Новите експерименти на Сугата Митра със самообучението

Е, това е леко очевадно твърдение на екрана. Започнах с това изречение преди около 12 години, [Има места по Земята, във всяка държава, където, по различни причини, добри училища не могат да бъдат построени и добри учители не могат или не искат да отидат...] и започнах от контекста на развиващите се страни, но вие сте дошли тук от всички краища на света. И така ако си представите карта на вашата страна, мисля си, ще осъзнаете, че за всяка страна на Земята, можете да нарисувате малки кръгчета и да кажете: „Това са места където добрите учители няма да отидат” Освен това, тези са местата от където идват проблемите. И така, имаме ироничен проблем. Добрите учители не искат да отидат в точно тези места в които са най-необходими.

Започнах през 1999-та, за да се опитам да разреша този проблем с един експеримент, който беше много семпъл в Ню Делхи. Аз просто вградих един компютър в една стена на гето в Ню Делхи. Децата едва ходеха на училище. Не знаеха никакъв английски. Не бяха виждали компютър преди, и не знаеха какво е Интернет. Свързах бърз интернет към него – намира се на около метър от земята – включих го и го оставих там. След това, забелязахме няколко интересни неща, които ще видите. Но повторих това из цяла Индия и след това из голяма част от света и забелязах, че децата ще се научат да правят онова което искат да се научат да правят.

Това е първия експеримент който направихме - осем годишното момче от дясно преподава на ученичката си, шест годишно момиче, и я учеше как да сърфира Интернет. Това момче тук, в средата на централна Индия, това е в село в провинция Раджастан, където децата записаха тяхна музика и си я пускаха едно на друго, и в процеса, напълно се забавляваха. Те направиха всичко това за четири часа след като са видели компютър за първи път. В друго южно индийско село, тези момчета тук си направиха видео камера и се опитваха да снимат една голяма пчела. Бяха си дръпнали това от Disney.com, или някой от подобните сайтове, 14 дена след като сложихме компютър в тяхното село. И на края, стигнахме до извода, че групи деца могат да се научат да използват компютри и интернет сами, без значение кои или къде се намират.

В този момент, станах малко по-амбициозен и реших да видя какво друго могат да постигнат децата с компютър. Започнахме с експеримент в Хайдерабат, Индия, където дадох на група деца говорещи английски със силен теглушки акцент. Дадох им компютър с програма за разпознаване на говор, което сега се получава безплатно с Windows, и ги помолих да му говорят. Когато те му заговориха, компютъра показа само безмислици, и те ми казаха: „Ами, той не разбира нищо от това което му казваме”. А аз им казах: „Добре, ще го оставя за два месеца. Направете така че да ви разбира”. И децата попитаха: „Как да го направим?”. А аз им казх: „Всъщност, не знам”. (смях) И си тръгнах. (смях) Два месеца по-късно - и това е документирано в списанието на ITID (Информационни технологии и международно развитие) - акцентите се бяха променили и бяха забележително близо до неутралния британски акцент на говорния синтезатор. С други думи, всички говореха като професор Джеймс Тули. (смях) Значи можеха да го направят сами. След това почнах да експериментирам с различни други неща, които те биха могли да научат сами.

Веднъж получих интересно обаждане от Коломбо, от покойния Артър Кларк, който каза: „Искам да видя какво става” А той не можеше да пътува, затова аз отидох при него. Той каза две интересни неща: „Учител, който може да бъде заменен от машина, трябва да бъде заменен”. (смях) Второто нещо което той каза е, че: „Ако децата имат интерес, обучението се получава”. И тъй като аз го правех на практика, всеки път като го наблюдавах си мислех за него.

(видео) Артър Кларк: И те определено могат да помогнат на хората, защото децата бързо се учат да навигират и да откриват нещата, които ги интересуват. А когато имате интерес тогава имате образувание.

Сугата Митра: Пренесох експеримента в Южна Африка. Това е 15 годишно момче.

(видео) Момче: ... просто споменавам, играя игри като животни, и слушам музика.

СМ: И аз го попитах: „Пращаш ли имейли?” И той ми каза: „Да, и те презкачат през окена”. Това е Камбоджа, провинциална Камбоджа – доста проста аритметическа игра, която никое дете не би играло в клас или у дома. Разбирате, те биха я изхвърлили. Те биха казали: „Това е много скучно”. Ако я оставите на улицата и всички възрастни си тръгнат те ще се хавалят един на друг какво могат да направят. Това е онова което тези деца правят. Опитват се да умножават, мисля. Из цяла Индия, в края на около две години, децата започваха да търсят в Гугъл за домашните си. Като резултат учителите отбелязаха огромни подобрения в техния английски (смях) скоростни подобрения и други такива. Те казаха: „Те започнаха да мислят сериозно” и така на татък. (смях) И те наистина започнаха. Т.е. ако нещо е в Гугъл защо трябва да си го набиваш в главата? И така в края на следващите четири години реших че групи от деца могат да навигират интернет и самостоятелно да постигат цели в обучението.

