Стивън Джонсън за Мрежата като град

Искам да ви върна в родния си град, към една снимка на родния ми град от седмицата, когато излезе "Изникване". Това е снимка, която сме виждали няколко пъти. Всъщност, "Изникване" беше публикувана на 11-ти септември. Живея точно там, в Уест Вилидж, така че за щастие саждите се носеха на запад, далеч от нас. В къщата имахме бебе на два дни и половина, което беше наше... не го бяхме взели от някой друг.

(Смях)

И една от мислите, които ми минаха при справянето с тези два отделни изниквания на книга и на бебе, и при това събитие, случило се толкова наблизо, че първата ми мисъл, докато още бях в апартамента и гледах навън към всичко това, или излизах на улицата и гледах какво става просто пред нашата сграда, беше, че бях направил ужасна грешка в книгата, която току-що бях написал. Защото толкова много от тази книга беше възхвала на силата и творческия потенциал на плътността, най-вече градската плътност, на свързването на хората и събирането им на едно място, събирането им по тротоарите и това те да споделят идеи и да споделят физическо пространство заедно.

И ми се струваше, като гледах това... как онази кула гори, а после пада, онези горящи и падащи кули... че всъщност един от уроците тук беше, че плътността убива. И че от всички технологии, експлоатирани, за да се случи тази касапница, вероятно единствената група технологии, стрували най-много животи, са били онези, дали възможност на 50 000 души да живеят в две сгради 110 етажа над земята. Ако не са били натъпкани... сравнете изгубените животи в Пентагона с Кулите близнаци, и виждате това много мощно. И така, започнах да мисля, ами, нали знаете, плътност, плътност... нe съм сигурен, разбирате ли, че това беше точната дума.

Размишлявах върху това два дни. А после, след около два дни, вятърът започна леко да се променя, и се усещаше, че въздухът не е здравословен. И така, макар и в Уест Вилидж, където живеехме, още да нямаше коли, жена ми ме изпрати да купя един голям филтър за въздух в "Бед, бат енд бионд", който беше разположен на около 20 квартала разстояние на север. И така, излязох. Очевидно, физически съм много силен човек, както виждате, затова не се притесявах за това, че ще нося това нещо 20 квартала. Излязох навън и ми се случи нещо наистина чудотворно, докато вървях на север, за да купя този въздушен филтър, а именно, че улиците бяха напълно оживели от хора.

Това беше невероятно... разбирате ли, беше прекрасен ден, както беше около седмица след това, и Уест Вилидж никога не беше изглеждал толкова оживен. Вървях по улица "Хъдсън", където е живяла Джейн Джейкъбс и е написала прекрасната си книга, толкова повлияла онова, което пишех аз в "Изникване", покрай таверната "Белият кон", онзи страхотен стар бар, където Дилан Томас се напил до смърт, а площадката на улица "Блийкър" беше пълна с деца. И всички хора, които живееха в квартала, които притежаваха ресторанти и барове в квартала, всички бяха там навън... всички бяха отворени. хората бяха навън. Нямаше коли, затова изглеждаше дори още по-хубаво, в известен смисъл. Беше прекрасен градски ден, а невероятното в него беше, че градът действаше. Градът беше там. Всички неща, които правят един велик град успешен и всички деца, които правят един велик град стимулиращ... всички бяха на показ там, по онези улици.

И си помислих, ами, това е силата на един град. Искам да кажа, силата на града... говорехме за градове като централизирани по пространство, но онова, което ги прави толкова силни през повечето време, е, че са децентрализирани по функция. Нямат централен управителен клон, който да може да се махне и цялото нещо да пропадне. Ако са имали, то вероятно е било точно там, на Кота нула. Искам да кажа, разбирате ли, бункерът за спешни случаи беше точно там, беше унищожен от атаките и очевидно вредата, причинена на сградата и на животите. Но въпреки това, само на 20 квартала северно, два дни по-късно, градът никога не бе изглеждал по-жив. Ако влезеш в умовете на хората, е, щеше да видиш много травми и щеше да видиш много душевна болка, щеше да видиш много неща, за които щеше да е нужно дълго време да се възстановят.

