Щефан Волф: Пътят към прекратяването на етническите конфликти

Днес искам да ви говоря за етническия конфликт и гражданската война. Обикновено това не са най-радостните теми, нито пък като цяло не пораждат онзи вид добри новини, за които се говори на тази конференция. Въпреки това, не просто има поне някакви добри новини, които могат да бъдат съобщени относно по-малкото такива конфликти сега, отколкото преди две десетилетия, но това, което вероятно е по-важно е, че ние също така сме достигнали до едно много по-добро разбиране за това какво може да се направи, за да се намали още повече броят на етническите конфликти и гражданските войни и страданието, което те причиняват. Три неща изпъкват сред останалите: лидерството, дипломацията и институционалното устройство. Това, над което ще се съсредоточа в моята реч е защо те са значими, как те са значими и какво бихме могли да направим всички ние, за да сме сигурни, че те ще продължат да имат значение по правилните начини; под което имам предвид, как всички ние бихме могли да допринесем за развитието и усъвършенстването на уменията на местните и световните лидери да създават мир и да го поддържат. Но нека започнем от самото начало.

Гражданските войни създават новинарски заглавия от десетилетия насам що се отнася до етническите конфликти, те са имали почти постоянно присъствие като главна международна заплаха за сигурността. От близо две десетилетия новините са лоши, а картините преследващи. В Грузия след години на затишие наблюдавахме пълномащабно възобновяване на насилието през август 2008. То бързо ескалира в петдневна война между Русия и Грузия, оставила Грузия по-разделена от всякога. В Кения, оспорваните президентски избори през 2007 -- току-що чухме за тях -- бързо доведоха до високи нива на междуетническо насилие и до убийствата и насилственото преместване от домовете им на хиляди хора. В Шри Ланка гражданската война, продължила десетилетия, между тамилското малцинство и мнозинстовото на синхала доведе до кървавата кулминация през 2009 след като може би поне 100 000 души са били убити от 1983 насам. В Киргизстан, през последните няколко седмици се случва безпрецедентно насилие между етническите киргизи и етническите узбеки. Стотици бяха убити и повече от 100 000 трябваше да напуснат домовете си, включителни много етнически узбеки, които избягаха в съседен Узбекистан. В Близкия Изток конфликтът между израелци и палестинци продължава нестихващ, и става все по-трудно да се види как точно едно устойчиво решение може да бъде постигнато. Дарфур може да не е вече в новинарските заглавия, но убийствата и принудителното изселване там все още продължава и самото човешко нещастие, което те причиняват е много трудно за разбиране. И най-накрая, в Ирак насилието отново се увеличава и държавата все още няма сформирано правителство четири месеца след последните парламентарни избори.

Но почакайте малко, тази реч трябва да е за добрите новини. Значи ли, че това са образи от миналото? Въпреки мрачните картини от Близкия Изток, Дарфур, Ирак и другите места, има дългосрочна тенденция, която донякъде представлява добра новина. През последните две десетилетия от края на Студената война, като цяло има намаляване на броя на гражданските войни. От пика през началото на деветдесетте години на миналия век с над 50 граждански войни, в момента имаме 30 процента по-малко такива подобни конфликти. Броят на хората, убити в граждански войни, също е много по-малък днес, отколкото беше преди около едно или две десетилетия. Но тази тенденция е по-малко недвусмислена. Най-високото ниво на смъртни случаи на бойното поле е било между 1988 и 2001 година с около 80 000 войници, полицаи и бунтовници убити всяка година. Най-ниският брой загинали беше през 2003 със само 20 000 убити Въпреки колебанията нагоре-надолу оттогава, цялостната тенденция - и това е важното - е ясно насочена надолу през последните две десетилетия.

Новините за загинали цивилни също са по-малко лоши от това каквито бяха. От около 12 000 цивилни нарочно убити в граждански войни през 1997 и 1998, едно десетилетие по-късно този брой е 4000. Това е намаляване с две трети. Това намаляване би било още по-ясно изразено, ако вземем предвид геноцида в Руанда през 1994. Тогава 800 000 цивилни бяха убити само в рамките на няколко месеца. Това определено е постижение, което никога не трябва да бъде надминавано. Важно е да се отбележе, че тези цифри показват само част от историята. Те изключват хората, които са умрели в резултат на гражданската война от глад или от болести например. Те също не отчитат правилно цивилните, които са пострадали. Мъченията, изнасилванията и етническото почистване са станали силно ефективни, макар и често не-смъртоносни оръжия в гражданската война. Казано по друг начин, за цивилните, които страдат от последствията на етнически конфликт и гражданска война, няма добра война и няма лош мир. Ето защо, въпреки че всеки цивилен убит, осакатен, изнасилен или мъчен има значение, фактът, че този брой на пострадали цивилни е определено по-нисък днес, отколкото преди десетилетие, е добра новина.

