Стивън Палумби: По следите на живака

Океанът може да е много сложно нещо. И човешкото здраве може да е много сложно нещо. А събирането на двете заедно може да изглежда доста обезсърчителна задача. Но това, което ще се опитам да кажа е, че дори в тази сложност според мен има някои прости теми и ако ги разбираме, наистина може да се движим напред. А тези прости теми всъщност не са теми за сложната наука на това, което става, а неща, които всички познаваме доста добре. Ще започна с това. Ако мама не е доволна, никой не е доволен. Знаем това, нали? Преживели сме го. И ако вземем само това и градим оттам, тогава може да преминем към следващата стъпка, която е, че ако океанът не е доволен, никой не е доволен. Това е темата на моя разговор. А ние правим океана доста недоволен по много различни начини.

Това е снимка на Улица Консервна през 1932-а. Улица Консервна, по онова време, имала най-голямата консервна индустрия на западното крайбрежие. Натрупали сме огромни количества замърсяване във въздуха и във водата. Ролф Болин, преди преподавател в морската станция "Хопкинс", където работя, пише през 40-те години на ХХ век: "Изпаренията от боклука, плаващ по протоците на залива, бяха толкова лоши, че от тях боите на оловна основа почерняваха." Хората, работещи в тези консервни фабрики, едва успяваха да стоят там по цял ден заради миризмата. Но знаете ли какво казваха на излизане? Казваха: "Знаете ли на какво мирише? Мирише на пари." Това замърсяване представляваше пари за онази общност. И онези хора се справяха със замърсяването и го попиваха в кожата си и в телата си, защото парите им трябваха. Правили сме океана нещастен; правили сме хората много нещастни и много болни.

Връзката между океанското здраве и човешкото здраве всъщност се основава на други две прости пословици. Искам да нарека това "ощипи лещанка, нарани кит". Пирамидата на океанския живот... Когато един еколог разглежда океана... трябва да ви кажа... ние разглеждаме океана по много различен начин и виждаме различни неща от тези, които вижда обикновен човек, като гледа океана. Защото, когато един еколог погледне океана, виждаме всички тези взаимовръзки. Виждаме основата на хранителната верига, планктона, дребните неща и виждаме как тези животни са храна за животни по средата на пирамидата, и така нататък нагоре по тази диаграма. А този поток, този поток от живот от самата основа нагоре до самия връх, е потокът, който еколозите виждат. И това се опитваме да опазим, като казваме: "Спасете океана. Изцелете океана." Тази пирамида.

А защо това има значение за човешкото здраве? Защото, когато натикваме в дъното на тази пирамида неща, които не трябва да са там, се случват някои много плашещи неща. Замърсители - някои замърсители са били създадени от нас, молекули като PCB (полихлорировани дифенили), които не могат да бъдат разбити от телата ни. Те отиват в основата на пирамидата и се носят нагоре, предават се нагоре по този начин, нататък към хищниците и към най-големите хищници. И при това се натрупват.

За да поясня, реших да измисля една малка игра. Не е нужно наистина да я играем. Може просто да мислим за нея тук. Играта за стиропора и шоколада. Представете си, че като се качим на един кораб, дават на всички ни два фъстъка от стиропор. Няма кой знае какво да се прави с тях, освен да си ги прибереш в джоба. Защото правилата са: всеки път, като предложиш питие на някого, му даваш питието и му даваш и своите фъстъци от стиропор. Това, което ще стане е, че фъстъците от стиропор ще започнат да се движат през обществото ни там. И ще се натрупат при най-пияните, най-стиснати хора. (Смях) Няма механизъм в тази игра, според който да отидат другаде, освен на все по-голяма и по-голяма купчина несмилаеми стиропорени фъстъци. Точно това се случва с PCB-тата в хранителната пирамида. Те се натрупват на върха й.

А сега да предположим, че вместо фъстъци от стиропор получаваме чудесни малки шоколадови бонбони и вземаме тях. Е, някои от нас ще изяждат тези бонбони, вместо да ги предават. И вместо да се трупат, те просто ще минават в нашата група тук, а няма да се трупат в никоя друга група. Защото са поглъщани от нас. Това е разликата между РСВ и, да кажем, нещо естествено като омега-3, нещо, което искаме от морската хранителна верига.

РСВ-тата се натрупват. За съжаление, имаме огромни примери за това. РСВ-тата се натрупват у делфини в залива Сарасота, в Тексас, в Северна Каролина. Те влизат в хранителната верига. Делфините ядат рибите, които имат РСВ-та от планктона, а тези РСВ-та, тъй като са мастно разтворими, се натрупват у тези делфини. Един делфин, майка делфин, който и да е делфин... има само един начин РСВ да излезе от един делфин. А какъв е той? В майчиното мляко. Ето диаграма за разпространението на РСВ у делфините в залива Сарасота. Възрастни мъжки - огромен товар. Подрастващи - огромен товар. Женски, след като първото им малко вече е отбито - по-нисък товар. Тези женски не се опитват. Тези женски предават РСВ-тата в мазнината на собственото си мастно мляко на своето потомство. И потомството им не оцелява. Нивото на смъртност при тези делфини за първото малко, родено от всеки женски делфин, е 60 до 80 процента. Тези майки напомпват първото си потомство с огромни дози от този замърсител. И повечето от тях умират. После майката може да се възпроизвежда, но каква ужасна цена се плаща за натрупването на този замърсител у тези животни... смъртта на първородното малко.

