Карания на надеждата с Шимон Шоукън

Карането на планински велосипед в Израел е нещо, което правя с огромно удоволствие и отдаване. Когато съм на колелото си чуствам, че се свързвам с дълбоката красота на Израел и се чуствам едно цяло с историята на тази страна и библейски закон. Освен това, за мен, колоезденето е въпрос на упъномощяване. Когато стигна до върха на стръмна планина по средата на нищото, се чуствам млад, неуязвим, вечен. То е като да се докосвам до някакво наследство, или някаква енергия много по-велика от мен. Може да видите моите спътници колоездачи на края на снимката, да гледат към мен с някаква загриженост. А ето и още една тяхна снимка. За съжаление, не мога да покажа лицата им, нито да разкрия истинските им имена, и това е така, защото моите колеги колоездачи са непълнолетни престъпници, нарушители, прекарващи присъда в поправителна институция на около 20 минути от тук. Е, както всичко в Израел. И аз карам с тези деца веднъж седмично, всеки вторник, в слънце или в дъжд, през последните четири години. И оттогава досега, те станаха доста голяма част от живота ми.

Тази история започна преди четири години. Изправителната институция, където те са затворени се падна точно по средата на едно от обичайните ми пътувания и е заобиколена от бодлива тел, електрически порти и въоръжени пазачи. И така, на едно от тези пътувания си проправих път до двора и отидох да видя надзирателя. Казах на надзирателя, че искам да направя клуб за планинско колоездене на това място и най-просто казано искам да изведа децата от тук до там. И му казах "Нека намерим начин, по който да мога да извеждам 10 деца веднъж седмично на каране през лятото на открито". А пазачът беше доста учуден, и ми каза, че ме е сметнал за луд. И ми каза, "Това място е изправителна институция. Тези момчета са сериозни нарушители. Очаква се, те да бъдат затворени. Не се очаква да бъдат навън, на свобода." И отново, започнахме да разговаряме за това и едно нещо доведе до друго. И аз не мога да си предствя, че отивам до щатски затвор в Ню Джърси и правя подобно предложение, но тъй като това е Израел, надзирателят някак си направи то да се случи. И така, два месеца по-късно ние се озовахме на свобода -- аз, 10 непълнолетни престъпника и един чудесен съмишленик на име Ръс, който стана мой много добър приятел и партньор в този проект.

И през следващите няколко седмици имах невероятното удоволствие да запозная тези деца със света на тоталната свобода, свят, съставен от великолепни гледки, като тези -- Всичко, което виждате тук е очевидно в Израел -- както и близки срещи с всякакви видове дребни създания, представени във всякакви видове размери, цветове, облик, форми и така нататък. Въпреки цялото това великолепие, началото беше изключително обезсърчаващо. Всяко малко препятствие, всяко малко изкачване, може да накара тези приятели да спрат на пътеката и да се предадат. Това продължи доста време. Разбрах, че те преживяват много тежко времето на справяне с разочарования и трудности -- не защото са физически неспособни. Но това е една причина за това, че стигнаха да там където са. А аз започнах постепенно да ставам все повече и повече раздразнен, защото бях там, не само за да бъда с тях, но и за да карам и да създам екип. И не знаех какво да правя.

Нека сега ви дам един пример. Спускаме се надолу по каменист терен и предната гума на Алекс се заклещи в една от тези пукнатини тук. Така че той падна и получи леко нараняване, но това не му попречи да се изправи и да започне да скача върху колелото си, псувайки буйно. После той хвърли каската си във въздуха. Раницата му описа балистична крива в друга посока. А после той изтича до най-близкото дърво и започна да кърши клони и да хвърля камъни и да псува, както никога не бях чувал. А аз просто стоя там, гледам тази сцена, напълно невярвайки на очите си, незнаейки какво да сторя. Аз съм свикнал с алгоритми и структури от данни, и супер-мотивирани студенти, и нищо в миналото ми не ме е подготвило да се справям с яростен, бесен юноша по средата на нищото. А вие трябва да разберете, че тези инциденти не се случиха на подходящи места. Те се случиха на места като това в Юдейската пустиня, на 20 километра от най-близкият път. А това, което не се вижда на тази снимка, е че някъде между тези колоездачи там има тийнейджър, седящ на скала, повтарящ "Няма да се мръдна от тук. Забрави. Достатъчно" Е, това е проблем, защото по един или друг начин, ти трябва да накараш този приятел да се раздвижи, защото скоро се стъмва и става опасно.