Но самата система на този град процъфтяваше. Почерпих кураж, като видях това. Исках да поговоря малко за причините това да работи толкова добре и как някои от тези причини някак очертават карта за това накъде върви Мрежата в момента. Въпросът, който се улових да задавам на хората, когато говорех за книгата после, е, когато си говорил за пораждащо се поведение, когато си говорил за един вид колективна интелигентност, най-добрият начин да накараш хората някак да проумеят това е да попиташ, кой строи един квартал? Кой решава, че Сохо трябва да има тази самоличност, и че Латинският квартал трябва да има тази самоличност? Е, има някакъв вид изпълнителни решения, но най-вече отговорът е - всеки и никой. Всеки допринася по малко. Никой единствен човек всъщност не е крайното действащо лице зад самоличността на един квартал.

Същото е и с въпроса кой поддържаше улиците живи след 11-ти септември в моя квартал? Е, беше целият град. Цялата система някак да се работи по това и всеки допринасяше по една мъничка част. Това все повече започваме да виждаме в Мрежата по куп интересни начини. Повечето от които всъщност не са около, освен при много експериментални неща, когато пишех "Изникване" и когато книгата излезе. Мисля, че това беше много оптимистично време, и просто искам да поговоря за някои от онези неща. Мисля, че има ефективно един нов модел на интерактивност, който започва да възниква онлайн в момента.

Старият изглеждаше ето така... това не е бъдещият крал на Англия, макар и да изглежда така. Просто някакъв човек - страница в "Геоситис" на някакъв човек, когото намерих онлайн, който се интересува, ако погледнете отдолу, от футбол, Исус, Гарт Брукс и Клинт Бекам, моя роден град... това са връзките му. Но всъщност нищо не разкрива този модел на интерактивност, който беше толкова вълнуващ и улавя реалното, един вид уеб духа на времето от 1995-та... отколкото "Кликни тук за снимка на кучето ми." Това е... разбирате ли, няма изречение, което някак да призовава онзи период по-добре от това, според мен, тоест, че внезапно имаш силата да качиш снимка на кучето си и снимка към нея, и някой, четящ страницата, има силата да кликне върху онзи линк или да не кликнеш върху онзи линк.

Разбирате ли, не искам да омаловажавам това... то, в известен смисъл, в отпратка към онова, за което Джеф говореше вчера... това в известен смисъл беше онзи вид интерфейсно електричество, което захранваше голяма част от експлозията на интерес в Мрежата... че можеше да сложиш линк и някой можеше да кликне върху него, а той можеше да те заведе навсякъде, където искаш да отидеш. Но това все още е до голяма степен връзка от типа "един на един". Едно лице качва линка и има друго лице на другия край, опитващо се да реши дали да кликне върху него, или не. Новият модел прилича много повече на това, и вече сме виждали една-две отпратки към него. Ето какво се случва, като търсиш "Стивън Джонсън" в Google. Преди около два месеца направих огромния пробив, едно от страхотните ми, разбирате ли, някак бляскащи постижения, а именно, че моят уебсайт най-сетне стана първи резултат за "Стивън Джонсън". Има някакъв теоретичен физик в МТИ на име Стивън Джонсън, който, радвам се да кажа, е паднал с две места надолу.

(Смях)

А, разбирате ли, искам да кажа, разглеждам две такива неща, но Google очевидно е най-страхотната технология за взиране в собствения пъп, изобретявана някога. Просто има толкова много други хора в пъпа ти, като се взираш там. Защото по същество онова, което се случва там, което създава тази страница, очевидно... и всички знаем това, но си струва просто да се замислим за него... не е някое лице да е решило, че аз съм отговор номер едно за Стивън Джонсън, а по-скоро някак цялата мрежа от хора, качващи страници и решаващи да сложат връзка към моята страница или да не слагат връзка към нея, а Google просто седи там и пуска числата. Така че се случва едно колективно вземане на решението. Тази страница е ефективно, колективно създадена от Мрежата, а Google просто ни помага някак да поставим авторството в едно някак разбираемо пространство.

Е, те са по-иновативни... е, Google са доста иновативни... но има някои нови врътки в това. Има един невероятно интересен нов сайт... Technorati... изпълнен с множество нови заврънкулки, които разширяват тези. Те разглеждат света на блоговете и света на уеблоговете. Той е анализирал по същество всички съществуващи уеблогове, които проследява. И проследява колко други уеблогове са свързани към тези уеблогове, така че има един вид авторитет... уеблог, който има много връзки в себе си, е по-авторитетен от уеблог, който има малко връзки. И така по всяко дадено време, във всяка дадена страница в Мрежата, всъщност, може да се каже - какво мисли уеблог общността за тази страница? И може да получиш списък. Ето какво мислят за моя сайт - класиран е по блог авторитетност. Може да се класира също по най-нови публикации.

