страх, който просто ни парализира, държи ни заложници на този стереотип за мъж. Спомням си, че говорих с 12-годишно момче, футболист, и го попитах, казвайки: "Как би се чувствал, ако пред всички играчи, треньора ти каже, че играеш като момиче?" Аз очаквах да каже нещо от сорта на: "Ще се натъжа, ще побеснея, ще се ядосам," или нещо подобно. Не, момчето ми каза -- момчето ми каза: "Това ще ме унищожи." И аз си казах: "Боже, ако това ще го погуби, да бъде наречен момиче, какво тогава го учим за момичетата?"

(Ръкопляскания)

Това ме върна назад във времето, когато бях на 12 години. Израстнах в беден квартал във вътрешността на града. По това време живеех в Бронкс. И в съседната сграда, на тази в която живеех, живееше момче на име Джони. Той беше на около 16 години, а всички ние бяхме на около 12 години -- по-млади момчета. И той се движеше с всички нас по-младите момчета. И това момче, той беше нехранимайко. Той беше това хлапе, за което родителите трябва да се чудят: "Какво прави това 16 годишно момче с тези 12 годишни момчета?" Той прекара много време вършейки пакости. Той беше проблемно дете. Майка му беше починала от свръхдоза хероин. Беше отгледан от баба си. Баща му не беше наоколо. Баба му имаше две работи. Беше сам вкъщи доста често. Но трябва да ви кажа, че за нас по-младите момчета, този пич беше за пример. Той беше готин. Той беше чудесен. Това казваха каките за него: "Той беше чудесен." Той правеше секс. Всички го имахме за пример.

Така че един ден, когато бях в предната част на къщата и правех нещо -- просто си играех наоколо, правейки нещо -- не помня какво. Той погледна през прозореца, извика ме на горния етаж, и каза: "Хей Антъни." Наричаха ме Антъни, докато растях като дете. "Хей Антъни, ела горе." Джони те вика, ти отиваш, разбира се. Така че изтичах право на горния етаж. Докато отваряше вратата, той ми каза: "Искаш ли малко?" Веднага разбрах какво има предвид. Защото за мен растейки по това време, и нашето отношение към стереотипа за мъж, "искаш ли малко," означаваше едно от две неща, секс или наркотици -- а ние не вземахме наркотици. Сега, моят стереотип, карта, моят стереотип за мъж, беше веднага в опасност. Заради две неща: Първо, никога не бях правил секс. Ние не говорим за това като мъже. Вие споделяте това само на вашите най-скъпи, най-близки приятели, заклели се да пазят тайна до края на живота си, първия път, когато сте правили секс. Пред всички останали, ние се държим, като че ли сме правили секс от двегодишна възраст. Няма първи път. (Смях) Другото нещо, което не можех да му кажа бе, че не исках никакъв секс. Това е дори още по-лошо. Ние трябва винаги да търсим жени. Жените са обекти, особено сексуални обекти.

Както и да е, не можах да му кажа нищо за това. Така че, както майка ми би казала, за да скъся историята. просто казах на Джони: "Да." Той ми каза да отида в стаята му. Аз влязох в стаята му. На леглото беше момиче от квартала на име Шийла. Тя беше на 16 години. Тя беше гола. Тя беше това, което знам днес, че е душевно болна, с моменти на просветление от време на време. Имахме цял набор от неподходящи имена за нея. Както и да е, Джони току-що беше приключил секса с нея. Ами всъщност, той я беше изнасилил, но казваше, че е правил секс с нея. Защото Шийла никога нямаше да каже не, тя също никога нямаше да каже да.

Така че той ми предлагаше възможността да направя същото. Така че, когато отидох в стаята, затворих вратата Хора, аз бях вкаменен. Стоях с гръб опрян на вратата, така че Джони да не може да влезе в стаята и да види, че не правя нищо. И аз стоях там достатъчно дълго, все едно бях направил нещо. Така че вече не се и опитвах да разбера това, което щях да направя, опитвах се да разбера как да се махна от тази стая. Така с моята 12-годишна мъдрост, аз разкопчах панталоните си, и излязох от стаята. И ето ме, докато аз бях в стая с Шийла, Джони беше на прозореца, викайки момчетата нагоре. Така че сега всекидневната беше пълна с момчетии. Изглеждаше като чакалнята в кабинета на доктор. И те ме попитаха как беше. Аз им отвърнах, че "беше добре." И си закопчах панталоните пред тях, и се отправих към вратата.

Казвам всичко това с угризения, и аз чувствах огромни угризения в този момент, но бях в конфликт, защото, докато чувствах угризения, бях развълнуван, защото не ме хванаха, но знаех, че се чувствах зле, за това което се случи. Този страх да изляза извън стереотипа за мъж, ме обхвана напълно. За мен беше много по-важен моя имидж на мъж, отколкото Шийла, и какво се случваше с нея.

Вижте, колективно, ние като мъже сме обучавани да ценим по-малко жените, да ги разглеждаме като собственост и обект на мъжете. Ние виждаме това като уравнение, което се равнява на насилие срещу жените. Ние като мъже, добри мъже, по-голямата част от мъжете, оперираме на базата, на цялата тази колективна социализация. Ние се виждаме като отделни до известна степен, но ние сме неотделна част от нея. Виждате ли, ние започнахме да разбираме, че по-малка стойност, собственост и обективизация е в основата, и че насилието не може да се случи без тях. Така че ние сме до голяма степен част от решението, както и от проблема. Центърът за контрол на заболяванията казва, че насилието на мъжете спрямо жените има епидемични размери, и е най-големия проблем за здравето на жените, в страната и чужбина.

Така че, набързо, бих искал да кажа, че това е любовта на живота ми, дъщеря ми Джей. В света, който виждам за нея, как бих искал мъжете да действат и да се държат? Имам нужда от вас. Елате с мен. Имам нужда от вас да сте с мен, и аз да съм с вас, за това как да отгледаме нашите синове и да ги учим как да бъдат мъже -- че няма нищо лошо да не бъдем доминиращи, че няма нищо лошо да имаме чувства и емоции, че няма нищо лошо да се насърчава равноправието, че няма нищо лошо да има жени, които са само приятели, и това да бъде всичко, че няма нищо лошо да бъдем цели, че моето освобождение като мъж е свързано с освобождението ви като жена.

Спомням си, че попитах едно девет годишно момче. Попитах едно девет годишно момче: "Какъв ще бъде живота за теб, ако не трябва да се придържаш към този стереотип за мъж?" Той ми отвърна: "Аз ще бъда свободен."

Благодаря ви приятели.

(Ръкопляскания)