Стефана Броудбент: Как Интернет дава възможност за интимност

Смятам, че има нови, скрити напрежения, случващи се между хора и институции - институции, населявани от хората в ежедневния им живот: училища, болници, работни места, фабрики, офиси и т.н. И това, което виждам да се случва, е нещо, което бих искала да нарека един вид "демократизация на интимността". А какво имам предвид с това? Имам предвид, че онова, което правят хората всъщност, е, че чрез комуникационните си канали разчупват една наложена изолация, която тези институции им налагат. А как го правят? Правят го по много прост начин, като се обаждат на майка си от работа, като изпращат имейли от офиса до приятелите си, като пишат СМС-и под бюрото. Снимките, които виждате зад мен, са на хора, които съм посещавала през последните няколко месеца. Помолих ги да дойдат с човека, с когото комуникират най-често. Някои доведоха приятеля си, други - баща си. Една млада жена доведе дядо си. В продължение на 20 години наблюдавам как хората използват канали като имейл, мобилния си телефон, СМС-ите и т.н. Онова, което всъщност ще видим, е, че хората комуникират редовно с петима, шестима, седмина от най-интимната им сфера. А сега, да вземем някои данни. Фейсбук. Наскоро някои социолози от Фейсбук... Фейсбук е каналът, от който би могло да се очаква да е най-разширяващият се от всички канали. А един среден потребител, според Камерън Марлоу от Фейсбук, има около 120 приятели. Но всъщност говори, има двупосочен обмен с около четирима до шестима души редовно, в зависимост от пола му. Академични изследвания на програми за чат също показват по 100 души в списъка с приятели, но всъщност хората бъбрят с двама, трима, четирима... във всеки случай, по-малко от пет. Собственото ми проучване на мобилните телефони и гласовите обаждания показват, че 80 процента от обажданията всъщност са към четирима души. 80 процента. А когато влезете в Скайп, се свеждат до двама души. Много социолози всъщност са доста разочаровани. И аз съм била леко разочарована понякога, като видя тези данни и цялото това разгръщане само за петима души. А някои социолози всъщност смятат, че това е затваряне, пашкулиране, че се изключваме от обществото. А аз всъщност бих искала да ви покажа, че ако се вгледаме в това кой го прави и откъде го прави, наистина има една невероятна социална трансформация. Има три истории, които смятам за доста добри примери. Първият господин е пекар. Започва работа всеки ден в четири часа сутринта. А около осем часа някак се измъква от фурната, почиства ръце от брашното и се обажда на жена си. Просто иска да й пожелае хубав ден, защото това е началото на деня й. Чувала съм тази история много пъти. Млад работник във фабрика, който работи на нощни смени и успява да се измъкне от фабричния етаж, където между другото има охранителни камери, и да намери ъгълче, откъдето в 11 часа през нощта може да се обади на приятелката си и просто да й пожелае лека нощ. Или една майка, която в четири часа изведнъж успява да намери ъгълче в тоалетната, за да провери дали децата й са се прибрали безопасно вкъщи. Ето още една двойка - една бразилска двойка. Живеят в Италия от много години. Обаждат се по Скайп на семействата си по няколко пъти в седмицата. Но веднъж на две седмици слагат компютъра на масата си за вечеря, изваждат уебкамерата и всъщност вечерят със семейството си в Сао Пауло. И това е голямо събитие за тях. Чух тази история за първи път преди година-две от едно много скромно семейство - имигранти от Косово в Швейцария. Те бяха поставили голям екран в дневната си. И всяка сутрин закусваха с баба си. Но Дани Милър, който е много добър антрополог, работещ с жени-емигрантки от Филипините, които оставят децата си във Филипините, ми разказваше колко много родителство минава през Скайп и колко много тези майки са ангажирани с децата си чрез Скайп. А после - ето и третата двойка. Те са двама приятели. Чатят един с друг всеки ден, всъщност по няколко пъти на ден. И най-после са успели да инсталират чат програма на компютрите си на работа. А сега, очевидно, тя е пусната. Винаги, когато имат свободен момент, чатят един с друг. И точно това виждаме при тийнейджъри и деца, правещи го в училище, под чина и пишещи съобщения до приятелите си под чина. Така че тези случаи не са уникални. Искам да кажа, бих могла да ви разкажа стотици такива. Но наистина изключителното е обстановката. Помислете за три