Сюзън Кейн: Силата на интровертите

Когато бях на девет отидох за първи път на летен лагер. Майка ми опакова куфар пълен с книги, което на мен ми изглеждаше като най-естественото нещо на света. Защото в моето семейство четенето беше най-важното групово занимание. На вас това сигурно ви звучи антисоциално, но за нас това беше просто различен начин да бъдеш общителен. Семейството ти дава стадната топлина седейки близо до теб, но в същото време имаш свободата да бродиш сред света на приключенията в центъра на собственото си съзнание. И си мислех, че лагерът ще е нещо подобно, само че по-хубаво. (Смях) В главата си имах представата за 10 момичета, седящи в хижа, уютно четящи книги, облечени в еднакви нощници.

(Смях)

Лагерът беше нещо като бирен купон без алкохол. Още в първите дни възпитателката ни събра всички заедно и ни научи на поздрав, с който, както тя каза, щяхме да се поздравяваме всеки ден до края на лятото, за да поддържаме лагерния дух. И беше нещо такова: "Д-Ъ-Р-З-А-К, по този начин пишем дързак. Дързак, дързак, хайде да сме дързак." Йеее. Нямах никаква представа защо се предполага да сме дръзки, нито пък защо трябва да пишем думата грешно. (Смях) Но аз рецитирах поздрава. Крещях го заедно с всички други. Дадох всичко от себе си. И просто чаках времето, в което мога да се махна и да си чета книгите.

Но първия път, когато си извадих книгата от куфара, най-готиното момиче от спалното дойде при мен и ме попита: "Що си такава размекната?" размекната, разбира се, е точно обратното на Д-Ъ-Р-З-А-К. Втория път когато се опитах да чета възпитателката дойде със загрижена физиономия на лицето и повтори идеята за лагерния дух, и каза, как всички трябва да работим усилено за да се получи.

Така че, оставих книгите си настрана, обратно в куфара и под кревата ми, където останаха до края на лятото. Чувствах се леко виновна за това. Имах чувството, че книгите някак си се нуждаят от мен, че ме зоват, а аз се отричам от тях. Но аз ги изоставих и не отворих повече куфара, докато не се прибрах обратно вкъщи в края на лятото.

Разказвам ви тази история за летния лагер. Можех да ви разкажа 50 други подобни -- всеки път, когато ми се даваше сигнал, че някак си моят тих и интровертен стил на живот не беше непременно правилния, че трябваше да положа усилия да съм по-екстровертна. Дълбоко в себе си винаги усещах, че това не е правилно и че интровертите са абсолютно чудесни такива, каквито са. Но през годините подтиснах интуицията си и от всички възможности станах адвокат на Уолстрийт, вместо писател, какъвто винаги съм мечтала да бъда -- отчасти, защото имах нужда да докажа на себе си, че и аз мога да бъда напориста и налагаща се. Винаги отивах в претъпкани барове, когато всъщност предпочитах да вечерям кротко с приятели. И правех тези само-отричащи се избори толкова автоматично, че не си давах сметка, че ги правя.

Това се случва с повечето интроверти и това е нещо, от което със сигурност губим, но от това губят и колегите ни, и обществото ни. И с риск да прозвучи грандомански, това е загуба за света. Защото когато опре до творчество и лидерство имаме нужда интровертите да правят това, в което са най-добри. От една трета до половината от населението са интроверти -- една трета до половината. Това са един от всеки двама или трима човека, които познавате. Така че дори самите вие да сте екстроверти, аз говоря за вашите колеги, вашите съпрузи или съпруги, и деца, и за човека, който в момента седи до вас -- и всички те са потърпевши от този предразсъдък, който е дълбоко вкоренен в обществото ни. Ние всички го възприемаме в ранна възраст, без дори да имаме думи, с които да наречем това, което правим.

За да видим ясно този предразсъдък трябва да разберем какво е това интровертност. То е нещо различно от това да си срамежлив. Срамежливостта е страхът да бъдеш съден от обществото. Интровертността опира повече до това как реагираш на стимулация, включително социална стимулация. Така че екстровертите наистина копнеят за непрекъснати стимули и поощрения, докато интровертите се чувстват най-живи, най- "на сто" и най-способни, когато се намират в по-тихо и обрано пространство. Не през цялото време -- тези неща не са абсолютни -- но в повечето време. Така че ключът към оптимизирането на нашите таланти е в това, всички ние да се поставим в правилната за нас зона на стимулиране.