Оказва се, че в океана има друг висш хищник. Висшият хищник, разбира се, сме ние. А ние също ядем месо, което идва от някои от тези места. Това е китово месо, което снимах в магазин в Токио... или? Всъщност преди няколко години се научихме как да внесем тайно лаборатория за молекулярна биология в Токио и да я използваме, за да тестваме генетично ДНК от образци китово месо и да идентифицираме какви са всъщност. Някои от тези образци китово месо бяха китово месо. Някои от тях бяха нелегално китово месо, между другото. Това е друга история. А някои от тях изобщо не бяха китово месо. Макар и по етикет да бяха китово месо, бяха делфиново месо. Някои от тях бяха делфински черен дроб. Някои бяха делфинска мас. И в тези части от делфини има огромно количество PCB-та, диоксини и тежки метали. И това огромно количество преминаваше в хората, които ядат това месо. Оказва се, че много делфини се продават като месо на пазара за китово месо по целия свят. Това е трагедия за тези популации. Но е трагедия също и за хората, които ги ядат, защото те не знаят, че това месо е токсично.

Получихме тези данни преди няколко години. Помня как си седях на бюрото и бях общо взето единственият човек в света, наясно, че китовото месо, продавано на тези пазари, всъщност е делфинско месо и е токсично. В него имаше два-три до 400 пъти повече от токсичното съдържание, разрешавано някога от Природозащитната агенция. Помня как седях на бюрото и си мислех: "Е, знам го. Това е огромно научно откритие." Но беше толкова ужасно. И за пръв път в научната си кариера наруших научния протокол, според който данните се вземат и публикуват в научни списания, а после започваш да говориш за тях. Изпратихме много учтиво писмо до министъра на здравеопазването в Япония и просто изтъкнахме, че това е нетърпимо положение, не за нас, а за японския народ. Защото майки, които може би кърмят, които може да имат малки деца, щяха да купуват нещо, което според тях е здравословно, но всъщност беше силно токсично. Това доведе до цяла серия други кампании в Япония. И наистина се гордея да заявя, че на този етап е много трудно в Япония да се купи нещо, етикирано неправилно, макар и още да продават китово месо, което според мен е недопустимо. Но поне етикетът е верен и вече няма да се купува вместо това токсично делфинско месо.

Това се случва не само там, а и в естествения начин на хранене на някои общности в канадската част на Арктика и в Съединените щати и в европейската част на Арктика, естествен начин на хранене с тюлени и китове води до натрупване на РСВ-та, събрани от всички части на света и в крайна сметка оказали се у тези жени. Майчиното мляко на тези жени е токсично. Те не могат да хранят потомството си, децата си, тяхното майчино мляко заради натрупването на тези токсини в хранителната им верига в тяхната част от световната океанска пирамида Това значи, че имунната им система е поставена под въпрос. Значи, че развитието на децата им може да бъде поставено под въпрос. А вниманието на света спрямо това през последното десетилетие е намалило проблема за тези жени, не чрез промяна на пирамидата, а чрез промяна на това какво особено ядат от нея. Извадили сме ги от естествената им пирамида, за да разрешим този проблем. Това е добре за този остър проблем, но не прави нищо за решение на проблема с пирамидата.

Има и други начини за разрушаване на пирамидата. Пирамидата, ако тъпчем неща отдолу, може да завърши като запушена канализация. И ако тъпчем хранителни вещества, отпадни води, торове в основата на тази пирамида, те могат да се върнат чак догоре. И накрая се оказваме с неща, за които сме чували вече: например, червени приливи, които представляват цъфтеж на токсични водорасли, носещи се през океаните и причиняващи неврологични щети. Може да се получи и цъфтеж на бактерии, цъфтеж на вируси в океана. Това са две снимки на червен прилив, излизащ на брега тук и бактерии от рода вибрион, които включват рода, в който е холерата. Колко души са виждали знак "плажът е затворен"? Защо се случва това? Случва се, защото сме натъпкали толкова неща в основата на естествената океанска пирамида, че тези бактерии я запушват и преливат на плажовете. Често това, което ни залива, са отпадни води.

