Проверка на икономическата действителност от Тим Джексън

Днес искам да ви говоря за просперитета, за нашите надежди за споделен и дълготраен просперитет. И не само за нас, но и за два милиарда души по целия свят, които са все още хронично недохранени. И надеждата всъщност е в основата на това. Всъщност, латинската дума за надежда е в основата на думата просперитет. "Pro-speras", "speras," надежда -- в съответствие с нашите надежди и очаквания. Иронията, обаче е, че ние сме инкасирали просперитета, почти буквално от гледна точка на пари и икономически растеж. И ние сме разширили нашите икономики толкова много, че сега сме изправени пред реална опасност от това да подкопаем надеждата -- изчерпвайки ресурси, изсичайки тропическите гори, разливйки петрол в Мексиканския залив, променяйки климата -- и единственото нещо, което всъщност отдалечено забавя неумолимото покачване на въглеродни емисии през последните 2-3 десетилетия е рецесията. А рецесията, разбира се, не е точно рецепта за надежда, както откриваме. Така че сме уловени в нещо като капан. Това е една дилема, дилема за растеж. Не можем да живеем с него, но не можем и да живеем без него. Да захвърлим системата, или да скапем планетата. Това е труден избор. Не е кой знае какъв избор. И нашият най-добър път за бягство от това всъщност е един вид сляпа вяра в нашата интелигентност, технологии и ефективност, и това, че правим нещата по-ефективни. Аз нямам нищо против ефективността. И мисля, че понякога сме умен вид. Но мисля, че трябва също така просто да проверим числата, да направим проверка на действителността.

Така че искам да си представите един свят, през 2050 година, от около девет милиарда души, всички стремящи се към доходите на Западният свят, Западният начин на живот. И искам да задам въпроса -- и ще им дадем също и два процента увеличение на доходите, на заплатите всяка година, защото вярваме в растежа. И искам да си зададем въпроса: колко надалеч и колко бързо ще трябва да се придвижим? Колко умни трябва да бъдем? От колко технологии ще се нуждаем в този свят, за да постигнем нашите цели за емисии на въглерода? И тук на моята диаграма, от лявата страна, е мястото където сме сега. Това е въглеродния интензитет на икономическия растеж на икономиката в момента. Това са около приблизително 770 грама на въглеродни емисии. В света, който ви описвам, трябва да сме точно тук в дясната страна, при шест грама на въглеродни емисии. Това е 130-кратно подобрение, и е 10 пъти по-далечно и по-бързо от всичко, което някога сме постигнали в индустриалната история. Може би ние можем да го направим, може би това е възможно -- кой знае? Може би дори можем да отидем по-далеч, и да достигнем до икономика, която извлича въглерод от атмосферата, което е това, което ще трябва да правим до края на века. Но дали първо не трябва просто да проверим дали икономическата система, с която разполагаме, е поне отчасти способна, да постигне този вид подобрение?

Така че искам просто да прекарам няколко минути над динамиката на системите. Тя е малко сложна, за което Ви се извинявам. Това, което ще се опитам да направя е да се опитам да я перифразирам на разбираем език. Така че изглежда нещо като това. Фирмите произвеждат стоки за домакинството -- това сме ние -- и ни осигуряват доходи, и това е дори още по-добре, защото ние можем да изхарчим тези доходи за още повече стоки и услуги. Това се нарича кръговото движение на икономиката. Изглежда доста безвредно. Искам просто да подчертая един ключов елемент на тази система, който е ролята на инвестициите. Инвестициите представляват само около една пета от националния доход в повечето модерни икономики, но играят изключително важна роля. И това, което правят по същество е да стимулират по-нататъшен растеж на потреблението. Това се осъществява по няколко начина -- чрез увеличаване на производителността, което движи цените надолу и ни насърчава да купуваме още повече неща. Но аз искам да се съсредоточа върху ролята на инвестициите в търсене на новото, производството и потреблението на нови неща. Джозеф Шумпетер нарича това "процесът на творческо разрушаване." Това е процес на производство и възпроизводство на нови продукти, постоянно стремейки се към разширяване на потребителски пазари, потребителски стоки, нови потребителски стоки.

