Щефан Загмайстер: Силата на времето за почивка

Управлявам студио за дизайн в Ню Йорк. На всеки седем годии го затварям за една година, за да се заема с някои малки експерименти - неща, които са винаги трудни за постигане по време на редовната работна година. През тази година не сме налице за никой от нашите клиенти. Затваряме напълно. И както може да си представите, това е прекрасно и много енергично време.

По начало открих студиото в Ню Йорк, за да комбинирам двете си любови - музика и дизайн. Създавахме видеоклипове и опаковки за много музиканти, които познавате. И за още повече, за които никога не сте чували. Осъзнах, както и с много, много неща в живота ми, които всъщност обичам, се адаптирам към тях. И с времето се отегчавам от тях. Със сигурност, в нашия случай, работата ни започна да изглежда една и съща. Виждате тук стъклено око в изрязана върху книга щанца. А после, и доста подобната идея - парфюм, пакетиран в книга, със щанца. Затова реших да затворя за една година.

Имах предвид и знанието, че в момента прекарваме приблизително първите 25 години от живота си в учене. После има още 40 години, запазени всъщност за работа. А накрая са прикрепени около 15 години за пенсия. Реших, че ще е от помощ да се отрежат пет от тези пенсионни години и да се вмъкнат между онези работни години. (Аплодисменти) Това явно ме радва. Но вероятно дори по-важно е, че работата, излизаща от тези години, се влива обратно във фирмата и в обществото като цяло, вместо просто да е в полза на едно-две внучета.

Ето един другар от ТЕД, говорил преди две години, Джонатан Хайд, който дефинира работата си на три различни нива. А те звучат много истински за мен. Виждам работата си като служба. Върша я за пари. В четвъртък аз вероятно очаквам уикенда. И вероятно ще ми трябва хоби като балансиращ механизъм. В кариерата определено съм по-ангажиран. Но в същото време ще има периоди, през които мисля: цялата тази усърдна работа заслужава ли си моето време? Докато при третото, в призванието, много вероятно бих правил същото, ако не съм обезщетен финансово за него.

Самият аз не съм религиозен човек, но се вглеждам в природата. Прекарах първата си ваканция в град Ню Йорк. Търсих нещо различно за втората. Европа и САЩ всъщност не ми се струваха привлекателни, защото ги познавах твърде добре. Така че - Азия. Най-красивите пейзажи, които видях в Азия, бяха в Шри Ланка и в Бали. В Шри Ланка все още имаше гражданска война. Така че избрах Бали. Това е чудесно, силно ориентирано към занаятите общество.

Пристигнах там през септември 2008-а и общо взето веднага се хванах за работа. От самия район произлиза чудесно вдъхновение. Но първото, от което се нуждаех, беше печат за репелент за комари, защото наоколо определено гъмжеше от тях. А после ми трябваше някакъв начин да си го върна на всички диви кучета, които заобикаляха къщата ми и ме нападаха по време на сутрешните ми разходки. Затова създадохме тази серия от 99 портрета върху фланелки. Всяко едно куче върху една фланелка. Като малка отплата със съвсем лекичко заплашително съобщение (Смях) на гърба на фланелката. (Смях)

Точно преди да напусна Ню Йорк, реших, че всъщност мога да обновя студиото си. А после просто да им го оставя цялото. И няма да се налага да върша нищо. Затова потърсих мебели. Оказа се, че не мога да си позволя всички мебели, които наистина харесвах. А нещата, които можех да си позволя, не ми харесваха. Така че едно от нещата, които търсехме в Бали, бяха мебели. Това, разбира се, все още е по темата за дивите кучета. Още не е съвсем довършено. И мисля, че по времето, когато се появи тази лампа, (Смях) най-сетне бях сключил примирие с онези кучета. (Смях)

После - масичка за кафе. Направих също и масичка за кафе. Нарича се "Бъди тук сега". Включва 330 компаса. Имахме и специално изработени чаши за еспресо, които крият магнит отвътре и подлудяват тези компаси, като винаги се центрират върху тях. После - този твърде приказлив, многословен стол. В Бали започнах и да медитирам за пръв път в живота си. И в същото време съм изключително наясно колко е скучно да слушаш за щастието на другите хора. Затова няма много да задълбавам по темата.

Много от вас познават този ТЕДстър, Дани Гилбърт, чиято книга всъщност получих чрез книжния клуб на ТЕД. Мисля, че ми трябваха четири години, за да я прочета най-сетне, докато съм във ваканция. И бях доволен, като разбрах, че той всъщност е написал книгата, докато е бил на ваканция. Ще ви покажа двама души, които са се справили добре с помощта на ваканции.