И така, имаме по-малко конфликти днес, в които по-малко хора биват убивани. И големият въпрос, разбира се, е защо? В някои случаи има военна победа на едната страна. Това е някакво разрешение, но е рядко решение, което идва без човешки жертви от хуманитарни последици. Разгромът на тамилските тигри в Шри Ланка е може би най-скорошният пример за това, но сме виждали подобни така наречени военни решения на Балканите, в южен Кавказ и в по-голямата част от Африка. Понякога, те са допълнени от договорени споразумения, или поне от споразумения за прекратяване на огъня и са изпратени миротворци. Но почти никога тези решения не представляват огромен успех -- Босна и Херцеговина може би много повече отколкото Грузия. Но за много части на Африка, един мой колега веднъж каза следното: "Примирието във вторник вечер беше постигнато точно навреме, за да започне геноцидът в сряда сутринта."

Но нека погледнем отново към добрите новини. Ако не се намери разрешение на бойното поле, три фактора могат да допринесат за предотвратяването на етнически конфликт и гражданска война, или за устойчивия мир след това: лидерство, дипломация и институционално устройство. Да вземем например Северна Ирландия. Въпреки векове на неприязън, десетилетия насилие и хиляди убити хора през 1998 станахме свидетели на постигането на историческо споразумение. Първоначалната му версия беше постигната с умелото просредничество на сенатор Джордж Мичел. Най-важното за дългосрочния успех на мирния процес в Северна Ирландия беше това, че той наложи много ясни условия за участието в преговорите. Главното между тях беше ангажимент към изключително мирни средства. Последващи промени на споразумението бяха направени от британското и ирландското правителства, които никога не се разколебаха в тяхната решителност да доведат до мир и стабилност в Северна Ирландия.

Основните институции, които бяха основани през 1998 и техните промени през 2006 и 2008 бяха наистина иновативни и позволиха на всички страни в конфликта да видят, че основните им притеснения и желания са адресирани. Споразумението включва споразумение за споделяне на властта в Северна Ирландия с трансгранични институции, които свързват Белфаст и Дъблин и по този начин признават така наречената ирландска гледна точка в конфликта. И много важно, има ясен фокус както върху правата на хората, така и върху правата на общностите. Клаузите на споразумението може да са сложни, но такъв е и конфликтът. Може би най-важно, местните лидери многократно се справиха успешно с предизвикателството на компромиса, не винаги бързо, не винаги охотно, но накрая намираха компромис. Кой би си помислил някога, че Иън Пейсли и Мартин МакГинес ще управляват заедно Северна Ирландия като министър председател и заместник министър председател?

Но тогава, дали Северна Ирландия е уникален пример или това обяснение е валидно само в демократични и развити страни? В никакъв случай. Краят на дългосрочната гражданска война в Либерия през 2003 година показва важността на лидерството, дипломацията и институционалното устройство, толкова колкото и успешното предотвратяване на широкомащабна гражданска война в Македония през 2001, както и успешното прекратяване на конфликта в Аче в Индонезия през 2005. И в трите случая местните лидери имаха желание и бяха способни да постигнат мир, международната общност беше готова да им помгне да договорят и приложат споразумение и институциите изпълниха обещанието, което бяха дали, в деня, когато бяха устроени.

Обръщайки внимание на лидерството, дипломацията и институционалното устройство също така помага да се обяснят провалите да се постигне мир или да се задържи мирът. Надеждите, които бяха в основата на Споразумението от Осло, не доведоха до края на израелско/палестинския конфликт. Не всички въпроси, които трябваше да бъдат разрешени, бяха включени в споразуменията. А по-скоро, местните лидери бяха решени да ги преразгледат по-късно. И вместо да се възпозват от възможността, местните и международни лидери скоро загубиха интерес и се разсеяха с втората Интифада, събитията от 11 Септември и войните в Афганистан и Ирак.