И така, когато говорех в "Изникване", говорех за ограниченията на едностранно свързващата архитектура, при която по същество може да поставиш връзка към някой друг, но той няма непременно да знае, че ти сочиш към него. И това беше една от причините, поради които мрежата не беше чак толкова неочаквана, колкото би могла да бъде, защото беше нужно двустранно свързване, беше нужен някакъв вид механизъм за обратна връзка, за да може наистина да се правят интересни неща. Е, нещо като Technorati предоставя това. Интересното тук е, че това е цитат от Дейв Уайнбъргър, където той говори за това как всичко в Мрежата е нарочно... няма нищо изкуствено. Има един ред, където казва, знаете ли, ще сложите линк там, ако видите линк, някой е решил да го сложи там. И той казва, че връзката към един сайт не е просто израснала на другата страница "като дървесна гъба".

Всъщност мисля, че това вече не е напълно вярно. Бих могъл да сложа новини за всички онези връзки, генерирани от Technorati, от дясната страна на моята страница, и те биха могли да променят цялостната екология на уеб промените. Онзи малък лист там би променял. Той всъщност не би бил пряко под мой контрол. Така че е много по-близо, в известен смисъл, до гъба от данни, обвита около тази страница, отколкото до съзнателен линк, който съм поставил там. Онова, което присъства тук, по същество е един глобален мозък, с който може да се правят множество експерименти, за да се види какво мисли. И ги има всички тези интересни инструменти. Google прави "Google Zeitgeist", който разглежда молби за търсене, за да провери какво се случва, от какво се интересуват хората, и го публикуват с множество забавни графики. И казвам много приятни неща за Google, затова ще кажа едно малко критично нещо.

Има един проблем с Google Zeitgeist, който е, че той често изнася новини, че много хора търсят снимки на Бритни Спиърс, което не е непременно новина. "Кълъмбия" се взривява, внезапно има много търсения за Кълъмбия. Е, разбирате ли, би трябвало да се очаква да видим това. Това не е непременно нещо, което вече не сме знаели. Ключовото нещо относно тези нови инструменти, които някак вникват в дълбините на глобалния мозък, които изпращат един вид проследяващи оцветители през целия този кръвен поток... въпросът е, дали откриваш нещо ново?

Едно от нещата, с които експериментирах, е онова нещо, наречено Google Share, което по същество е, че вземаш един абстрактен термин, търсиш този термин в Google, а после претърсваш резултатите, които получаваш, за нечие име. По същество броят страници, които споменават този термин, които също споменавт тази страница, процентният дял на тези страници, е Google дялът на това лице за този термин. Така че може да се правят някак интересни конкурси. Като например, това е един Google Share на конференцията ТЕД. Значи, Ричард Саул Урман има около 15 процента Google дял от конференцията на ТЕД. Нашият добър приятел Крис има около шест процента... но подчертани, бих могъл да добавя.

(Смях)

Но интересното е, че търсенето може да се разшири малко. Всъщност се оказва, че 42 процента е рибата мола мола. Нямах представа. Не, това не е вярно. (Смях) Измислих си го, защото просто исках да покажа кадър с рибата мола мола.

(Смях)

Направих също... и не искам да предизвиквам малка кавга в следващата част... но направих един анализ с Google Share на еволюцията и естествения подбор. Така че тук... това е голяма категория, има по-малки процентни дялове, така че това е 0,7 процента - Дан Денет, който ще говори скоро. Точно под него, 0,5 процента, Стивън Пинкър. Значи, Денет води малко там. Но интересното е, че после може да се разшири търсенето и всъщност да се видят интересни неща и да получиш усет за това какво още има там. Значи, Гари Бауер не е твърде много назад... има малко по-различни теории за еволюция и естествен подбор. А точно след него е Л. Рон Хъбард. Така че... (Смях) виждате, че сме на гребена на вълната, което винаги е добре. Между другото, Крис, това би било наистина добър панел, мисля, ето там.