Това е Феран Адриа. Много хора смятат, че той в момента е най-добрият готвач в света с ресторанта му северно от Барселона, "ЕлБули". Ресторантът му е отворен по седем месеца всяка година. Затваря го за пет месеца, за да експериментира с пълен кухненски персонал. Последните му цифри са доста впечатляващи. Той може, по време на една година, да настани по масите 8000 души. А има 2,2 милиона молби за резервации.

Ако погледна моя цикъл - седем години, една година ваканция, това е 12,5 процента от времето ми. А ако погледна компании, които всъщност са по-успешни от моята - 3М, от 30-те години насам дава на всичките си инженери 15 процента, през които да се занимават, с каквото поискат. Ето някои добри успехи. От тази програма е излязла лентата Скоч, както и това, че Арт Фрай е развил лепящите листчета по време на личното си време за 3М. "Гугъл", разбира се, са много прочути с това, че дават 20 процента от времето на своите софтуерни инженери, за да се занимават със свои собствени лични проекти.

Някой тук всъщност провеждал ли е някога ваканция? Това са около пет процента от всички. Не съм сигурен дали сте видели съседа си да вдига ръка. Говорете с него дали е била успешна, или не. Разбрал съм, че най-добре откривам какво ще харесвам в бъдеще, като говоря с хора, които всъщност са го направили - много по-добре, отколкото самият аз си го представям.

Когато ми хрумна идеята да предприема такава, процесът беше, че взех решение и го вписах в бележника си за ежедневно планиране. А после казах на възможно най-много хора за това, за да няма начин да се изплаша и откажа по-късно. (Смях)

В началото, по време на първата ваканция, беше доста катастрофално. Бях мислил да го правя без какъвто и да било план, че тои времеви вакуум някак си ще бъде чудесен и примамлив за генериране на идеи. Не беше така. Аз просто, без план, просто бях реагирал на малки молби, неработни молби, всички онези, на които отказвах, но други малки молби. Изпращане на писма до японски списания за дизайн, такива неща. Затова станах свой собствен научен стажант. (Смях)

И много бързо съставих списък на всички неща, от които се интересувах, подредих ги йерархично, разделих ги на времеви отрязъци и после съставих програма, много подобна на тази в началното училище. Какво пише тук? Понеделник, от осем до девет: писане на истории. От девет до десет: мислене за бъдещето. Не беше много успешно. И така нататък, и така нататък. А това всъщност, по-точно като отправна точка на първата ваканци, ми се отрази наистина добре. Какво излезе от него? Наистина се приближих отново до дизайна. Забавлявах се. Финансово, погледнато в дългосрочен план, всъщност беше успешно. Заради подобреното качество, можехме да искаме по-високи цени.

И може би най-важното - по същество всичко, което сме правили през седемте години след първата ваканция излезе от мисленето през тази една-единствена година. Ще ви покажа един-два проекта, излезли от седемте години след тази ваканция. Една от нишките ми на мислене беше, че еднообразието е тъй невероятно надценявано. Цялата тази идея, че е нужно всичко да е точно същото, работи за много, много тънка нишка от фирми, а за всички останали - не.

Помолиха ни да направим дизайн за "Музикална къща", построения от Рем Куулхаас музикален център в Порто, Португалия. И макар че копнеех да създам идентичност, която не използва архитектурата, се провалих в това. Най-вече защото осъзнах вследствие на една презентация на Рем Куулхаас в град Порто, където той говори за конгломерация от различни слоеве значение. Което разбрах, след като го преведох от архитектурен език на нормален английски, всъщност като изработка на лого. И разбрах, че самата сграда беше лого.

После стана доста лесно. Сложихме му маска, разгледахме го дълбоко долу, в земята, проверихме го от всички страни, запад, север, юг, изток, отгоре и отдолу. Оцветихме ги по много специфичен начин чрез софтуер, написан от един мой приятел - Лого генератор "Музикална къща". Той е свързан със скенер. Слагате тук вътре какъвто и да било образ, като този портрет на Бетовен. А софтуерът за секунда ще ви даде логото "Музикална къща" на Бетовен. Което, при положение че всъщност трябва да правите дизайн за плакат на Бетовен, е доста полезно, защото визуалната информация на логото и същинският плакат са точно едно и също.

