Стивън Джонсън за Призрачната карта

Ако не сте поръчали още - смятам, че ригатоните с пикантен доматен сос вървят най-добре с болестите в тънкото черво.

(Смях)

Извинявайте много - имам чувството, че трябва да се шегувам тук заради обстановката. Не - всъщност искам да ви върна в 1854 г. в Лондон през следващите няколко минути, и да разкажа историята - накратко - на тази епидемия, която в много отношения е помогнала за създаването на света, в който живеем днес, и особено на вида град, в който живеем днес. Този период през 1854 г., в средата на XIX век, в историята на Лондон е особено интересен по ред причини. Но най-важната според мен е, че Лондон е бил град с население 2,5 милиона души и е бил най-големият град на планетата на онзи етап. Но е бил също и най-големият град, строен някога.

И така, викторианците се опитвали някак да оцелеят и същевременно да изобретят цял нов мащаб на живот: този мащаб на живот, който днес наричаме метрополитен живот. И в много отношения, в този момент в средата на 50-те години на XIX век, пълна катастрофа. Това е бил град, живеещ с модерен вид индустриален метрополис с елизабетинска обществена инфраструктура. Хората например, просто за да ви отвратя за секунда, имали помийни ями с човешки нечистотии в мазетата си. По един до два фута дълбоки. Просто изхвърляли кофите там долу и се надявали, че някак ще изчезнат, но, разбира се, те никога не изчезвали. Всичко това всъщност се било натрупало дотам, че градът станал невероятно противен дори да се върви из него.

Бил изумително миризлив град. Не само заради помийните ями, но също и значителният брой добитък в града шокирал хората. Не само конете - хората държали крави на таваните си, дояли ги, издигали ги там горе и ги държали на тавана, докато млякото им буквално пресекнело и умирали, и тогава ги завличали до лепиловарните надолу по улицата. Значи, в онзи момент, докато просто вървите из Лондон, просто щяхте да сте смазани от тази воня. В крайна сметка цялата възникваща система за обществено здравеопазване се убедила, че миризмата убива всички, че тя създава тези болести, които вилнеели из града на всеки три-четири години. А холерата наистина била страхотен убиец през този период.

Тя се появила в Лондон през 1832 г. и на всеки четири или пет години нова епидемия отнемала живота на десет-двадесет хиляди в Лондон и из цялото Обединено кралство. Властите били убедени, че миризмата е проблемът. Трябва да се отървем от миризмата. И така те всъщност подготвили няколко ранни, основателски интервенции за обществено здравеопазване в системата на града, една от които била наречена Закон за нередностите, в който нареждали на всички, доколкото могат, да изпразнят отходните си ями и просто да излеят всичките си отпадъци във водата. Защото, ако ги махнем от улиците, ще мирише много по-добре и - о, да, ние пием от реката. Затова в крайна сметка онова, което се случило, е, че се увеличили епидемиите от холера, защото, както знаем сега, холерата всъщност е във водата. Тя е водопреносима болест, а не нещо, което е във въздуха. Не е нещо, което миришеш или вдишваш. Тя е нещо, което поглъщаш.

И така, един от основателските моменти на един вид обществено здравеопазване ефективно отровил водоизточника на Лондон - далеч по-ефективно, отколкото всеки съвременен биотерорист би могъл да мечтае да стори. Такова било състоянието на Лондон през 1854 г., посред цялата тази касапница и отвратителни условия, посред цялото това научно объркване за това кое всъщност убива хората. Един много талантлив класически учен-енциклопедист от XIX век на име Джон Сноу, който бил местен лекар в Сохо в Лондон, който в продължение на четири-пет години твърдял, че холерата всъщност е пренасяна чрез водата болест не успял да убеди никого в това. Властите за обществено здравеопазване като цяло игнорирали думите му. Той представил случая пред ред вестници и направил ред изследвания, но всъщност нищо не помагало. И част от причината тази история да е толкова интересна за мен е, че в известен смисъл тя е страхотен пример за това как се случва културната промяна. Как една идея в крайна сметка идва, за да спечели срещу много по-лоши идеи. Сноу работил дълго с това велико прозрение, което всички игнорирали.

И тогава един ден, 28 август 1854 г., едно малко дете, петмесечно момиченце, чието първо име не знаем - познаваме я само като бебето Луис, някак прихванало холера. Разболяло се от холера на "Броуд Стрийт" 40. Всъщност не се вижда на тази карта, но това е картата, която става централен фокус във втората половина на моята книга. Това е в средата на Сохо, кварталът на работническата класа. Това мако момиченце се разболява и се оказва, че отходната яма, която все още продължават да имат, въпреки Закона за нередностите, граничела с една изключително популярна водна помпа, местен водоизточник, добре известен с най-хубавата вода в цяло Сохо, където ходели всички жители на Сохо и околните квартали.