И ето къде се появява предразсъдъкът. Най-важните ни институции, нашите училища и работни пространства, са проектирани най-вече за екстроверти и за нуждата на екстроверта да бъде стимулиран. А също днес ние имаме тази ценностна система, аз я наричам новото групово мислене, която се основава на вярата, че цялото творчество и продуктивност идват от едно много особено стадно място.

Ако си представите типичната днешна класна стая: Когато аз ходех на училище ние седяхме в редици. Седяхме в редици на чинове като този и вършехме повечето от работата си самостоятелно. Но днес, типичната класна стая има групи от чинове -- четири или пет, или шест, или седем деца седят едно срещу друго. И децата работят в безбройни групови задачи. Дори и в часовете по математика или творческо писане, в които се предполага, че разчиташ на личния полет на мисълта, днес от децата се очаква да действат като членове на комисия. А за всички деца, които предпочитат да останат насаме и да работят самостоятелно, на такива деца често се гледа като на аутсайдери или, още по-зле, като на проблемни случаи. В докладите си по-голямата част от учителите са убедени, че идеалният ученик е екстроверт като обратното на интроверта, въпреки че всъщност интровертите изкарват по-добри оценки и са по-интелигентни, както показват изследванията. (Смях)

Добре, същото важи и за работните ни места. Повечето от нас работят в общи офиси, без стени, където сме подложени на непрекъснатия шум и зяпане от колегите ни. А когато говорим за лидерство, интровертите по подразбиране се пропускат за лидерските позиции, въпреки че те са по-склонни да бъдат много внимателни, по-малко вероятно е да поемат прекалени рискове -- което всички ние предпочитаме в днешно време. Едно интересно изследване на Адам Грант от Уортън Скуул показва, че интровертните лидери често постигат по-добри резултати от екстровертите, защото когато те управляват проактивни служители, те са много по-склонни да оставят служителите си да развият собствените си идеи, докато един екстроверт може несъзнателно да се въодушеви до толкова, че да сложи собствения си печат върху всичко и да не позволи на идеите на другите хора да изплуват на повърхността.

Всъщност, някои от нашите реформаторски лидери от историята са били интроверти. Ще ви дам някои примери. Елинор Рузвелт, Роза Паркс, Ганди -- всички тези хора са се описвали като тихи, кротки и дори срамежливи. И всички те са били под прожекторите, въпреки че всяка клетка от телата им им е казвала да не го правят. Оказва се, че това има своето специално влияние, защото хората могат да усетят, че тези лидери са поели кормилото, не защото се наслаждават да нареждат на околните, и не защото им е приятно да са център на вниманието, а са там, защото са нямали избор, защото са били принудени да направят това, което са смятали за правилно.

Мисля, че сега е важно за мен да кажа, че всъщност аз обичам екстровертите. Приятно ми е да споделям, че някои от най-добрите ми приятели са екстроверти, включително любимият ми съпруг. Разбира се, ние всички попадаме от различните страни на интроверт / екстроверт спектъра. Дори Карл Юнг, психологът, който пръв популяризира тези термини, казва, че няма такова нещо като чист интроверт или чист екстроверт. Казвал е, че такъв човек щеше да е за лудница, ако изобщо съществува. Някои хора попадат в средата на интроверт / екстроверт спектъра, и ние ги наричаме амбиверти. Често си мисля, че те притежават най-доброто от всички светове. Но повечето от нас се разпознават като единия или другия тип.

Това, което казвам е, че имаме нужда от повече баланс от културна гледна точка. Нуждаем се от повече ин и ян между тези два типа. Това е особено важно когато става въпрос за творчество и продуктивност, защото когато психолозите погледнат живота на повечето креативни хора, това, което ще открият са хора, много добри в обмяната на идеи, в развитието на идеи, но които също така имат сериозна жилка интровертност в себе си.

Това е защото самотата често е съществена съставка на креативността. И така, Дарвин е правил дълги разходки в горите и категорично е отказвал покани за вечери. Теодор Гайзъл, познат най-вече като Д-р Сюс, е сънувал повечето от неговите изумителни създания в самотния си офис, разположен в кулата в задната част на къщата му в Ла Хола, Калифорния. Било го е страх да се среща с малките деца, които са чели книгите му, от страх, че те са очаквали от него да е като весел "дядо коледа" тип и ще бъдат разочаровани от по-резервираната му персона. Стийв Возняк изобретява първия Апъл компютър седейки самичък в клетката си в офиса на Хюлерт-Пакард, където е работил по това време. И казва, че никога не би станал толкова добър експерт, ако не е бил достатъчно интровертен да напусне къщата, в която е израстнал.

