Ширин Нешат: Изкуство в изгнание

Историята, която искам да споделя с вас днес е за трудностите ми като ирански човек на изкуството, като иранска жена артистка, като иранска жена артистка, живееща в изгнание. Това си има своите плюсове и минуси. От тъмната страна, политиката изглежда не избягва хора като мен. Всеки ирански човек на изкуството, в една или друга форма, е политически обвързан. Политиката определя живота ни. Ако живеете в Иран, сте изправени пред цензура, тормоз, арести, мъчения -- понякога екзекуция. Ако живеете навън като мен, сте изправени пред живот в изгнание -- болката от копнежа и разделението от хората, които обичате и вашето семейство. Ето защо, ние не намираме моралното, емоционалното, психологическото и политическото пространство да се дистанцираме от действителността на социалната отговорност.

Странното е, че артист като мен намира себе си и в позицията да бъде гласа, говорителя на моя народ, дори и ако нямам, действително, достъп до собствената си страна. Също така, хора като мен, водят две битки на различни нива. Ние сме критично настроени към Запада, възприемането на Запада за нашата идентичност -- за образа, който е изграден за нас, за нашите жени, политика, религия. Ние сме там, за да се гордеем и настояваме за уважение. И в същото време, ние водим друга битка. Това е нашия режим, нашето правителство -- нашето ужасно правителство, което е извършило всяко възможно престъпление, за да остане на власт. Нашите хора на изкуството са изложени на риск. Ние сме подложени на опасност. Ние представляваме заплаха за порядъка на правителството.

Но по ирония на съдбата, тази ситуация ни упълномощява всички нас, защото ние сме считани, като хора на изкуството, като заемащи централно място в културния, политически, социалния дискурс в Иран. Ние сме там, за да вдъхновяваме, да провокираме, да мобилизираме, да носим надежда на нашите хора. Ние сме репортерите на нашия народ, и комуникаторите с външния свят. Изкуството е нашето оръжие. Културата е форма на съпротива. Понякога завиждам на хората на изкуството на Запад за тяхната свобода на изразяване -- за това, че те могат да се дистанцират от въпроса за политиката -- за факта, че те само служат на една аудитория, главно на западната култура. Но също така, аз се тревожа за Запада, защото често в тази страна, в този западен свят, който имаме, културата рискува да се превърне във форма на забавление. Народа ни зависи от нашите хора на изкуството и културата не е само комуникация.

Моето пътуване като човек на изкуството започна от много, много лично място. Не започнах, за да правя социален коментар за моята страна. Първия кадър, който виждате пред вас е всъщност, откакто за първи път се върнах в Иран след като бях отделена за цели 12 години. Това беше след ислямската революция през 1979 година. Докато отсъствах от Иран, ислямската революция беше се надвесила над Иран и беше преобразила напълно страната от персийската до ислямската култура. Завърнах се предимно за да се събера със семейството си и да се свържа по начин, по който да намеря мястото си в обществото. Но вместо това открих страна, която беше напълно идеологическа, и която не разпознавах повече. Още повече, силно се заинтересувах, докато бях изправена пред собствените си лични дилеми и въпроси, се потопих в изучаването на ислямската революция -- как, наистина, тя беше трансформирала неузнаваемо живота на иранските жени. Намирам темата за иранските жени за изключително интересна, тъй като жените в Иран, исторически, изглежда олицетворяват политическата трансформация. Така до известна степен, чрез изучаване на жените, човек може да разбере структурата и идеологията на страната.

Така че направих група от творби, които се занимаваха с моите собствени лични въпроси в живота, и въпреки това доведоха работата ми до по-голям дискурс -- предмета на мъченичеството, въпросът за тези, които доброволно стоят в пресечната точка на божията любов, вярата, и насилието, и престъпността, и жестокостта. За мен, това беше изключително важно. И все пак, аз имах необичайна позиция към това. Аз бях външен човек, който се беше върнал обратно в Иран, за да намери мястото си, но не бях в състояние да бъда критична към правителството или идеологията на ислямската революция. Това се промени бавно, докато намерих своя глас и открих неща, които не подозирах, че ще открия. Така че моето изкуство стана малко по-критично. Моят нож стана малко по-остър. И аз попаднах в живот в изгнание. Аз съм номадски човек на изкуството. Работя в Мароко, в Турция, в Мексико. Ходя навсякъде, за да повярвам, че е Иран.