вида обстановка, за които говорих: фабрика, миграция, офис. Но би могло да е в училище, в администрация, в болница. Три обстановки, които, само ако се върнем с 15 години назад, само ако мислите с 15 години назад, когато влизаш, когато влизаш в офиса, когато влизаш във фабрика, не е имало контакт през цялата продължителност на времето, не е имало никакъв контакт с личната ви сфера. При късмет в коридора или някъде другаде е имало закачен обществен телефон. А ако си в управата, това било съвсем друг въпрос. Може би си имал пряка линия. А ако не, може би е трябвало да минаваш през телефонистка. Но на практика, като влезеш в тези сгради, личната сфера е оставала на заден план. И това станало такава норма от професионалния ни живот, такава норма и такова очакване. Няма нищо общо с техническите възможности. Имаше телефони. Но очакването беше, че щом веднъж се преместиш там, отдаваш се напълно на конкретната задача, напълно на хората около себе си. Там трябваше да е фокусът. И това е станало такава културна норма, че дори учим децата си да са способни да се справят с това разцепление. Яслите, детската градина, първите години в училище са посветени само на отделянето на децата, на това да свикнат да стоят дълги часове далеч от семейството си. А после училището поема ролята си идеално, имитира съвършено всички ритуали, които ще започнем в офисите, ритуали на влизане, ритуали на излизане, програми, униформите в тази страна, неща, които те идентифицират, дейности за тийм-билдинг, тийм-билдинг, който да ти позволи главно да си с произволна група деца или произволна група хора, с които ще трябва да бъдеш за известно време. И, разбира се, основното: да се научиш да внимаваш, да се концентрираш и да фокусираш вниманието си. Това е започнало едва преди около 150 години. Започнало е чак с раждането на модерната бюрокрация и на индустриалната революция. Когато хората е трябвало да отидат някъде другаде, за да работят и да извършват работата. И когато с модерната бюрокрация имало един много рационален подход, при който имало ясно разграничение между частната сфера и обществената сфера. А дотогава хората всъщност живеели над занаятите си. Живеели над земята, която обработвали. Живеели над работилниците, където работели. И като се замислите, това се е просмукало в цялата ни култура, дори в градовете ни. В средновековните градове всички квартали са наречени с имената на гилдиите и професиите, живяли там. Сега имаме разпростиращи се жилищни предградия, които са доста отделени от производствените райони и търговските зони. И всъщност през тези 150 години възниква и много ясна класова система. Така че, колкото по-нисък е статутът на работата и на извършващото я лице, толкова по-отдалечено би било то от личната си сфера. Хората са поели тази изумителна способност наистина да са в контакт по цял ден или във всякакъв вид ситуации. И го правят масово. Институтът Пю, който издава редовно добри данни, например, за Щатите, казва, че... и мисля, че тази цифра е скромна - 50 процента от всички с достъп до имейл на работа всъщност изпращат лични имейли от офиса си. Наистина мисля, че цифрата е скромна. Според собствените ми изследвания видяхме, че пикът на личните имейли всъщност е 11 часа сутринта, независимо от страната. 75 процента от хората признават, че водят частни разговори от работа по мобилните си телефони. 100 процента пишат СМС-и. Проблемът е, че това преприложение на личната сфера не е ужасно успешно във всички институции. Винаги се изненадвам, че социолозите от армията на САЩ обсъждат ефекта, например, на това, че войниците в Ирак са в ежедневен контакт със семействата си. Но има много институции, които всъщност блокират този достъп. И всеки ден, всеки един ден чета новини, които ме карат да се свивам, като 15-доларова глоба за деца в Тексас за употреба, всеки път, щом извадят мобилния си телефон в училище. Незабавно освобождаване на автобусни шофьори в Ню Йорк, ако ги видят с мобилен телефон в ръка. Фирми, блокиращи достъпа до имейл или до Фейсбук. Зад въпросите на сигурността и безопасността, които винаги са били аргументите за социален контрол, онова, което всъщност става, е, че тези институции се опитват да решават кой всъщност има право да самоопределя вниманието си, да решават дали той трябва да бъде изолиран, или не. И всъщност в известен смисъл се опитват да блокират това движение за много по-голяма възможност за интимност.