Трябваха ми няколко подобни инцидента за да разбера какво трябва да правя. Отначало беше катастрофа. Опитах груби думи и заплахи, но те ме доведоха до никъде. Това са неща, които те са получавали през целия си живот. И в един момент разбрах, че когато хлапе като това изпадне в пристъп най-доброто възможно нещо, което можеш да направиш е да стоиш, колкото е възможно по-близко до това хлапе, което е трудно, защото това, което наистина искаш да направиш е да се отдръпнеш. Но това е нещо, което то е получавало през целия си живот, хората са се отдръпвали от него. Така че това, което трябва да направиш е да застанеш близо и да се опиташ да се протегнеш и да погалиш рамото му, или да му дадеш парче шоколад. Така че аз бих казал: "Алекс, зная, че е ужасно трудно. Защо не си починеш за няколко минути и след това ще продължим". "Махни се маниак такъв, психопат. Защо ни домъкна на това проклето място?" А аз ще кажа: "Отпусни се Алекс. Ето ти парче шоколад". А Алекс ще каже "Хммм!" Защото трябва да разберете, че на тези карания ние сме постоянно гладни -- а и след каранията също.

А кой е този тип Алекс, с който започнахме? Той е на 17 години. Когато е бил на 8, някой го е качил на лодка в Одеса и го е изпратил в Израел съвсем сам. И така той стигнал до южен Тел Авив и не е имал добрия късмет да бъде прибран от (неясно), и кръстосвал улиците, и станал виден член на банда. И е прекарал последните 10 години от живота си само на две места -- в гетата и в държавният затвор, където е бил през последните 2 години преди да се окаже седнал на тази скала. И така това хлапе най-вероятно е било малтретирано, изоставено, пренебрегвано, предадено от почти всеки възрастен, който е срещало. Така че, за такова хлапе, когато някой възрастен, който то се учи да уважава, застане близо до него и не се отдръпва, в каквато и да е ситуация, независимо от това как се държи, това е страхотно лечебно изживяване. То е акт на безусловно приемане, нещо което то никога не е имало.

Бих искал да кажа няколко думи за визията. Когато стартирах тази програма преди 4 години, имах първоначален план да създам екип от аутсайдери победители. Представях си Ланс Армстронг в съзнанието ми. И ми отне точно два месеца на тотално разочарование за да разбера, че тази представа е изместена и има друга представа. от много по-първостепенно значение, и много по-лесно достижима. Внезапно ме огря, че целта на тези карания трябва всъщност да бъде да изложа децата на само едно нещо: любов, любов към страната, към изкачването и към спускането, към всички невероятни създания, които ни заобикалят -- животните, растенията, насекомите, любов и уважение към останалите членове на групата, в твоя велосипеден отбор, и най-важното, любов и уважение към себе си, което е нещо, което страшно им липсва.

Заедно с хлапетата и аз преминах през забележителна промяна. Аз идвам от убийствен свят на наука и високи технологии. Смятах, че причината и логиката и неуморния стремеж са единствените начини да накараш нещата да се случват. И преди да заработя с децата, всичко, което направих с тях, или всичко, което направих със себе си се предполагаше да бъде перефектно, идеално, оптимално, но след като поработих с тях известно време, открих големите достойнства на съпричастността и гъвкавостта, и способността да започна с някаква идея и ако идеята не проработи, ами, нищо да не се случи. Всичко, което трябва да направите е да си поиграете с нея, да я промените малко и да достигнете до нещо, което помага, което работи. И така сега аз чуствам, че това са моите принципи и ако не ги харесвате, имам други.