Сега, разбира се, това не означава, че всички ние трябва да спрем да си сътрудничим -- пример за това е известното сътрудничество на Стийв Возняк и Стийв Джобс за основаването на Апъл Компютър -- но означава, че уединението има значение и че за някои хора то е въздуха, който дишат. От векове ние знаем за трансцеденталната сила на усамотението. Съвсем отскоро странно защо взехме да забравяме за това. Ако погледнете повечето световни религии, ще видите търсещи -- Моисей, Исус, Буда, Мохамед -- търсещи, които вървят сами със себе си, уединени в пустошта, където получават дълбоки прозрения и откровения, които след това споделят с останалата част от общността. Така че няма пустота, няма и откровения.

Това не би трябвало да е изненада ако погледнете откритията на съвременната психология. Оказва се, че не можем да бъдем в група хора без инстинктивно да отразяваме, да имитираме тяхното мнение. Дори за неща, които изглеждат лични и интуитивни, като това кой ви привлича, вие ще започнете да подражавате на мнението на хората около вас, без дори да осъзнавате, че го правите.

А групата чудесно следва мнението на най-доминиращата и харизматична личност в стаята, дори когато има нулева корелация между това да приказваш най-добре и да имаш най-добрите идеи -- имам предвид -- нулева. Така че... (Смях) Може и да следвате човека с най-добрите идеи, а може би не. А дали наистина искате да оставите това на случайността? Много по-добре за всички е да останат сами със себе си, да генерират собствените си идеи, свободни от изкривяванията на груповата динамика, а след това да се съберат заедно и в контролирано пространство да минат през всяка една идея, и така да изберат най-подходящата.

Ако всичко това е вярно, защо го разбираме толкова погрешно? Защо изграждаме по този начин училищата и работните ни места? И защо караме интровертите да се чувстват толкова виновни само защото искат да бъдат сами със себе си от време на време? Един отговор лежи дълбоко в нашата културна история. Западните общества и особено Щатите, винаги са предпочитали човека на действието пред мислителя и "човекa" на съзерцанието. Но в ранните дни на Америка, сме живеели в това, което историците наричат култура на характера, в която по това време са били ценени хората за техните вътрешни качества и морална правота. Ако погледнете книгите за личностно развитие и помощ от тогава, те всички имат заглавия от рода на "Характер, най-голямото нещо на света." И дават за пример хора като Абрахам Линкълн, който е бил ценен за скромността си и непретенциозността си. Ралф Уолдо Емерсън го нарича "Човек, който не обижда с превъзходството си."

Но тогава стигаме 20 век и влизаме в нова култура, която историците наричат култура на личността. Това, което се е случило е, че сме превърнали селскостопанската икономика в свят на големия бизнес. И изведнъж хората започват да се местят от малките градчета в големите градове. И вместо да работят рамо до рамо с хора, с които се знаят цял живот, сега те трябва да се доказват сред тълпа от непознати. Така че, напълно разбираемо е, качества като магнетизъм и харизма изведнъж да станат много ценени. И естествено, книгите за самопомощ се променят спрямо новите изисквания и започват да се появяват заглавия като "Как да спечелим приятели и влияние над хората." И като модели за подражание се взимат много големи търговци. Това е светът, в който живеем днес. Това е нашето културно наследство.

Нямам намерение да твърдя, че социалните умения са маловажни, нито призовавам към изоставяне на груповата работа като цяло. Същите религии, които пращат мъдреците си сами по планинските върхове, също ни учат на любов и доверие. И проблемите, които срещаме днес в сфери като науката и икономиката са толкова обширни и сложни, че ще се нуждаем от армии от хора събрани заедно, за да успеят да ги разрешат със задружен труд. Но твърдя, че колкото повече свобода даваме на интровертите да бъдат самите себе си, толкова по-вероятно е те да намерят техни уникални решения на проблемите.

Искам да споделя с вас какво нося в чантата си днес. Познайте? Книги. Имам чанта пълна с книги. Ето го "Окото на котката" от Маргарет Атууд. Това е роман от Милан Кундера. А ето и "Ръководство за недоумение" от Маймонид. Тези книги не са точно мои. Донесох ги, защото са написани от любимите автори на дядо ми.