А това е, това е мястото, където става интересно, защото се оказва, че човешките същества имат нещо като апетит за новости. Ние обичаме нови неща -- нови материални неща със сигурност -- но и нови идеи, нови приключения, нови преживявания. Но материалните неща са също от значение. Защото във всяко общество, което антрополозите са разглеждали материалните неща оперират като един вид език, език на стоки, символичен език, който използваме, за да си разказваме истории -- истории, например, за това колко сме значими. Изразена консумация, породена от статуса, процъфтява от езика на новото. И ето, изведнъж, имаме система, която заключва икономическата структура със социална логика -- икономическите институции, както и кои сме ние като хора, заключени заедно, за да задвижват двигателя на растежа. И този двигател не носи само икономическа стойност; той извлича материални ресурси, безмилостно от системата, задвижван от нашите собствени ненаситни апетити, задвижван всъщност от чувство за тревога. Адам Смит, преди 200 години, говори за желанието ни за живот без угризения. Живот без угризения: по неговото време това означавало ленени ризи, а днес, ами, все още се нуждаете от ризата, но имате нужда и от хибриден автомобил, HDTV, две почивки в годината под слънцето, нетбук и iPad, списъкът продължава -- почти неизчерпаема наличност от продукти, задвижвана от тази тревожност. И дори и да не ги искаме, ние трябва да ги купуваме, защото, ако ние не ги купуваме, системата блокира. И за да я спрем от сгромолясване през последните 2-3 десетилетия ние увеличихме паричното предлагане, увеличихме кредитирането и дебитирането, така че хората да продължават да купуват стоки. И разбира се, това разширяване беше дълбоко замесено в кризата.

Но това -- просто искам да ви покажа някои данни тук. Това е как изглежда по същество, тази система на кредитиране и дебитиране, само за Великобритания Това беше през последните 15 години преди катастрофата. И можете да видите там, че потребителския дълг се увеличи драстично. Беше над БВП в продължение на три поредни години, точно преди кризата. И по същото време, личните спестявания буквално се сринаха. Нивата на спестяванията, нетните спестявания, бяха под нулата в средата на 2008 година, точно преди катастрофата. Това са хора, увеличаващи дълга си, източващи спестяванията си, само за да останат в играта. Това е странна, по-скоро извратена, история, да го кажем с много прости думи. Това е история за нас, хората, които сме подтикнати да похарчим пари, с които не разполагаме, за неща, от които не се нуждаем, за да създадем впечатления, които няма да са дълготрайни, върху хора, които не ги е грижа.

(Смях)

(Ръкопляскания)

Но преди да се отдадем на отчаяние, може би просто трябва да се върнем назад и да кажем, "Разбрахме ли го това правилно? Това ли са наистина хората? Така ли наистина се държат икономистите?" И почти веднага се натъкваме на няколко аномалии. Първата е в самата криза. В кризата, в рецесията, какво искат да правят хората? Те искат да си стъпят на краката. Искат да гледат към бъдещето. Те искат да харчат по-малко и да спестяват повече. Но спестяването е точно погрешното нещо за правене, от гледна точка на системата. Кейнс нарича това "парадокс на пестеливостта" -- спестяването забавя възстановяването. И политиците ни призовават непрекъснато да теглим повече заеми, да теглим собствените си спестявания, дори още повече, само за да можем да продължим шоуто, за да можем да поддържаме в движение тази икономика, базирана на растеж. Това е аномалия, това е мястото, където системата всъщност е в противоречие, с това кои сме ние като хора.

Ето нещо друго -- нещо напълно различно: Защо ние не правим ослепително очевидни неща, които трябва да направим, за да се борим с изменението на климата, много, много прости неща, като закупуването на енергийно-ефективни уреди, поставянето на ефективно осветление, изключването на осветлението, от време на време, изолирането на домовете ни? Тези неща пестят въглерод, те пестят енергия, спестяват ни пари. И така, въпреки че те имат перфектен икономически смисъл, ние не ги правим? Ами, аз имах своето лично прозрение над това преди няколко години. Беше неделя вечер, неделя следобед, и беше малко след -- всъщност, ако трябва да бъда честен, доста дълго след -- като се бяхме преместили в нов дом. И най-накрая се бях захванал с изолиране на теченията, инсталирах изолация около прозорците и вратите, за да не става течение. И моята, тогава, петгодишна дъщеря ми помагаше по начин, по който петгодишните го правят. И ние правихме това известно време, когато тя се обърна към мен много тържествено и каза, "Дали това наистина ще държи жирафите навън?" (Смях) "Ето ги и тях, жирафите." Можете да чуете как петгодишния ум работи. Тези тук, е интересно, че са на 400 мили (650 километра) на север от тук, отвъд Бароу-ин-Фърнес в Къмбрия. Господ знае как се справят с времето в Областта на езерата. Но всъщност, това детско погрешно описание остана в мен, понеже изведнъж ми стана ясно защо не правим ослепително очевидните неща. Твърде сме заети да държим жирафите надалеч -- да изпращаме децата до автобуса сутрин, да започваме работа навреме, да оцелеем от претоварването с имейли и интриги в офиса, да пазаруваме хранителни стоки, приготвяме заедно храни, да избягаме за няколко скъпоценни часа вечер за най-гледаното телевизионно време, или за TED онлайн, да преживяваме от единия край на деня до другия, държейки надалеч жирафите.

