Томас П. Кампбел: Разгръщане на разказвачеството в музеите

Когато обмислях да направя кариера в света на изкуството, се записах на курс в Лондон и един от преподавателите ми беше този сприхав италианец, който се казваше Пиетро, който пиеше твърде много, пушеше твърде много и псуваше твърде много. Но той беше отличен учител и си спомням един от първите му часове, когато той прожектираше изображения на стената, като ни помоли да мислим за тях и той прожектира картина. Това беше пейзаж с хора, които бяха полу-облечени и пиеха вино. В долният ъгъл, на преден план имаше гола жена, а на хълмистата страна в заден план беше митологичният бог Бакхус и той каза: "Какво е това?"

Аз вдигнах ръка- никой друг не вдигна ръка и казах: "Това е Вакханлия от Тициан."

Той каза: "Какво е това?"

Помислих, че може да съм го произнесъл грешно. "Това е Вакханлия от Тициан."

Той попита: "Какво е това?"

Казах: "Това е Вакханлия от Тициан." (Смях)

Той каза: "Ти, безгръбначен книжен червей! Това е проклета оргия!" (Смях) Както казах, той псуваше твърде много.

С това научих важен урок. Пиетро имаше резерви към официалното обучение по изкуство, обучението по история на изкуството, защото се страхуваше, че то пълни студентите с жаргон и след това те просто класифицират нещата, вместо да ги разглеждат и той искаше да ни напомни, че цялото изкуство някога е било съвременно, и искаше да използваме очите си, и особено настояваше за това, защото той губеше зрението си. Той искаше да гледаме и задаваше основни въпроси за предметите. Какво е това? Как е направено? Защо е направено? Как се използва? Това бяха важни за мен въпроси, когато впоследствие станах професионален историк.

Прозрението ми дойде няколко години по-късно, когато изучавах изкуството на дворцовите среди на Северна Европа и разбира се, то беше разглеждано в контекста на картините и скулпторите, и архитектурата на периода. Но когато започнах да чета историческите документи и съвременни описания, открих, че има липсващо звено, защото навсякъде попадах на описания на гоблени. Гоблените са характерни за периода между Средновековието и 18 век и беше очевидно защо. Гоблените са преносими. Можете да ги навиете, да ги изпратите и когато ги развиете, можете да превърнете студен, тъмен интериор в богато оцветено място. Гоблените осигуряват празно платно, на което хората с положение и ранг могат да изобразят героите, с които искат да бъдат свързани или дори себе си, и в допълнение, гоблените са били изключително скъпи. Те изисквали десетки умели тъкачи, които да работят дълго време с много скъпи материали - вълни, коприна, дори златни и сребърни нишки. В епоха, когато визуалният образ от всякакъв вид е бил рядък, гоблените са били невероятна форма на пропаганда.

И така аз станах историк на гоблени. Своевременно, станах куратор в музея "Метрополитън", защото осъзнах, че там е едно от малкото места, където можех да организирам големи изложби по темата, която ме вълнуваше толкова силно. През 1997 г., тогавашният директор, Филип де Монтебело, ми даде разрешение да организирам изложба през 2002. Обикновено имаме дълго встъпително време.

Не беше толкова просто. Изискваха се повече усилия от това да метнеш гоблена в багажника на колата. Те трябва да бъдат навити на огромни рула, превозени в извънгабаритни камиони. Някои от тях са толкова големи, че за да ги вкараме в музея, трябваше да ги пренесем по централното стълбище в предната част на музея.

Много мислихме как да представим този неизвестен предмет на съвременната публика: тъмните цветове да подчертават избелелите предмети; поставянето на светлини, които да осветят сребърните и златни нишки; надписите. Живеем във време, в което толкова сме свикнали с телевизионни образи и снимки, хитови образи. В сравнение с това гоблените бяха големи, сложни неща, почти като анимации с много сюжети. Трябваше да привлечем публиката, да ги накараме да забавят темпото, да разгледат предметите.

Имаше много скептицизъм. В нощта на откриването, чух един от старшите служители да казва: "Това ще е невероятно." Но всъщност, през идващите седмици и месеци, стотици хиляди хора дойдоха да видят изложбата. Изложбата беше предназначена да бъде преживяване и гоблените трудно се репродуцират в снимки. Искам да използвате въображението си, като мислите за тези гоблени, които се простират от пода до тавана, някои от тях са широки 10 метра, и изобразяват пищни дворцови сцени с придворни и контета, които биха изглеждали съвсем на място на страниците на съвременната преса за мода, гъсти гори с ловци, които се провират през храстите, търсейки глигани и сърни, жестоки битки със сцени на страх и героизъм. Спомням си, когато заведох съучениците на сина ми да видят изложбата. Той беше на осем години и всички малки момчета са си малки момчета. Това, което привлече вниманието им, беше една от ловните сцени, в която на преден план имаше куче, което ходеше по голяма нужда. - (Смях) - съвсем неприкрита шега на художника. Можете просто да си представите момчетата. Но за тях това вдъхна живот на голените. Мисля, че те изведнъж видяха, че това не бяха просто стари избелели гоблени. Това бяха образи на света в миналото и това беше същото за нашата публиката. Колкото до мен, като куратор, се чувствах горд. Почувствах, че съм се издигнал малко. Чрез това преживяване, което може да бъде създадено само в музей, отворих очите на публиката - историци, художници, преса, обща аудитория - за красотата на това изгубено изкуство.