По това време голяма сума пари бе отпусната на университета Нюкасъл, за да се подобри обучението в Индия. И Нюкасъл ми се обадиха. Аз им казах: „Ще го направя от Делхи”. Те ми казаха: „Нямя начин да боравиш с един милион лири от университетските пари седейки в Делхи”. И така през 2006 си купих голямо палто и се преместих в Нюкасъл. Исках да изпитам възможностите на системата. Първия експеримент, който направих от Нюкасъл, всъщност беше в Индия. И си поставих невъзможна цел: могат ли тамило-говорящи 12 годишни деца от южно-индийско село сами да научат биотехнологии на английски? И аз мислех ще ги тествам. Ще получат нула. Ще им дам материалите. Ще се върна и ще ги тествам. Ще получат още една нула. Ще се върна и ще кажа: „Да, имаме нужда от учители за определени неща”.

Извиках 26 деца. Те всички дойдоха и аз им казах, че има някой доста сложни неща на този компютър. Няма да се изненадам ако не разберете нищо. Всичко е на английски и аз си тръгвам. (смях) И аз ги оставих. Върнах се след два месеца и 26-те деца влязоха много-много тихи. Аз казах: „Е, погледнахте някое от нещата?” Те казаха: „Да, гледахме”. „Разбрахте ли нещо?” „Не, нищо” И аз казах: „А колко дълго се опитвахте преди да решите, че не разбирате нищо?” Те казаха: „Гледаме го всеки ден”. И аз казвам: „Два месеца гледате неща, които не разбирате?” И едно 12 годишно момиче си вдига ръката и казва – буквално – „Освен факта, че неправилното копиране на ДНК молекулата предизвиква генетични заболявания, не разбираме нищо друго”.

(смях)

(аплодисменти)

(смях)

Отне ми три години да публикувам това. То беше публикувано в Британско Списание по Образователна Технология. Един от рецезентите на доклада каза: „Това е прекалено хубаво за да е вярно” което не беше много учтиво. Е, едно от тези момичета се само-обучи и стана учителка. И така това е тя ей там. Припомнете си, че те не учат английски. Аз ирязах последната част, където питам „Къде е невронът?” и тя казва „Невронът? Невронът?” и погледна и направи това. Какъвто и да е израза, не беше много приличен.

И така техните резултати се бяха вдигнали от нула до 30%, което е неосъществимо в образованието предвид обстоятелствата. Но 30% не е достатъчно. Но аз открих че имат познат, местна счетоводителка, младо момиче, и те играеха футбол с нея. И попитах това момиче: „Ще ги научиш ли на биотехнологии достатъчно за да си вземат теста?” И тя каза: „Как да го направя? Не знам нощо по въпроса.” Аз казах: „Не. Използвай метода на бабата”. Тя каза: „Какво е това?” аз казах: „Ами, това което трябва да направиш е да стоиш зад тях и да им се възхищаваш през цялото време. Просто им казвай ‘Това е готино. Това е яко. Какво е това? Можеш ли да го направиш пак? Покажи ми още нещо?’” Тя прави това два месеца. Резултатите се покачиха на 50%, което е онова което изисканите училища в Ню Делхи, с подготвени учители, получаваха.

И се върнах в Нюкасъл с тези резултати и реших, че нещо се случва тук, и че определено започва да става много сериозно. И така, експериментирайки с най-различни отдалечени места, стигнах до най-откъснатото място за което се сетих. (смях) На около 5000 мили (8000 км) от Делхи се намира малкото градче Гейтсхед. В Гейтсхед взех 32 деца и започнах да настройвам метода. Разделих ги в групи от по четири. Казх им: „Направете си ваши групи от по четири. Всяка група от четири може да ползва един компютър, а не четири компютъра.” Спомнете си, от Дупка в Стената. „Можете да си сменяте групата. Можете да отидете при друга група ако не си харесвате вашата група, и т.н. Можете да отидете при друга група, да погледнете през рамо, да видите какво правят те, да се върнете при вашата си група и да го обявите за ваша работа.” И след това им обясних, знаете, че много от научните изследваня се правят по този метод.

