Шукла Босе: Обучение дете по дете

Заставам пред вас днес с пълна смиреност и желание да споделя с вас пътуването си през последните шест години в областта на социалните грижи и образователната сфера. Не съм обучен академичен кадър. Нито пък съм ветеран-социален работник. Бях 26 години в корпоративния свят и се опитвах да правя организациите доходоносни. А после, през 2003-та основах фондация "Парикрма Хюманити" от кухненската си маса.

Първото, което направихме, беше да минем през бедняшките квартали. Знаете ли, между другото има два милиона души в Бангалор, които живеят в 800 бедняшки квартала. Не можахме да отидем във всички квартали, но се опитахме да покрием колкото можем повече. Минахме през тези квартали, идентифицирахме къщи, където децата никога не биха ходили на училище. Говорихме с родителите, опитахме се да ги убедим да пращат децата си на училище. Играехме с децата и се прибирахме в къщи наистина уморени, изтощени, но с образи на умни лица, блестящи очи и си лягахме да спим.

Всички започнахме с вълнение. Но тогава ни удариха числата. 200 милиона деца между 4 и 14 години, които би трябвало да ходят на училище, но не ходят. 100 милиона деца, които ходят на училище, но не могат да четат, 125 милиона, които не могат да смятат. Чухме също, че 250 милиарда индийски рупии са отредени за държавно образование. 90 процента от тях се харчеха за учителски заплати и заплати на администратори. И все пак Индия има почти най-голямата липса на учители в света, при което един от четирима учители не идват изобщо в училище през цялата академична година.

Тези числа бяха абсолютно стряскащи ума, съкрушителни, и постоянно ни питаха: "Кога ще започнете? Колко училища ще основете? Колко деца ще вземете? Как ще се разраствате? Как ще умножавате?" Беше много трудно да не се изплашим, да не се обезсърчим. Но се запънахме и казахме: "Не сме в играта с числа." Искаме да вземем всяко дете поотделно и да преведем детето през училище, да го изпратим в колеж и да ги подготвим за по-добър живот, за стойностна работа.

И така, основахме "Парикрма". Първото училище "Парикрма" стартира в един бедняшки квартал, където имаше 70 000 души, живеещи под линията на бедността. Стартирахме, първото ни училище беше на покрива на една сграда вътре в бедняшките квартали, двуетажна сграда, сграда само на два етажа в бедняшките квартали. А на онзи покрив нямаше никакъв таван, само половин лист ламарина. Това беше първото ни училище. 165 деца. Индийската учебна година започва през юни. През юни вали, затова много пъти всички ние бяхме скупчени под ламаринения покрив и чакахме дъждът да спре. Боже, каква връзка помежду ни създаваше това упражнение. И всички ние под онзи покрив все още сме заедно днес. После дойде второто училище, третото училище, четвъртото училище и колеж за младша възраст. Сега, след шест години имаме четири училища, един колеж за младша възраст, 1100 деца, идващи от 28 бедняшки квартала и четири дома за сираци. (Аплодисменти)

Мечтата ни е много проста - да изпратим всяко от тези деца, да ги подготвим да живеят, да бъдат образовани, но също да живея мирно, доволни в този движен от конфликти, хаотичен глобализиран свят. Като става дума за глобално, трябва да се говори английски. Затова всичките ни училища са средни английски училища. Но те знаят, че съществува митът, че децата от бедняшките квартали не могат да говорят добре английски. Никой в семействсата им не е говорил английски. Никой от тяхното поколение не е говорил английски. Но това е толкова погрешно.

Видео: Момиче: Харесвам приключенски книги, а една от любимите ми е - харесвам Алфред Хичкок и [неясно] и "Харди Бойс". И трите като че ли, макар че един вид са в различен контекст, едното е магическо, а другите две са като разследване - харесвам тези книги, защото в тях има нещо специално - речникът, използван в тези книги, и между другото, стилът на писане. Имам предвид, че щом взема някоя книга, не мога да я оставя, докато не я довърша цялата. Дори да ми отнеме четири часа и половина, или три часа и половина, за да си довърша книгата, го правя.

Момче: Направих добро проучване и получих информация за най-бързите коли в света. Харесвам "Дукати ZZ143", защото е най-бързият, най-бързият мотор в света. И харесвам "Pulsar 220 DTSI", защото е най-бързият мотор в Индия.

Е, онова момиче, което видяхте - баща й продава цветя край пътя. А това момченце идва на училище от пет години. Но не е ли странно, че момченцата по цял свят обичат бързи мотори? Той не е виждал такъв. Разбира се, не се е возил на такъв, но е правил много проучвания чрез търсене в Google. Знаете ли, като стартирахме с нашите средни английски училища, решихме и да усвоим най-добрата учебна програма, програмата ICSC. И отново имаше хора, които ми се присмяха и казаха: "Луда ли си да избираш толкова трудна програма за тези ученици? Никога няма да успеят да се справят." Нашите деца не само се справят много добре, но и се отличават в нея. Трябва просто да минете и да видите колко добре се справят нашите деца.

Съществува също и митът, че родителите от бедняшки квартали не са заинтересовани децата им да ходят на училище, а биха предпочели те да работят. Това са пълни глупости. Всички родители по целия свят искат децата им да водят по-добър живот от самите тях. Но им е нужно да вярват, че е възможна промяна.

Видео: (Хинди)

Шукла Босе: На всичките ни родителски срещи има 80 процента посещаемост. Понякога е дори 100 процента, далеч повече, отколкото в много привилегировани училища. Започнаха да идват бащи. Много е интересно. Когато основахме училището, родителите се подписваха с пръстови отпечатъци в книгата за посещения. Сега започнаха да изписват подписа си. Децата са ги научили. Изумително е на колко много могат да учат децата.