И така, това малко момиченце в крайна сметка неволно замърсило водата в тази популярна помпа и една от най-ужасяващите епидемии в историята на Англия избухнала след два-три дни. Буквално 10 процента от хората в квартала измрели за седем дни, а биха умрели и много повече, ако хората не избягали след първоначалното настъпление на епидемията. Това било невероятно ужасяващо събитие. Цели семейства измирали в рамките на 48 часа от холера, сами в едностайните си апартаменти, в малките си жилища. Изключително ужасяваща сцена. Сноу живеел наблизо, чул за епидемията и в изумителен акт на смелост отишъл директно в устата на звяра, защото мислел, че толкова концентрирана епидемия би имала потенциала да убеди хората, че реалната заплаха от холера е във водоизточниците, а не във въздуха. Той подозирал, че толкова концентрирана епидемия вероятно има една-единствена точка-източник. Едно-единствено място, където всички ходели, защото липсвал традиционният по-бавен път на развитие на познатите дотогава инфекции.

Той отишъл там и започнал да задава въпроси на хората. Накрая спечелил помощта на тази изумителна друга личност - другият главен герой на книгата. Този човек - Хенри Уайтхед, който бил местен свещеник и изобщо не бил учен, но имал невероятни социлани връзки. Познавал всички в квартала и Уайтхед успял да проследи много от случаите на хора, които са пили вода от помпата, или които не са пили вода от помпата. В крайна сметка Сноу съставил карта на епидемията. Той откривал все повече и повече, че хората, които пиели от помпата, се разболявали. Хората, които не пиели от помпата, не се разболявали. И решил да представи това като статистическа таблица на хората, живеещи в различни квартали - хора, които не са пили, разбирате ли - проценти хора, които не са пили но в крайна сметка стигнал до идеята, че има нужда от нещо нагледно. Нещо, което в известен смисъл да покаже изглед на по-високо ниво на цялата тази активност, случваща се в квартала.

И така, създал карта, която в крайна сметка представяла всички смъртни случаи в кварталите като черни стълбчета на всеки адрес. Виждате на тази карта, че помпата е точно в центъра й и виждаме, че в една от сградите по улицата е имало около 15 починали хора. Картата всъщност е малко по-голяма. С увеличаването на разстоянието от помпата, смъртните случаи стават все по-редки. И виждате, като че ли нещо отровно един вид се излъчва от тази помпа, това се вижда от пръв поглед. И така, с помощта на тази карта и с помощта на нещо, подобно по-скоро на евангелизация, с което се заел през следващите няколко години, и което всъщност Уайтхед направил в крайна сметка, властите бавно започнали да склоняват. Отнело е много по-дълго, отколкото бихме си представили, но до 1866 г., когато била следващата голяма епидемия от холера в Лондон, властите били убедени - отчасти заради тази история, отчасти заради тази карта - че всъщност водата е била проблемът.

Те вече започнали да строят каналите в Лондон, незабавно отишли на мястото на избухване на епидемията и казали на всички да започнат да преваряват водата си. Оттогава в Лондон повече не е имало епидемии от холера. Така че според мен част от тази история - е, историята е ужасяваща, много мрачна и е история, която продължава в мого развиващи се страни в света. Но всъщност е и история, оптимистична в основата си, което ще рече, че е възможно да разрешим тези проблеми, ако се вслушваме в разума, ако се вслушваме в мъдростта на този тип карти, ако слушаме хора като Сноу и Уайтхед, ако слушаме местните, които разбират какво става в тези типове ситуации. И това в крайна сметка прави устойчива идеята за живот в големия град.

Когато хората виждали как умират 10 процента от съседите им в рамките на седем дни, се появил взаимен консенсус, че това не може да продължава, че хората не са създадени да живеят в градове от по 2,5 милиона души. Но благодарение на онова, което направил Сноу заради тази карта, благодарение на цялата серия от този вид реформи, случили се от създаването на тази карта, сега приемаме за даденост, че в градовете има по 10 милиона души. Градове като този всъщност са нещо устойчиво. Не се безпокоим, че Ню Йорк ще се срине от само себе си по начина, по който това е станало с Рим, и след 100 или 200 години да се свие до 10 процента от размера си. Така че в известен смисъл това е основното наследство на тази карта. Това е карта на смъртта, създала в крайна сметка цял нов начин на живот - живота, на който се радваме тук днес. Благодаря ви много.