Няколко години по-късно, бях поканен да бъда директор на музея, и след като спрях да се питам - "Кой, аз? Ученият на гоблени? Не нося вратовръзка!" - осъзнах факта: От дъното на душата си вярвам че куратора създава изложбата. Живеем в епоха на вездесъща информация и експертиза от типа "просто добавете вода", но няма нищо, което да бъде сравнено с представянето на значими предмети с добре разказан наратив, което прави кураторът, интерпретацията на сложен, езотеричен предмет, по начин, който запазва цялостта на предмета, разопакова го за широката публика. За мен, това сега е предизвикателството и удоволствието от работата ми, да подкрепям идеите на моите куратори, независимо, дали това е изложба на самурайски мечове, ранни византийски артефакти, ренесансови портрети или изложбата, която преди малко описах, представлението МакКуин, което се радва на такъв голям успех миналото лято.

Това беше интересен случай. Късно миналата пролет, в началото на лятото на 2010, скоро след самоубийството на МакКуин, нашият куратора на костюмите, Андрю Болтън, дойде при мен и каза: "Мисля да направя шоу за МакКуин и сега е моментът. Трябва да го направим бързо."

Това не беше лесно. През кариерата си МакКуин беше работил с малък екип от дизайнери и мениджъри, които искаха да запазят неговите идеи, но Андрю отиде в Лондон и работи с тях през лятото, и спечели доверието им, и това на дизайнерите, които създадоха известните му модни шоута, които сами по себе си бяха произведения на изкуството и направихме нещо в музея, за което мисля, че никога не сме правили. Това не беше обикновена инсталация. Всъщност, разкъсахме галериите, за да пресъздадем напълно нова обстановка, да пресъздадем първото му студио, зала с огледала, кутия с различни предмети, потънал кораб, изгорял интериор, с видео филми и саунд трак, който съдържаше всичко- от оперни арии до грухтене на прасета. И сред тази необикновена обстановка, костюмите, бяха като актьори и актриси, като живи скулптори. Това можеше да бъде голям провал. Можеше да изглежда като витрина на Пето авеню по Kоледа, но поради начина, по който Андрю се сработи с екипа на Мак Куин, той успя да синтезира грубостта и съвършенството на МакКуин и шоуто беше трансцедентално, и с право стана феномен. В края на шоуто, хората се редяха на опашка по четири или пет часа, за да го видят, но никой не се оплака. Отвсякъде чувах : "О, това си струва. Това беше толкова дълбоко, емоционално преживяване."

Описах две много важни изложби, но вярвам и че, колекциите, индивидуалните предмети, могат да имат същата сила. Мет беше основан не само като музей на американското изкуство, а като енциклопедичен музей и днес, 140 години по-късно, тази представа е по-силна от всякога, защото, разбира се, живеем в свят на криза, на предизвикателство и сме изложени на това, денонощно . В галериите ни можем да видим цивилизациите, културите, проява на които виждаме. Независимо дали това е Либия, Египет, Сирия, в галериите ни можем да обясним и да ги разберем по-добре.

Искам да кажа, че новите ни ислямски галерии са случай, открити са преди 10 години, почти в седмицата след 11-ти септември. Мисля, че за повечето американци, познаването на ислямския свят беше много малко преди 11-ти септември и след това то ни беше хвърлено в един от най-мрачните часове на Америка и усещането беше чрез поляризация на това ужасно събитие. Сега, в галериите ни, показваме 14 века от развитието на различни ислямски култури през различни географски ширини и отново, стотици хиляди хора дойдоха да видят тези галерии, след като те бяха открити миналия октомври.

Често ме питат: "Дигиталните медии ще заменят ли музеите?" и мисля, че тези хора отричат тази идея. Искам да кажа, не ме разбирайте погрешно, че съм голям защитник на глобалната мрежа. Това ни дава начин да достигнем до публиката по света, но нищо не заменя автентичността на представения предмет. Довеждайки хората до предметите ни е начин да ги доведем до хората, които са живели през вековете, през пространството, чийто живот може да е бил много различен от нашия, но които, като нас, са имали надежди и мечти, страхове и постижения през живота си. Мисля, че това е процес, който ни помага да се опознаем по-добре, помага ни да правим по-добри решения за това, което правим.

Грейт хол в Мет е един от големите портали в света, страховит, като средновековна катедрала. Оттам можете да вървите във всяка посока до почти всяка култура. Често влизам в залата и в галериите, и наблюдавам как влизат посетителите ни. Някои от тях се чувстват удобно. Чувстват се като у дома. Знаят, какво търсят. Други се чувстват неловко. Това е неудобно пространство. Чувстват, че институцията е елитарна. Работя, за да се опитам да пречупя това чувство на този елитаризъм. Искам хората да разберат, къде трябва да се подготвят да бъдат малко загубени, да изучават, да видят непознато в познатото или да опитат неизвестното. Защото за нас, това е начин да ги срещнем с великите произведения на изкуството, како четем лекции в този момент на дискомфорт, когато искате да хванете "Айфона" или "Блекбъри"-то си, и да създадете зона, където любопитството им се увеличава. Независимо, дали това е изражение на гръцка скулптора, която ви напомня за приятел или куче в ъгъла на гоблен, или, да се върнем към учителя ми Пиетро, са тези танцуващи хора, които бутат виното и тази гола фигура в левия край. Уоу. Тя е страхотно превъплъщение на млада сексуалност. В този момент, мога да ви кажа, че това е бакханал, но ако вършим работата си правилно, и сте оставили жаргона си пред вратата, доверете се на инстинкта си. Знаете, че това е оргия. Благодаря! (Аплодисменти) (Аплодисменти)