Преди няколко месеца, всъщност миналата година няколко майки дойдоха при нас и казаха: "Знаете ли, искаме да се научим да четем и пишем, можете ли да ни научите?" Затова започнахме вечерно училище за нашите родители, за нашите майки. 25 майки идваха редовно след училище, за да учат. Искаме да продължим с тази програма и да я въведем и във всичките си други училища.

98 процента от нашите бащи са алкохолици. Така че може да си представите колко травматизирани и нефункциониращи са домовете, от които идват нашите деца. Трябва да изпращаме бащите в лаборатории за отказване от пристрастеността, а когато се върнат, повечето пъти трезви, трябва да им намираме работа, така че да не регресират. Имаме трима бащи, обучени за готвачи. Преподавахме им хранене, хигиена. Помогнахме им да подредят кухнята и сега те осигуряват храна за всичките ни деца. Справят се много добре, защото техните деца ядат тяхната храна, но най-важното е, че за пръв път са получили уважение и усещат, че правят нещо стойностно.

Над 90 процента от неучителския ни персонал са само родители и роднини. Стартирали сме много програми, само за да осигурим редовното идване на детето на училище. Програма за професионални умения за по-възрастните братя и сестри, за да не спират по-малките да ходят на училище.

Съществува и митът, че децата от бедняшките квартали не могат да се интегрират в общата среда. Погледнете това момиченце, едно от 28-те деца от всички привилегировани училища, най-добрите училища в страната, подбрани за университета "Дюк" в университета "Дюк" и изпратени в Индийския институт по мениджмънт в Ахмедабад.

Видео: Момиче: [неясно] Винаги, щом видим, че [неясно] беше такава гордост за нас да отидем в този лагер. Отидохме там. Всички се държаха много приятелски, особено аз намерих много приятели. И усещах, че английският ми се е подобрил много, като отидох там и бъбрех с приятели, всичко това. Там се срещнаха с деца, които са с различен стандарт и всичко, различна умствена настройка, напълно различно общество. Аз общувам почти с всички. Държаха се много приятелски. Имах много добри приятели там, които са от Делхи, от Мумбай. Дори сега поддържаме връзка чрез Фейсбук.

След това пътуване до Амедабад някак бях напълно различна, общувах с хора и всичко. Преди това като че ли не бях такава. Обикновено не започвам да говоря с хората толкова бързо. Акцентът ми на английски много се подобри и научих футбол, волейбол, фрисби, много игри. И не искам да ходя в Бангалор. Нека да остана тук. Толкова прекрасна храна. Много ми хареса. Толкова беше красиво. Радвах се на храна като [неясно] идваше и ме питаше: "Да, госпожице, какво обичате?" Толкова беше приятно да го чувам!

(Смях) (Аплодисменти)

Това момиче работеше като прислужница, преди да дойде в училището. А днес иска да стане невролог.

Нашите деца се справят блестящо в спорта. Наистина се отличават. Има едно междуучилищно състезание по атлетика, провеждано всяка година в Бангалор, в което участват 5000 деца от 140-те най-добри училища в града. Ние сме получавали наградата за най-добро училище през три последователни години. И нашите деца се връщат вкъщи с торби, пълни с медали, с много почитатели и приятели. Миналата година имаше две деца от елитни училища, които дойдоха да помолят да ги приемем в нашето училище. Имаме си и свой отбор-мечта.

Защо се случва тов? Защо е тази увереност? Дали е заради възможностите? Имаме преподаватели от МТИ, Бъркли, Станфорд, Индийския институт по науките, които идват и преподават на нашите деца много научни формули, експерименти, далеч отвъд класната стая. Изкуството и музиката се смятат за терапия и средства за изразяване. Вярваме също, че съдържанието е по-важно. Не инфраструктурата, не тоалетните, не библиотеките, а е по-важно какво всъщност се случва в това училище. Да се създава среда за учене, за търсене, за изследване е истинско образование.

Когато стартирахме "Парикрма", нямахме представа в коя посока поемаме. Не наехме Макензи, за да състави бизнесплан. Но знаем със сигурност, че онова, което искаме да правим днес, е да вземаме децата едно по едно, да не затъваме в цифри, а всъщност да видим детето да завършва житейския кръг и да отприщва пълния си потенциал. Не вярваме в мащаба, защото вярваме в качеството, а мащабът и цифрите ще се случат автоматично. Имаме корпорации, застанали зад нас, и сега можем да отваряме още училища. Но започнахме с идеята за дете по дете.

Това е петгодишният Парушарам. Той просеше край една автобусна спирка преди няколко години, прибрали го и сега е в дом за сираци, идва в училището през последните четири месеца и половина. Той е в детската градина. Научи се да говори английски. Имаме модел, по който децата могат да говорят английски и да разбират английски за три месеца. Може да ви разкаже приказки на английски - за жадната гарга, за крокодила и за жирафа. Ако го попиташ какво обича да прави, ще каже: "Обичам да спя Обичам да ям. Обичам да си играя." А ако го попитате какво иска да прави, ще каже: "Искам да конирам." Конирането е да чакаш за превоз с кон. Парушам идва в моя офис всеки ден. Идва за масаж на коремчето, защото вярва, че това ще ми донесе късмет.

Когато стартирах "Парикрма", започнах с доста арогантност, че ще преобразя света. Но днес аз съм се преобразила. Променила съм се с децата си. Научила съм толкова много от тях - обич, състрадание, въображение и такава креативност. Парушарам е "Парикрма" с едно просто начало, но има дълъг път за изминаване. Обещавам ви, че Парушарам ще говори на конференцията на ТЕД след няколко години. Благодаря. (Аплодисменти)