Така че, разбира се, концептуално винаги ще си подхождат. Ако се изпълнява музика на Запа, тя получава свое собствено лого. Или Филип Глас, или Лу Рийд, или "Кемикъл Брадърс", които също са свирили там, получават свое собствено лого "Музикална къща". Работи по същия начин вътрешно, с президента или музикалния директор, чиито портрети "Музикална къща" в крайна сметка се оказват на визитките им. Вътре в сградата живее един цял оркестър. Той има по-прозрачна идентичност. Камионът, с който ходят на турнета. Или ето един по-малък съвременен оркестър - 12 души, които правят ремикс на собственото му заглавие.

Едно от подръчните неща, които използвахме, беше, че може да се вземе шрифтът на логото и да се създава реклама от него. Като този постър на Дона Тони или Шопен, или Моцарт, или Ла Монт Янг. Може да вземете формата и да правите от нея типография. Може да я отглеждате под кожата. Може да направите плакат за семейно събитие пред къщата или бурен купон под къщата, или пък седмична програма, както и образователни услуги.

Второ прозрение. Досега, до този момент съм се занимавал най-вече или съм използвал езика на дизайна за промоционални цели, което бе достатъчно за мен. От една страна, нямам нищо против продажбите. И двамата ми родители се занимават с продажби. Но чувствах, че щом прекарвам толкова време в учене на този език, защо го използвам само спомагателно? Трябва да има и нещо друго. От това излезе цяла серия творби. Някои от вас може да са ги виждали. Показвал съм някои от тях на по-ранни ТЕДове преди, под заглавието "Неща, които съм научил през живота си досега". Сега ще покажа само две.

Това е цяла стена от банани в различна степен на зрелост в деня на откриването в тази галерия в Ню Йорк. Надписът гласи: "Самоувереността дава прекрасни резултати". Това е след седмица. След две седмици, три седмици, четири седмици, пет седмици. И виждате, че самоувереността почти се връща, но не съвсем. Това са някои снимки, които ми изпратиха посетители. (Смях)

А после град Амстердам ни даде един площад и ни помоли да направим нещо. Използвахме каменните плочи като мрежа за малкото ни творение. Взехме 250 хиляди монети от централната банка, различно потъмнели. Взехме чисто нови, лъскави, средни и много стари, тъмни монети. И с помощта на 100 доброволци в продължение на седмица създадохме този твърде цветист надпис: "Натрапчивите идеи правят живота ми по-лош, а работата ми - по-добра."

Идеята, разбира се, беше да направим надписа толкова ценен, че като публика да се колебаете между: "Трябва ли наистина да взема толкова пари, колкото мога? Или да оставя творението непокътнато, както е в момента?" Докато строяхме всичко това през онази седмица, със стоте доброволци, доста съседи в близост до площада се приближиха много и доста им хареса. Когато най-после бе довършено, през първата нощ дойде един човек с големи найлонови торби и загреба толкова монети, колкото изобщо можеше да носи, един от съседите извика полицията.

А амстердамската полиция с цялата си мъдрост дойде, видя и поиска да защити производението на изкуството. Пометоха всичко и го поставиха под охрана в главната квартира на полицията. (Смях) Мисля, че виждате - виждате ги как помитат. Виждате ги как помитат, ето там. Това е полицията, която се отървава от всичко. Така че след осем часа общо взето беше останало само това от цялото нещо. (Смях)

Работим също и за стартиране на един по-голям проект в Бали. Това е филм за щастието. Помолихме някои близки прасета да направят субтитрите вместо нас. Те не бяха достатъчно изкусни. Затова помолихме гъската да ги направят отново и се надявахме, че тя някак ще свърши по-елегантна или красива работа. И мисля, че се е престарала. Съвсем мъничко претрупано. Моето студио е много близо до маймунската гора. А маймунките в тази маймунска гора всъщност изглежаха доста щастливи. Затова помолихме онези хора да го направят пак. Те свършиха чудесна работа, но имаше някои проблеми с четивността. Разбира се, онова, което не направиш сам, всъщност не се върши подобаващо.

Върху този филм ще продължим работа през следващите две години. Ще ни трябва известно време. Разбира се, може да си помислите, че да направиш филм за щастието може би не си струва, но тогава, разбира се, винаги може да отидете да видите този тип.

Видео: (Смях) И съм щастлив, че съм жив. Щостлив съм, че съм жив. Щостлив съм, че съм жив.

Щефан Загмайстер: Благодаря. (Аплодисменти)