(смях)

(аплодисменти)

Децата ентусиазирано ме последваха и казаха: „Сега, какво искаш да правим?” Дадох им шест въпроса от GCSE [средношколски тест]. Първата група, най-добрата, реши всичко за 20 минути. Най-слабата – за 45. Те използваха всичко което знаеха: групи, Гугъл, Уикипедия, Ask.com, и т.н. Учителите питаха: „Това трайно заучаване ли е?” Аз казах: „Ами, нека проверим. Ще дойда след два месеца. Ще им дам тест на хартия, без компютри, без да си говорят, и т.н.” Средния успех когато го правих с компютрите и групите беше 76 процента. Когато правих експеримента, когато направих теста, след два месеца, успеха беше 76 процента. Имаше фотографска памет в децата, и аз подозирам защото го бяха обсъждали по между си. Само дете пред един компютър няма да го направи. Имам и следващи резултати, които са почти невероятни, при които успеха се увеличава с времето. Защото, техните учители казват, след като сесията свърши децата продължават да търсят в Гугъл.

Тук в Англия потърсих британски баби след моя експеримент в [неясно]. Е, както знаете, британските баби са особенно жизнени. 200 от тях веднага изявиха желание. (смях) Уговорката ни беше, че те ще ми дадът един час от времето си с високо-скоростен интернет от къщи, по един ден в седмицата. И го направиха. И през последните две години, повече от 600 часа инструктаж се проведоха през Скайп, използвайки това което моите студенти наричат Бабин облък. Бабиния облък седи ей там. Аз мога да го изпратя до което си училище поискам.

(Видео) Учителка: Не можеш да ме хванеш. Вие го кажете. Не можеш да ме хванеш

Деца: Не можеш да ме хванеш.

Учителка: Аз съм човечето-меденка.

Деца: Аз съм човечето-меденка.

Учителка: Браво! Много добре...

СМ: Тук в Гейтсхед едно 10 годишно момиче навлиза в същината на Хиндуизма за 15 минути. Разбирате ли, неща за които аз не знам нищо. Две деца гледат презентация на TED. Преди искаха да станат футболисти. След като изгледаха 8 презентации от TED той иска да стане Леонардо да Винчи.

(смях)

(аплодосменти)

Доста простички неща.

Това е което организирам сега. Наричат се СООС: Само-Организиращи се Обучаващи Среди. Мебелите са подбрани, така че децата да могат да седят пред гоеми мощни екрани, високоскоростни връзки, но в групи. Ако искат, могат да позвънят на Бабиния облък. Това е СООС в Нюкасъл. Посредника е от [неясно] в Индия.

Колко далеч можем да стигнем. Само още нещичко и свършвам. Ходих до Турин през май. Отпратих всички учители от моята група от 10 годишни ученици. Аз говоря само английски, те - само италиански, така че не можехме да общуваме. Започнах да пиша въпроси на английски на дъската. Децата ги погледнаха и казаха „Какво?” Аз казах: „Ми, направете го.” Те го написаха в Гугъл, преведоха го на италиански и отново в италианския Гугъл. 15 минути по-късно... Следващ въпрос: къде е Калкута? Този им отне само 10 минути. След това опитах един наистина труден. Кой е бил Питагор и какво е направил? Имаше тишина известно време, след това ми казаха: „Написал си го грешно. Той е Petagoras” [с италиански правопис] И после, след 20 минути, правоъгълни триъгълници започнаха да се появяват на екраните. Тръпки ме побиха. Те бяха 10 годишни. Текст: След още 30 минути щяха да стигнат до Теорията на Относителноста. А после?

(смях)

(аплодосменти)

СМ: Знаете ли какво се случи? Мисля че се натъкнахме на самоорганизираща се система. Самоорганизиращата се система е такава, където се появява структура без изрична намеса от вън. Самоорганизиращите се системи винаги имат свойството възникване, а то е че системата започва да прави неща, за които никога не е била проектирана. Което е и причината да реагирате по този начин, защото изглежда невъзможно. Мисля че мога да направя една прогноза: Образованието е самоогранизираща се система, където заучаването е феномен на възникване. Ще отнеме още няколко години да се докаже, експериментално, но ще се опитам. Но междувременно, има достъпен метод. За един милиард деца ще са нужни 100 милиона посредника – има много повече от това на планетата – 10 милиона СООС, 180 милиарда долара и 10 години. Можем да променим всичко.

Благодаря.

(аплодосменти)