Телма Голдън: Как изкуството придава форма на културната промяна

Блестящият драматург Адриен Кенеди е написал един том, озаглавен "Хора, довели до моите пиеси". Ако аз напиша том, заглавието би било "Художници, водили моите изложби", защото моята работа да разбирам изкуството и да разбирам културата, се е осъществявала чрез проследяване на художници, чрез разглеждане на това какво имат предвид художниците, какво правят и кои са те. Джей Джей от "Добри времена", (Аплодисменти) разбира се, значим за много хора заради "дин-о-мит"-а, но вероятно по-значим като първия, всъщност, художник в телевизионния праймтайм. Жан-Мишел Баскиа, важен за мен, защото е първият черен художник в реално време, който ми показа възможността за това в кого и какво съм на път да навляза.

Цялостният ми проект е за изкуство, по-точно за черни художници, най-общо, за начина, по който изкуството може да промени начина, по който мислим за културата и самите себе си. Моят интерес е към художници, които разбират и пренаписват историята, които мислят за самите себе си в наратива на по-широкия свят на изкуството, но които са създали нови места, които да виждаме и разбираме. Тук показвам двама художници - Глен Линдън и Каръл Уокър, двама от многото, които наистина формират за мен съществените въпроси, които исках да изтъкна като куратор пред света. Интересувах се от идеята защо и как бих могла да създам една нова история, новo повествование в историята на изкуството и нов наратив в света. Знаех, че за да сторя това, трябваше да видя начина, по който работят художниците, да възприема ателието на художника като лаборатория, после да си представя, преоткривайки музея като "резервоар за мисли" и разглеждайки изложбата в крайна сметка като чисто бял лист, задавайки въпроси, осигурявайки пространството да гледаме и да мислим за отговори.

През 1994-та, когато бях куратор в музея "Уитни", организирах една изложба, наречена "Черният мъж". Тя разглеждаше сечението на раса и пол в съвременното американско изкуство. Търсеше да изрази начините, по които изкуството би могло да осигурява пространство за диалог, усложен диалог, диалог с много, много входни точки и как музеят би могъл да бъде пространството за това оспорване на идеи. Тази изложба включваше над 20 художници от различни възрасти и раси, но всички разглеждащи черната мъжественост от една много специфична гледна точка. Значимото в тази изложба е начинът, по който тя ме ангажира в ролята ми като куратор, като катализатор за този диалог. Едно от нещата, които се случиха много отявлено в хода на тази изложба беше, че се сблъсках с идеята за това колко мощни могат да бъдат образите и разбирането на хората за самите тях и един за друг.

Показвам ви две творби - една вдясно, от Леон Голъб, една вляво, от Робърт Коулскот. И в хода на тази изложба, която беше спорна, противоречива и в крайна сметка промени живота ми, в усета ми за това какво би могло да бъде изкуството, една жена се приближи към мен в галерията, за да изрази загрижеността си за природата на това колко мощни могат да бъдат образите и как се разбираме взаимно. Тя посочи творбата вляво, за да ми каже колко е проблематичен този образ, тъй като, според нея, е свързан с представата за това как са били представяни чернокожите хора. Тя посочи образа вдясно като пример за вида достойнство, който е нужен да се изобразява, за да оспорят тези образи в медиите. После приписа на тези творби расова идентичност, като ми каза по същество, че творбата вдясно явно е била дело на черен художник, а творбата вляво явно е на бял художник, а всъщност случаят беше точно обратният. Боб Коулскот, афро-американски художник, Леон Голуб, бял художник. Смисълът на това за мен беше да кажа, в онова пространство, в онзи момент, че наистина, повече от всичко, исках да разбера как биха могли да действат образите, как действат образите и как художниците осигуряват пространство, по-голямо от онова, което бихме могли да си представим в ежедневния си живот, за да действат чрез тези образи.

Бързо напред, и се оказвам в Харлем, дом за много хора от черна Америка, до голяма степен физическото сърце на черното преживяване, всъщност мястото, където е съществувал целият харлемски ренесанс. Сега Харлем някак обяснява и мисли за самия себе си в тази част от века, гледа както назад, така и напред. Винаги казвам, че Харлем е интересна общност, защото, за разлика от много други места, мисли за себе си в миналото, настоящето и бъдещето едновременно. Никой не говори за него просто сега. Винаги става дума за това какво е бил и какво може да бъде. И, като мисля за това, следва вторият ми проект, вторият въпрос, който задавам. Може ли един музей да бъде катализатор в една общност? Може ли един музей да подслонява художници и да им позволява да бъдат агенти за промяна, докато общностите се преосмислят? Това всъщност е Харлем на 20-ти януари, мислещ за себе си по един чудесен начин.

Сега работя в музея "Студио" в Харлем и мисля за изложбите там, мисля за това какво означава да се открива възможността на изкуството. Какво означава това за някои от вас? Знам, че в някои случаи много от вас са въвлечени в междукултурни диалози, въвлечени сте в идеи на творчество и иновация. Помислете за мястото, което художниците могат да имат в това. Това е видът инкубация и застъпничество, към които работя в работата с млади черни художници. Помислете за художниците не като осигуряващи съдържание, макар и да могат да са блестящи в това, но, отново, като истински катализатори.