(Смях)

Хъбард очевидно започва да настига, но освен това мисля, че ще е добре следващата година. Още нещо набързо - за нещо малко по-различно, но някои от вас може да са виждали този анализ. Току-що излезе. Това са избухващи думи, при разглеждане на историческата документация за адресите "Стейт ъф дъ юниън". Това са думи, които изведнъж започват да се появяват отникъде, така че те са един вид меми, които започват да излитат, които не са имали много исторически прецедент преди. Първата е... това са избухналите думи около 60-те години на XIX век... роби, еманципация, робство, размирици, Канзас. Това е Бритни Спиърс. Искам да кажа, разбирате ли, ОК, интересно. Говорят за робство през 1860-та. 1935-та - подпомагане, депресия, банки за възстановяване. Е, добре, и аз не научих нищо ново там... това е доста очевидно. 1985-та, точно в центъра на Рейгъновите години... това е, ние сме, има, то е.

(Смях)

Има само един начин да се интерпретира това, който е да се каже, че във всички тези думи - "еманципация", "депресия" и "възстановяване" - има много срички. Така че, знаете ли, всъщност може да изтеглите... тези са трудни за помнене. Но сериозно, всъщност онова, което може да се види тук, по един начин, който би бил много труден за откриване иначе, е, че Рейгън преизобретява политическия език на страната и преминава към много по-интимен, много по-народен, много по-телегеничен... съкращавайки всички онези глаголи. Знаете ли, 20 години преди това е било все още: "Не питайте какво може да направите", но с Рейгън е: "ето къде, ето ни нас с Нанси", такъв вид език. И така, нещо, което някак сме знаели, но всъщност не се е забелязвало синтактично какво е правел той. Ще давам много набързо. Въпросът сега... и това е наистина интересният въпрос... е какъв вид форма от по-високо ниво изниква в момента в цялостната мрежова екосистема - и особено в екосистемата на блоговете, защото те наистина са един вид по ръба на бръснача.

Мисля, че онова, което се случи там, ще се случи също и в по-широката система. Това беше една много интересна статия от Клей Шърки, която привлече много внимание преди около месец, и по същество това е разпределението на връзките в мрежата към всички тези различни блогове. То следва един силов закон, така че има малко изключително добре свързани, популярни блогове и дълга опашка от блогове с много малко връзки. Значи, 20 процента от блоговете получават 80 процента от връзките. Това е много интересно нещо. То е причинило много полемики, защото хората решиха, че това е крайният вид на един човек, една модерна демокрация, при която всеки може да излезе навън и гласът му да бъде чут.

И така, въпросът е: "Защо се случва това?" То не е налагано по декрет отгоре. Това е едно възникващо свойство на блогосферата в момента. Страхотното в това е, че хората работят по... секунди след като Клей публикува тази статия, хората започнаха да работят за промяна на основополагащите правила на системата, така че да започне да се проявява различна форма. И по същество формата се появява най-вече заради един вид предимство на първия. Ако си първият сайт там, всеки се свързва към теб. Ако си вторият сайт там, повечето хора се свързват към теб. И така, много бързо може да натрупаш куп връзки и е по-вероятно новодошлите да се свържат към теб в бъдеще, и тогава се получава този вид форма. И така, онова, по което започна да работи Дейв Сифри в Technorati, буквално щом Шърки започна... след като публикува статията си... беше нещо, което по същество просто даде един нов вид приоритет на новодошлите. Той започна да търси интересни новодошли, които нямат много връзки, които внезапно получават куп връзки през последните 24 часа.

Така че, в известен смисъл, избухващи уеблогове, идващи от нови гласове. Той работи върху един инструмент там, който всъщност може да промени цялостната система. Той създава един вид планирано изникване. Нямаш тотален контрол, но променяш скритите правила по интересни начини, защото имаш краен резултат, който е може би по-демократично разпространяване на гласове. Най-изумителното в това... и ще приключа с тази бележка... е, че повечето пораждащи се системи, повечето самоорганизиращи се системи не са изградени от компонентни части, които са способни да разглеждат цялостната схема и да променят поведението си въз основа на това дали им харесва схемата, или не. Затова според мен най-чудесното нещо в целия този дебат за законите за властта и софтуера, който би могъл да ги промени, е фактът, че водим разговора. Надявам се той да продължи тук. Много благодаря.