(Смях)

Каква е целта? "Каква е целта на потребителя?" Мери Дъглас попита в есе за бедността, написано преди 35 години. "Целта е," каза тя, "да помогнем за създаването на социален свят и да намерим правдободобно място в него." Това е дълбоко хуманна визия за живота ни, и това е напълно различна визия, от тази, която е в основата на този икономически модел. И така, кои сме ние? Кои са тези хора? Дали сме тези търсещи новости, хедонистични, егоистични хора? Или можем всъщност от време на време да бъдем нещо като безкористния алтруист, изобразен в прекрасната, красива скица от Рембранд тук? Ами психологията всъщност казва, че съществува напрежение, напрежение между поведението, касаещо нас самите, и поведението, отнасящо се до другите. И тези напрежения имат дълбоки еволюционни корени. И така егоистичното поведение е адаптивно при определени обстоятелства -- бори се или избягай.

Но поведенията, отнасящи се до другите, са от съществено значение за нашата еволюция като социални същества. И може би още по-интересно от наша гледна точка, е друго напрежение между поведенията търсещи новости и традиционните или консервативните. Новостта е адаптивна, когато нещата се променят и човек трябва да се адаптира. Традицията е от съществено значение за установяване на стабилност, за създаване на семейства и формиране на сплотени социални групи. Така че тук, изведнъж, гледаме карта на човешкото сърце. И тя ни разкрива, изведнъж, същината на въпроса. Това, което сме направили е, че сме създали икономиките. Създали сме системи, които систематично привилегироват, насърчават, един малък квадрант от човешката душа, и остават другите пренебрегнати. И по същия начин, решението става ясно, защото то не е, следователно, за промяна на човешката природа. То не е, всъщност, за ограничаване на възможностите. Става въпрос за отваряне. Става дума за това, да си позволим свободата да станем завършени хора, признавайки дълбочината и ширината на човешката психика, и изграждайки институции, които да защитят крехкия алтруист на Рембранд отвътре.

Какво означава всичко това за икономиката? Как ще изглеждат икономиките, ако вземем тази визия за човешката природа, в нейната същина, и я разширим по тези ортогонални измерения на човешката психика? Ами, това може да изглежда малко като 4000-те дружества с обществени интереси, които се появиха във Великобритания през последните пет години, и подобно увеличение на социално отговорните корпорации в САЩ, дружества, които имат екологични и социални цели, записани в уставите им, в техните сърца, компании, всъщност, като тази, Екозия. И аз просто искам, много бързо, да ви покажа това. Екозия е интернет търсачка. Интернет търсачките работят като набират приходи от спонсорирани връзки, които се появяват, когато направите търсене. И Екозия работи по почти същия начин. Така че можем да направим това тук. Можем да поставим малка дума за търсене. Ето ви, Оксфорд, където сме. Вижте какво следва. Разликата при Екозия обаче е, че в случая с Екозия, приходите се привличат по същия начин, но тя разпределя 80 процента от тези приходи за проекти за защита на тропическите гори в Амазонка. И ние ще го направим. Просто ще кликнем върху Naturejobs.uk. В случай, че някой търси работа по време на рецесията, това е страницата, на която да отиде. И това, което се случи беше, че спонсора е дал приходи на Екозия, и Екозия дава 80 процента от тези приходи на проект за опазване на тропическите гори. Печалбите се вземат от едно място и се разпределят за опазването на екологичните ресурси.

Това е различен вид предприемачество за нова икономика. Това е форма, ако щете, на екологичен алтруизъм -- може би нещо от този сорт. Може би е това. Каквото и да е, каквато и да е тази нова икономика, това, от което се нуждаем да направи икономиката, всъщност, е да постави инвестиции обратно в същината на модела, отново да привлече инвестиции. Само че сега, инвестициите няма да бъдат само за безмилостното и безсмислено гонене на ръст на потреблението. Инвестициите трябва да бъдат от различно естество. Инвестициите трябва да бъдат, в новата икономика, защитаващи и насърчаващи екологичните активи, от които зависи бъдещето ни. Те трябва да бъдат за преход. Трябва да се инвестира в нисковъглеродни технологии и инфраструктури. Трябва да инвестираме, всъщност, в идеята за смислен просперитет, да предоставяме възможности на хората да се развиват.