Сега правя филми. Миналата година завърших един филм, наречен "Жени без мъже". "Жени без мъже" се връща в историята, но друга част от нашата иранска история. Връща се към 1953 година, когато американското ЦРУ предизвика преврат и премахна демократично избран лидер, д-р Мосадех. Книгата е написана от иранска жена, Шарнуш Парсипур. Това е магически реалистичен роман. Тази книга е забранена, и тя прекара пет години в затвора. Обсебването ми по тази книга, и причината, поради която я направих на филм, е понеже тя се занимава както с въпроса, свързан с жените -- традиционно, исторически в Иран -- и въпроса за четири жени, които всички търсят идея за промяна, свобода и демокрация -- докато страната Иран, също така, като че ли е друг характер, и също се бори за идеята за свобода и демокрация, и независимост от външна намеса.

Направих този филм, защото почувствах, че е важно да разкажа на хората на Запад за историята ни като държава. Че всички вие като че ли помните Иран след ислямската революция. Това че Иран някога беше светско общество, и ние имахме демокрация, и тази демокрация беше открадната от нас от американското правителство, от британското правителство. Този филм също говори на хората в Иран, като ги кара да се върнат в своята история и да погледнат себе си, преди да бъдат толкова ислямизирани -- по начина, по който изглеждахме, по начина, по който свирехме музика, по начина, по който имахме интелектуален живот. И най-вече, по начина, по който се борихме за демокрация. Това са няколко кадри всъщност от моя филм. Това са няколко кадри от държавния преврат. И ние направихме този филм в Казабланка, пресъздавайки всички кадри.

Този филм се опитва да намери баланс между разказването на политическа история, но и женска история. В качеството си на визуален артист, всъщност, преди всичко се интересувам да правя изкуство -- да правя изкуство, което надхвърля политика, религия, въпроса за феминизма, и се превръща във важно, неподвластно на времето, универсално произведение на изкуството. Предизвикателството, пред което бях изправена беше как да направя това -- как да разкажа политическа история, чрез алегорична история -- как да ви изпълня с емоции, но също и да накарам мозъка ви да работи. Това са някои от кадрите и героите във филма. Тогава дойде зеленото движение -- през лятото на 2009 година, когато филмът ми беше издаден -- въстанието започна по улиците на Техеран.

Това, което е невероятно иронично е, че периода, който се опитахме да пресъздадем във филма, вика за демокрация и социална справедливост, се повтаря сега отново в Техеран. Зеленото движение вдъхнови света в значителна степен. То насочи значително внимание към всички тези иранци, които подкрепят основните човешки права и се борят за демокрация. Това, което беше най-значимо за мен бе, още веднъж, присъствието на жените. Те са абсолютно вдъхновяващи за мен. Ако през ислямската революция, образите на представяните жени бяха покорни и не разполагаха с глас, сега виждаме нова идея на феминизма по улиците на Техеран -- жени, които са образовани, прогресивни, нетрадиционни, сексуално отворени, безстрашни, и сериозно феминистки. Тези жени и млади мъже обединиха иранците по целия свят, вътре и вън.

Тогава открих, защо получавах толкова много вдъхновение от иранските жени. Понеже, при всички обстоятелства, те бяха прекосили ограниченията. Те са бяха изправили пред властта. Бяха нарушили всяко правило по най-малкия и най-големия начин. И още веднъж, се бяха доказали. Сега мога да заявя, че иранските жени са намерили нов глас и гласът им ми дава моя глас. И е голяма чест да съм иранска жена и ирански човек на изкуството, дори ако трябва да работя на Запад, засега.

Много ви благодаря.

(Ръкопляскане)