Подробното мирно споразумение за Судан, подписано през 2005 се оказа, че далеч не е толкова подробно, колкото се смяташе и неговите клаузи може би крият зрънцата на широкомащабно начало на нова война. между севера и юга. Промените и недостатъците на лидерството, повече отколкото на международната дипломация и провалите на институциите, са отговорни за това в почти еднаква степен. Неразрешени въпроси около границите, караници за приходите от петрола, продължаващия конфликт в Дарфур, ексалиращото насилие между племената на юг и като цяло слабата способност на държавата в цял Судан, представляват една много депресираща картина за състоянието на най-голямата държава в Африка.

Един последен пример: Косово. Неуспехът да се постигне договорено решение за Косово и насилието, напрежението и де факто разделението, до което се стигна от това, има за причини много различни фактори. Между тях, основни са три: Първо, непреклоността на местните лидери да се примирят с нещо по-малко от техните максимални искания. Второ, международните дипломатически усилия, които бяха затруднени от самото начало от подкрепата на Запада за независимостта на Косово. И трето, липсата на въображение, когато ставаше дума за устройството на институциите, които можеха да адресират притесненията както на сърбите, така и на албанците. По същия начин -- и тук има добри новини -- самият факт, че има достатъчно международно присъствие на високо ниво в Косово и на Балканите като цяло, и фактът, че местните лидери от двете страни показаха относително въздържание, обесняват защо нещата не са се влошили през последните две години от 2008 насам.

Така че дори в ситуации, в които резултатите не са оптимални, местните лидери и международните лидери имат избор, и могат да оставят отпечатък за по-добро. Една студена война не е толкова добра колкото студен мир, но студен мир е все пак по-добър от една гореща война. Добра новина е научаването на правилния урок. И така, какво тогава отличава израело/палестинския конфликт от този в Северна Ирландия, или гражданската война в Судан от тази в Либерия? И успехите, и неуспехите ни учат на няколко неща от критична важност, които ние трябва да имаме в предвид, ако искаме добрите новини да продължат. Първо, лидерство. По същия начин, по който етническият конфликт и гражданската война не са природни бедствия, а такива, причинени от човека, тяхното предотвратяване и разрешаване не става автоматично. Лидерите трябва да са способни, решени и с визия за техния ангажимент към мира. Лидерите трябва да се свържат един с друг и с техните последователи и трябва да ги преведат по този често труден път към мирно бъдеще.

Второ, дипломация. Димпломацията трябва да се прави с достатъчно ресурси, да е устойчива и да прилага правилната комбинация от стимули и натиск върху лидерите и последователите. Тя трябва да им помогне да постигнат справедлив компромис и трябва да осигури широка коалиция от местни, регионални и международни съмишленици, които да им помогнат да приложат споразумението.

Трето, устройството на институциите. Устройството на институциите изисква ясен фокус върху проблемите, иновативно мислене и гъвкаво имплементиране, подкрепено с достатъчно ресурси. Страните в конфликта трябва да се откажат от максималните си искания и да се приближат към компромис, който признава респективните им нужди. И те трябва да мислят за същината на тяхното споразумение много повече отколкото за титлите, които искат да си прикачат. Страните в конфликта също така трябва да бъдат подготвени да се завърнат на масата за преговори, ако прилагането на споразумението забуксува.

За мен лично, най-критичният от всички уроци е този: местният ангажимент към мира е много важен, но често не е достатъчен да предотврати или прекрати насилието. И въпреки това, никаква дипломация или устройство на институциите не могат да компенсират местни провали и последиците, които те имат. Ето защо, ние трябва да инвестираме в развитието на лидери, лидери, които имат уменията, визията и решителността да правят мир. С други думи, лидери, на които хората вярват и които искат да следват, дори и ако това означава да правят трудни избори.

И последно, прекратяването на гражданските войни е процес, който е изпълнен с опасности, нерви и пречки. Често, за това е необходимо цяло поколение, за да бъде постигнато, но то също така изисква от нас, днешното поколение, да поемем отговорността и да си направим правилните изводи за лидерството, дипломацията и устройството на институциите, така че днешните деца войници могат да станат децата на бъдещето.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)