(смях)

(Аплодисменти)

И един от тези принципи е фокусирането. Преди всяко каране ние сядаме заедно с хлапетата и им даваме една дума, за която да мислят по време на карането. Трябва да фокусираш вниманието им върху нещо, тъй като се случват толкова много неща. Това са думи като работа в екип, или издръжливост, или дори сложни концепции, като разпределяне на ресурсите, или перспектива, дума, която те не разбират. Знаете ли, перспективата е една от онези критично важни стратегии за справяне с живота, която планинското колоездене наистина може да те научи. Казвам на хлапетата, когато те се мъчат при някое изкачване и се чувстват сякаш не могат да продължат повече, че наистина помага ако не обръщат внимание на непосредствените препятствия а изправят глава и се огледат наоколо, и видят как гледката наоколо нараства. Това буквално те тласка нагоре. Това представлява перспективата. Или пък можеш да погледнеш назад в даден момент и да осъзнаеш, че вече си покорявал по-стръмни планини преди това. И ето по този начин те си изграждат самочуствие.

Нека сега ви дам пример как се работи. Стоите с колелото си в началото на февруари. Много е студено, а денят е един от дъждовните и ръми. и е студено и смразяващо и сте застанали в да речем Йокнеам. И поглеждате нагоре към небето през облаците. Виждате манастира на върха на Мухрака -- там би трябвало да се изкачите сега -- и си казвате: "Няма начин да стигна до там". И въпреки това, два часа по-късно се намирате застанал на покрива на този манастир, покрит с кал, кръв и пот. И поглеждате надолу към Йокнеам и всичко е толкова малко и тънко. И си казвате: "Хей Алекс, виж паркинга, от който тръгнахме. Ето толкова е голям. Не мога да повярвам, че го направих. И това е момента, когато започваш да обичаш себе си.

И така, разговаряхме за тези специални думи, на които ги учим. И след всяко каране, ние сядаме заедно и споделяме моменти, в които тези специални думи на деня са изникнали и са направили впечатление. И тези дискусии могат да бъдат изключително вдъхновяващи. В една от тях, едно от хлапетата веднъж каза: "Докато карахме по това трасе, с гледка към Мъртво море -- а той говори за това място тук -- си спомних за деня, когато напуснах селото си в Етиопия и заминах заедно с брат си. Вървяхме 120 км. докато не стигнахме Судан. Това беше първото място, на което получихме малко вода и запаси". И той продължава да разказва и всички гледат към него като към герой, най-вероятно за пръв път в живота му. И той каза -- тъй като с мен карат и други доброволци -- възрастни, които седят там и го слушат. И той каза: "И това беше само началото на нашето изпитание, докато не пристигнахме в Израел. И едва сега," каза той, "започвам да разбирам къде съм и всъщност даже ми харесва." Сега си спомням, че когато го каза почуствах тръпки по тялото си, защото го каза, гледайки планините Моав, тук зад мен. Това е там, където Йосиф е слязъл и е пресякъл Йордания и е повел народа на Израел в земята на Ханан преди 3000 години в този последен етап на пътуването от Африка.

И така перспективата, контекстът и историята играят ключови роли в начина, по който планирам каранията с хлапетата. Посещаваме кибуци, основани от оцелели от Холокоста. Изследваме руини от палестински села и обсъждаме как са се превърнали в руини. И преминаваме през множество останки от еврейски селища, набатски селища, ханански селища -- на три, четири, 5 000 години. И през тази канава, която е историята на тази страна, децата придобиват това, което е може би най-важната ценност на образованието, и това е разбирането, че живота е сложен и няма само бяло и черно. И оценяйки сложността, те стават по-толерантни, а толерантността води надежда.

Аз карам с тези хлапета веднъж седмично, всеки вторник. Ето една снимка, която направих миналия вторник, преди по-малко от седмица, и ще карам с тях утре отново. При всяко едно от тези карания винаги се оказвам застанал на едно от тези невероятни места, възприемайки този невероятен пейзаж около мен и се чуствам благословен и щастлив, че съм жив и чуствам всяко влакно в болящото ми тяло. И се чуствам благословен и щастлив, че преди 15 години имах смелостта да откажа постоянна работа в университета на Ню Йорк и да се върна в моята родна страна, където мога да осъществя тези невероятни карания с тази група от проблемни деца, идващи от Етиопия, Мароко и Русия. И се чуствам така благословен и щастлив всяка седмица, всеки Вторник, а всъщност и всеки петък, Мога още веднъж да отпразнувам в мозъка на костите си самата същност на живеенето на ръба в Израел.

Благодаря!

(Аплодисменти)