Музеят "Студио" е основан в края на 60-те. Изтъквам това, защото е важно да се локализира тази практика в историята, да се погледне 1968-а като невероятен исторически момент и да се мисли за дъгата, случила се оттогава, да се мисли за възможностите, които всички имаме привилегията да имаме днес, да си представим, че този музей, възникнал в момент на огромен протест, и то толкова важен за изучаване на историята и наследството на важни афро-американски художници за историята на изкуството в тази страна като Джейкъб Лоурънс, Норман Люис, Ромар Биърдън.

А после, разбира се, стигаме до днес. През 1975-а Мохамед Али изнесъл лекция в Харвардския университет. След лекцията един студент станал и му казал: "Кажете ни стихотворение." А Мохамед Али казал: "Аз, Ние." Дълбоко изявление за индивида и общността, пространството, в което сега, в моя проект на откритие, на мислене за художниците, на опити да се дефинира какво би могло да бъде културното движение на черно изкуство на 21-ви век. Какво би могло да означава това за културните движения през целия този момент, "Аз, Ние" изглежда невероятно далновидно и изключително важно.

В този смисъл специфичният проект, направил това възможно за мен, е серия изложби, всички озаглавени с F - "Freestyle" ("Свободен стил"), "Frequency" ("Честота") и "Flow" ("Течение"), заели се да откриват и дефинират младите черни художници, работещи в този момент, за които имам силно усещане, че ще продължат да работят в течение на още много години. Тази серия изложби беше организирана специално като опит да се постави под въпрос представата за това какво би означавало сега, в този момент в историята, да се вижда изкуството като катализатор, какво означава то сега, в този момент в историята, докато дефинираме и предефинираме културата, черната култура, специфично в моя случай, но и културата като цяло. Името, което дадох на тази група художници, идва от една идея, която изнесох, наречена пост-черно. Всъщност с цел те да бъдат дефинирани като художници, които идват и започват работата си сега, гледайки назад към историята, но започват в този исторически момент.

Всъщност в този смисъл на откритие имам нов набор от въпроси, които задавам. Новият набор от въпроси е: Какво означава в момента да бъдеш афро-американец в Америка? Какво могат да кажат за това творбите на изкуството? Къде може да съществува музей като място за всички нас да водим този разговор? Наистина, най-вълнуващото в това е мисленето за енергията и вълнението, които могат да донесат младите художници. За мен в техните творби става дума не винаги, просто за естетическата иновация, която умовете им си представят, която визиите им създават и изнасят навън в света, но, вероятно още по-важно, чрез вълнението на общността, която създават като важни гласове, които ще ни позволят да разберем ситуацията си в момента, както и в бъдеще. Постоянно се изумявам от начина, по който темата за расата може да бъде подета на много места, където дори не си представяме. Винаги се изумявам от начина, по който артистите желаят да правят това в творбите си. Затова се вглеждам в изкуството. Затова задавам въпроси за изкуство. Затова правя изложби.

А тази изложба, както казах, 40 млади художници в период от осем години и за мен става дума за вземане на последствията предвид. Вземане предвид на последствията от онова, което това поколение има да каже на нас, останалите. Да се взема предвид какво означава за тези художници да бъдат както навън, по света, докато творбите им пътуват, но в своите общности, като хора, които виждат и мислят по въпросите, пред които сме изправени. Става дума също и за това, да се мисли за творческия дух и неговото подхранване. А представете си, особено в градовете на Африка, подхранването на духа.

А къде вероятно свършва това сега? За мен става дума за това да си представим отново този културен дискурс в международен контекст. Последното повторение на този проект беше наречено "Течение" с идеята да се създаде една истинска мрежа от художници по целия свят, всъщност не толкова с поглед от Харлем и навън, но с поглед през. Всички художници в "Течение" са родени на континента Африка. И докато много от нас мислят за този континент и мислят за това какво означава той за всички нас през 21-ви век, съм започнала това преглеждане на художници, творби и си представям какво могат да ни кажат те да бъдещето, какво ни казват за нашето бъдеще и какво творят в техния смисъл да ни предлагат тази прекрасна възможност да наблюдаваме този континент да се проявява като част от нашия по-широк диалог. И така, какво откривам,

щом погледна творбите? За какво мисля, когато мисля за изкуство? Според мен привилегията, която съм имала като куратор, е не само откритието на нови творби, откритието на вълнуващи творби, но всъщност е било онова, което съм откривала за самата себе си и какво мога да предложа в пространството на една изложба, да говоря за красота, да говоря за мощ, да говоря за самите нас, да разговаряме и общуваме един с друг. Ето какво ме кара да ставам всеки ден и да искам да мисля за това поколение черни художници и художници по цял свят.

Благодаря.