Стив Джърветсън за ракетните модели

През деня съм инвеститор. През уикендите обичам ракетите. Обичам фотографията, обичам ракетите и ще ви говоря за едно хоби, което може да се разрасне. Ще ви покажа някои снимки, които съм правил през годините с деца като тези - деца, които се надявам да израснат с любов към ракетната техника и в крайна сметка може би да станат нов Ричард Брансън или Диамандис. Синът ми проектира ракета, която oстана стабилна - ракета от топка за голф. Според мен беше доста интересен експеримент в принципите на ракетната наука, която лети право като стрела.

Гори сода за хляб и оцет. Нощните изстрелвания са красиви - пронизват Голямата мечка и Млечния път. Двустадийни ракети, ракети с видеокамери на тях, с бордови компютри, записващи полетите. Безмоторни ракети, които долитат обратно до Земята. Използвам RockSim (Ракетна симулация), за да симулирам полети предварително и да видя дали ще минат свръхзвуковата бариера, или не, а после ги пускам да излетят с бордови компютри, за да проверя как работят.

Но за да се пусне нещо наистина голямо, трябва да отидеш в средата на нищото - пустинята Блек Рок, където се случват опасни неща. Момчетата стават по-големи, и ракетите стават по-големи. Използват мотори, буквално същите като онези, използвани за ускорители на крилати ракети. Те преобръщат стомаха и предизвикват благоговение дори у фотографите при наблюдаване на спектакъла. Тези ракети използват експериментални горива като азотен окис. Най-често използват твърдо ракетно гориво. Странна любов е това.

Имаме уебсайт - Rocketmavericks.com - с мои снимки, ако искате да научите повече за това - да участвате, да сте зрител. Отцепници. Трябваше да го наречем Ракетни отцепници (Rocket Mavericks). Тази беше велика. Стигна до 100 000 фута (30,5 км.), но не успя съвсем... всъщност се заби на 11 фута (3,35 м.) в твърда глина и се превърна в истински разбивач на бункери, като издълба глината - трябваше да копаем, за да я извадим.

Ракетите често излизат от контрол, ако поставите твърде много гориво в тях. Това беше състезание за скорост. Нощем виждате какво се е случило за секунда, денем ги наричаме сухоземни акули. Понякога направо експлодират пред очите ни, или падат със свръхзвукова скорост.

(Смях)

За да направя тази снимка, постъпих, както често правя - а именно, излязох далеч извън ракетната площадка, където няма други зрители. И ако може да пуснем видеото, ще ви покажа какво ми струваше да получа тази снимка-мечта.

Видео: Гласове: Да. Чудесно.

Стив Джърветсън: Това е рядкост. Тук осъзнават, че компютърът е отказал. Викат за още. Викат за още. Гласове: О, по дяволите.

СД: Тук разбират, че всичко на борда се е объркало.

Гласове: Направо откача. О, по дяволите.

СД: А аз просто ще мълча.

Гласове: Не. Нагоре, нагоре, нагоре.

СД: А това там съм аз, снимам през цялото време. Нещата често се объркват. Някои хора гледат това събитие, заради наподобяващо НАСКАР очарование, на неща, които се блъскат, смачкват - парашутът гори, докато пада... това беше миналия уикенд. Тази се издигна, мина свръхзвуковата бариера, направо изби рибата - безпорядък в небето, а обратно пада парче горящ метал. Тези неща падаха отгоре през целия уикенд при пускането на ракети и след пускането на ракети. Не можете да си представите този ритъм. В много случаи се опитвам да уловя неуспехите - във фотографията е предизвикателство, когато се случват всички тези неща за част от секундата.

Защо го правят? Заради такива неща: Джийн от Алабама идва там с ракетата, която е построил - с рентгенови сензори, видеокамери, окичена с електроника, и успява да стигне до 100 000 фута (30,5 км.), напуска атмосферата и вижда тънка синя линия от космоса.

Този спиращ дъха образ - успехът, разбира се - това ни мотивира. Мотивира и децата да следват и разбират ракетната наука, да разбират важността на физиката и математиката, а в много отношения - и да имат онова страхопочитание към изследването на границите на непознатото. Благодаря ви.

(Аплодисменти)