Колко от вас са ходили някога в държавен парк или национален парк, пред който е имало голяма табела: "Затворен, тъй като човешки отпадъци са затлачили този парк до такава степен, че не може да се използва"? Не много често. Не бихме търпяли това. Не бихме търпяли парковете ни да бъдат заливани с човешки отпадъци. Но в страната ни се затварят много плажове. Затварят се все повече и повече по цял свят, по същата причина. И смятам, че не бива да търпим и това. Не е само въпрос на чистота. А също и въпрос на това, как тези организми после се превръщат в човешки болести. Тези вибриони, тези бактерии всъщност могат да заразяват хората. Могат да влизат в кожата ти и да създават кожни инфекции.

Това е графика от инициативата на Националната океанографска и атмосферна администрация, показваща увеличаването на инфекциите от вибриони у хората, през последните няколко години. Това е невероятно познато например на сърфистите. На някои места за сърф, всъщност не само се вижда какви са вълните или какво е времето, но на някои места за сърфиране се вижда и едно малко мигащо отходно предупреждение. Това значи, че на плажа може да има страхотни вълни, но той е опасно място за сърфисти, защото може да отнесат със себе си, дори след страхотен ден на сърф, наследство от инфекция, за лечението на която може да трябва много дълго време. Всъщност, някои от тези инфекции сега имат резистентност към антибиотици. А това ги прави дори още по-трудни.

Същите тези инфекции създават вредни цъфтежи на водорасли. Тези цъфтежи генерират други видове химикали. Това е само прост списък на някои от типовете отрови, които произлизат от тези вредни цъфтежи на водорасли: отравяне с мекотели, рибна сигуатера, диарично отравяне с мекотели... не ви трябва да знаете за това... невротоксично отравяне с мекотели, паралитично отравяне с мекотели. Това са неща, които влизат в нашата храителна верига заради тези цъфтежи. Широко известно е как Рита Калуел проследява една много интересна история на холера в човешки общности, донесена тук не от нормален човешки вектор, а от морски вектор, това веслоного. Веслоногите са малки ракообразни. Дължината им е мъничка част от инча. И могат да носят на малките си крачета някои от бактериите на холерата, които после водят до човешко заболяване. Това дава начало на епидемии от холера в пристанища по целия свят и е довело до увеличена концентрация на опитите за безопасен превоз, за да не се пренесат тези вектори на холера по света.

А какво да правим? Имаме огромни проблеми с нарушен екосистемен поток, че пирамидата може да не работи толкова добре че потокът от основата нагоре в нея е блокиран и запушван. Какво да се прави, когато го има този вид нарушен поток? Е, може да се направят куп неща. Може да се обадите на Джо Водопроводчика, например. И той да дойде да оправи потока. Но всъщност, ако погледнете по света, не само че има места на надежда, откъдето може да успеем да оправяме проблемите, а е имало и места, където са били оправяни проблеми, където хората са осъзнали тези въпроси и са започнали да ги преобръщат. Монтерей е едно такова място.

Започнах с това да покажа, до каква степен сме причинили страдание на екосистемата в залива Монтерей със замърсяването и консервната индустрия и всички съпътстващи проблеми. Това е картината през 1932-а. През 2009-а картината е драматично различна. Консервните фабрики са изчезнали. Замърсяването е намаляло. Но тук има далеч по-голям усет за това, че индивидуалните общности имат нужда от работещи екосистеми. Те имат нужда от функционираща пирамида от основата чак до върха. А тази пирамида в Монтерей, в момента, заради усилията на много различни хора, функционира по-добре от всякога преди през последните 150 години.

Това не е станало случайно. Случило се е, защото много хора са вложили времето и усилията си и пионерския си дух в това. Тук вляво е Джулия Плат, кметът на малкия ми роден град в Пасифик Гроув. На 74-годишна възраст станала кмет, защото нещо трябвало да се направи за защита на океана. През 1931-а тя създала първата в Калифорния, основана в общност морска защитена зона, точно до най-голямата замърсяваща консервна фабрика, защото Джулия знаела, че когато в крайна сметка консервните фабрики изчезнат, океанът трябва да е място, откъдето да се расте, че океанът има нужда от място за проблясък на семе. И тя искала да осигури това семе.

Други хора - Дейвид Пакард и Джули Пакард, главни действащи лица за запечатване на аквариума в залива Монтерей в представите на хората, че океанът и здравето на океанската екосистема, са точно толкова важни за икономиката на тази зона, както би било и изяждането на екосистемата. Тази промяна в мисленето е довела до драматичен завой, не само в съдбата на залива Монтерей, но и на други места по света.

Искам да приключа с мисълта, че това, което всъщност се опитваме да правим тук, е да защитаваме тази океанска пирамида. И тази океанска пирамида се свързва със собствената ни пирамида на живота. Тя е океанска планета, а ние мислим за себе си, земните видове. Но пирамидата на живота в океана и собственият ни живот на сушата са сложно свързани. И само чрез това океанът да е здрав, можем самите ние да останем здрави.

Много ви благодаря.

(Аплодисменти)