Моят дядо беше равин и вдовец, който живееше сам в малък апартамент в Бруклин, докато растях това беше моето най-любимо място на света, отчасти защото беше изпълнено с неговото много нежно, много изтънчено присъствие и отчасти, защото беше пълно с книги. Имам предвид буквално всяка маса, всеки стол на апартамента му беше изоставил официалното си предназначение за да служи за повърхност за люлеещи се купчини от книги. Също както останалата част от семейството ми, най-любимото занимание на дядо ми от всичко на този свят беше да чете.

Но той също обичаше и паството си и тази любов можеше да се почувства по време на проповедите, които даваше всяка седмица в продължение на 62 години, като равин. Събираше плодовете от четенето си всяка седмица и тъчеше тези сложни гоблени от древна и хуманистична мисъл. И хората се стичаха от всякъде да чуят проповедта му.

Но ето една подробност за дядо ми. Под тази церемониална роля, той беше наистина скромен и истински интроверт -- до толкова, че по време на проповедите, за него беше трудно да установява контакт с очите със същото това паство, пред което говореше в продължение на 62 години. Дори когато беше далеч от подиума, ако му се обадиш да му кажеш здрасти, често той прекратяваше разговора преждевременно от страх, че отнема прекалено много от времето ти. Но когато почина на 94 годишна възраст, на полицията се наложи да затвори улиците в квартала му, за да може да се побере тълпата от хора, дошли да се сбогуват с него. И така днес аз се опитвам да се уча от примера на дядо ми по мой уникален начин.

Наскоро публикувах книга за интровертността, която ми отне към седем години да я напиша. За мен тези седем години бяха абсолютно блаженство, защото четях, пишех, мислех, проучвах. Това беше моята версия на ежедневните часове, които дядо ми прекарваше в неговата библиотека. Изведнъж работата ми много се промени, защото сега тя е да бъда навън и да говоря за това, да говоря за интровертността. (Смях) И това е много по-трудно за мен, защото колкото и голяма да е честта за мен да бъда тук и сега с всички вас, това не е моята естествена обществена среда.

Подготвях се за моменти като тези, толкова добре колкото можех. Прекарах последната година практикувайки говорене пред публика всеки път, когато ми се отвореше възможност. Аз я наричам моята "година на опасно говорене". (Смях) И това наистина помогна много. Но казвам ви, това което помага повече е моето чувство, моето убеждение, моята надежда, че когато стане дума за нашата нагласа към интровертността и тишината, и усамотението, ние наистина балансираме на ръба на драматична промяна. Имам предвид, наистина го правим. И мисля да приключа с три призива за действие към тези, които споделят моето виждане.

Номер едно: Спрете тази лудост с постоянната групова работа. Просто я прекратете. (Смях) Благодаря ви. (Аплодисменти) И искам да е ясно какво точно казвам, защото дълбоко в себе си вярвам, че в нашите офиси трябва да се насърчават спонтанните, тип "разговор в кафе" взаимодействия -- знаете, такива, където хората се събират и по една щастлива случайност обменят идеи. Това е велико. Велико е за интровертите, велико е и за екстровертите. Но ние се нуждаем от много повече лично пространство и много повече свобода, и много повече самостоятелност в работата. Училищата -- същото нещо. Разбира се, трябва да учим децата да работят заедно, но също трябва да ги учим как да работят самостоятелно. Това също така е особено важно за екстровертните деца. Те имат нужда да работят самостоятелно, защото това е начинът дълбоките мисли да излязат наяве.

Добре, номер две: Отидете в пустошта. Бъдете като Буда, имайте своите собствени откровения. Не казвам, че всички ние трябва да се изнесем и да си построим колиби в гората, и никога повече да не говорим помежду си, но казвам, че всички ние можем да се изключваме и да престояваме вътре в собствените си глави малко по-често.

Номер три: Добре огледайте какво има във вашата собствена чанта и защо сте го сложили там. Така че, екстроверти, може би вашите чанти също са пълни с книги. Или може би са пълни с чаши за шампанско или екипировка за парашутизъм. Каквото и да е, надявам се че изваждате тези неща всеки път, когато имате възможност и ни указвате честта с вашата енергия и радост. Но интроверти, бидейки себе си, може би имате импулса да пазите много внимателно това, което е във вашата чанта. И това е ок. Но понякога, само понякога, надявам се, че ще отворите вашите чанти пред други хора, защото светът се нуждае от вас и от нещата, които носите.

Желая ви най-доброто от всички възможни пътешествия и смелостта да говорите леко.

Много ви благодаря.

(Аплодисменти)

Благодаря ви. Благодаря ви.

(Аплодисменти)