И разбира се, тази задача има материали измерения. Би било глупаво да се говори за развиващи се хора, ако те нямат храна, облекло и подслон. Но е също ясно, че просперитета не означава само това. Той има социални и психологически цели -- семейство, приятели, ангажименти, общество, участие в живота на това общество. И това също изисква инвестиции, инвестиции, например, в места, места, където можем да се свържем, места, където можем да участваме, споделени пространства, концертни зали, градини, обществени паркове, библиотеки, музеи, тихи центрове, места за забава и празуване, места за спокойствие и съзерцание, места за "култивиране на съвместно гражданство," според прекрасната фраза на Майкъл Сандел. Инвестицията -- инвестицията, в крайна сметка, е основно икономическо понятия -- тя не е нито повече, нито по-малко от една връзка между настоящето и бъдещето, споделено настояще и общо бъдеще. И се нуждаем тази връзка да отразява, да връща надеждата.

Така че нека да се върна, с това чувство на надежда, към двата милиарда души, които все още се опитват да живеят всеки ден с по-малко от цената на едно късо лате, от съседното кафене. Какво можем да предложим на тези хора? Ясно е, че имаме задължение да им помогнем да ги извадим от бедността. Ясно е, че сме отговорни да направим условия за растеж, където растежа наистина има значение в тези най-бедни страни. И е също така ясно, че ние никога няма да постигнем това, освен ако не сме способни да предефинираме смислено значение за благосъстояние в по-богатите държави, благосъстояние, което е по-смислено и по-малко материалистично, отколкото модела базиран на растеж. Така че това не е само пост-материалистчна западна фантазия. Всъщност, един африкански философ ми написа, когато "Благоденствие без растеж" бе публикувано, посочвайки приликите между тази гледна точка за просперитет и традиционната африканска концепция за убунту. Убунту казва: "Аз съм, защото ние сме." Просперитета е споделено начинание. Неговите корени са дълги и дълбоки. Основите му, както се опитах да покажа, вече съществуват, във всеки от нас. Така че не става дума да се стои на пътя на развитие. Не става дума за свалянето на капитализма. Не става дума да се опитваме да променим човешката природа. Това, което правим тук е, че предприемаме няколко прости стъпки към икономика, която е подходяща за целта. И в основата на тази икономика, ние поставяме по-достоверна, по-силна, и по-реалистична визия, за това какво означава да бъдеш човек.

Благодаря ви много.

(Ръкопляскания)

Крис Андерсън: Докато изнасят подиума, само един бърз въпрос. На първо място, икономистите не се очаква да бъдат вдъхновяващи, така че може да се наложи да поработите малко над този тон. (Смях) Може ли да си представите политиците някога да се вържат на това? Искам да кажа, може ли да си представите политик да се изправи във Великобритания и да каже, "БВП падна с два процента през тази година. Добра новина! Ние всъщност сме всички по-щастливи, и страната е по-красива, и живеем по-добре."

Тим Джексън: Ами очевидно това не се прави така. Не си правят новини от неща които се понижават. Новини се правят от неща, които ни казват, че ние процъфтяваме. Мога ли да си представя политиците да го правят? Всъщност, вече виждам малко от това. Когато започнахме тази работа, политиците се изправяха, говорителя на Министерството на финансите се изправяше, и ни обвиняваха, че искаме да се върнем обратно във времето и да живеем в пещери. И всъщност в периода, през който работим през последните 18 години -- отчасти заради финансовата криза, и отчасти заради смирението в професията на икономистите -- всъщност хората се ангажират с този въпрос, в най-различни страни по света.

КА: Но дали главно политиците са онези, които ще трябва да се организират, или е повече гражданското общество и бизнеса?

ТД: Това трябва да са компаниите. Трябва да бъде гражданското общество. Но трябва да има политическо ръководство. Това един модел, в който всъщност самите политици са един вид въвлечени в тази неприятна ситуация, защото те самите са зависими от този модел на растеж. Но всъщност отварянето на пространство, за обмисляне на различни начини на управление, различни видове политика, и създаване на пространство за гражданското общество и бизнеса да работят по различен начин -- е абсолютно необходимо.

КА: И ако някой може да ви убеди, че ние всъщност можем да постигнем -- колко беше? -- 130-кратно подобрение на ефективността, за намаляване на въглеродните емисии, бихте ли харесали тогава тази картина за икономически растеж за повече стоки, базирани на знание?

ТД: Все още бих искал да знам, че бихте могли да направим това, и да достигнем под нулата до края на века, по отношение на отделяне на въглерод в атмосферата, и да разрешим проблема с биоразнообразието, и да намалим последиците от използването на земята, и да направим нещо за ерозията на повърхностния слой на почвата и качеството на водата. Ако можете да ме убедите, че можем да направим всичко това, тогава, да, бих приел двата процента.

КА: Тим, благодаря много за важният разговор. Благодаря.

(Ръкопляскания)