Шъруин Нюланд за електрошоковата терапия

Много ми се иска да направя същото, което сторих и първия път, което е да избера весела тема. Предния път говорих за смъртта и умирането. Този път ще говоря за умствени заболявания. Но понеже трябва да е лекция за технологии, ще говоря за електрошоковата терапия. (Смях)

Знаете, че откакто човекът е забелязал, че някои други хора, негови колеги, могат да са различни, да са странни, да са силно подтиснати, или това, което днес разпознаваме като шизофрения, той е бил сигурен, че този тип заболявания няма как да не идват от зли духове, проникващи в тялото. Методът за лечение на тези болести в началото бил по един или друг начин да се прогонят тези зли духове. И това все още го има, както знаете.

Но не било достатъчно да се използват свещениците. Когато медицината станала по-научна около 450 г. пр. Хр., Хипократ и другите такива момчета, се опитали да търсят билки, растения, които буквално да изтръскат лошите духове вън от тялото. Открили определени растения, които предизвикват конвулсии. Затова и до края на Средновековието, до Ренесанса, ботаническите сборници били пълни с рецепти за причиняване на гърчове и прогонване на злите духове.

В крайна сметка, някъде около 16-ти век, един лекар, чието име било Теофраст Бомбаст Аурикуларис фон Хохенхайм, наричан Парацелз, име вероятно познато на някои от вас - - (Смях) - добрият стар Парацелз - открил, че може да предвиди степента на конвулсии, дозирайки количествата камфор, с които ги предизвиква. Представяте ли си как отивате до килера, вадите нафталиново топче и да го сдъвквате, когато сте подтиснати? По-добро е от Прозак, но все пак не го препоръчвам.

Затова и през 17-ти, 18-ти век виждаме продължаващото търсене на други лекарства, които да вършат тази работа вместо камфора. Е, накрая се появява Бенджамин Франклин и почти успява сам да си предизвика конвулсии чрез електрическата мълния от хвърчилото му. Така хората започнали да мислят за електричеството като средство за предизвикване на конвулсии.

След това, превъртаме напред към 1932 г., когато трима италиански психиатри, които се занимавали основно с лекуването на депресии, започнали да забелязват сред техните пациенти, които също имали епилепсия, че ако получат епилептичен припадък, серия от такива припадъци - в много от случаите депресията отминава. Не само, че отминавала, ами можело и никога да не се появи отново. Затова много се заинтересовали от предизвикването на конвулсии, премерени конвулсии.

Помислили си, "Е, имаме електричество, ще включим някого към контакта. Това винаги изправя косата на хората и те се гърчат много." Изпробвали го на няколко прасета и никое от прасетата не умряло. И така отишли в полицията и казали, "Знаем, че около римската ж.п. гара скитат едни "изгубени души" и говорят безсмислици. Можете ли да доведете някой от тях?" Някой, който както казват италианците, е "cagutis." Намерили този "cagutis" човек, 39-годишен мъж, който имал безнадеждна шизофрения и за когото се знаело от месеци, че буквално се изхожда върху себе си, не казва нищо, което да звучи смислено; и го довели в болницата. Тези трима психиатри, след 2-3 седмици наблюдения го сложили да легне на една маса и свързали слепоочията му към много малък източник на електрически ток. Помислили, "Ами, ще пробваме 55 волта за 2 десети от секундата. Това не би му причинило нищо ужасно." Така че, това и сторили.

Е, разбрах следното от очевидец, който ми го сподели преди 35 години, когато мислех за такива неща относно един мой проект. Той ми каза, "Този човек" - забележете, той дори не е бил упоен - "след един силен гърч, се изправил в седнало положение, погледнал тримата и казал, 'Какво по дяволите се опитвате да направите, задници такива?' " (Смях) Само ако можех да го кажа на италиански.

Е, те били много щастливи, защото оня не бил изрекъл и една рационална дума по време на седмиците наблюдение. Така че го включили пак и този път използвали 110 волта в продължение на половин секунда. За тяхно удивление, след като приключили, той започнал да говори сякаш е напълно здрав. За малко се влошил отново, но го подложили на серия лечения и като цяло го излекували. Но разбира се, имал шизофрения и в рамките на няколко месеца тя се завърнала.

Но те описали това в доклад и всеки на запад започнал да използва електричество, за да предизвиква гърчове у хора, които са или шизофреници или в тежка депресия. Не работело много добре за шизофрениците, но през 30-те и до средата на 40-те станало ясно, че електроконвулсивната терапия била много, много ефективна при лечението на депресия.

Разбира се, в онези времена не е имало антидепресанти и терапията станала много популярна. Упоявали хората, и им предизвиквали конвулсии, но истинската трудност била, че нямало как да парализират мускулите им. Затова хората получавали наистина сериозна криза. Чупели се кости и особено при възрастни хора, било неизползваемо. След това през 50-те, до края на 60-те, фармацевтите разработили така наречените мускулни релаксанти и се получило така, че можело да предизвикаш пълна конвулсия, електроенцефалографска конвулсия (може да се проследи по мозъчните вълни) без да предизвикваш какъвто и да е гърч в тялото, освен леко трепване на пръстите на краката. И така отново станало много, много популярно и много, много полезно.

Знаете, че по средата на 60-те се появиха първите антидепресанти. Първият беше Тофранил. В края на 70-те, началото на 80-те се появиха други и бяха много ефективни. А групите за правата на пациентите биваха много разстроени за нещата, на които стават свидетели. Така че, цялата идея за електроконвулсивна, електрошокова терапия изчезна, но преживя възраждане през последните 10 години. А причината да преживее това възраждане е, че някъде около 10 процента от хората с тежка депресия, не реагират на лечението, независимо какво им се прилага.

Защо обаче ви разказвам тази история, на тази среща? Разказвам ви я, защото всъщност откакто Ричард ми се обади и ме помоли да говоря за -- както е помолил всички други -- да говоря за нещо, което би било ново за тази публика, нещо за което не сме говорили, не сме писали, аз планирам този момент. Истинската причина е, че аз съм човек, чийто живот преди почти 30 години, беше спасен чрез два дълги курса на електрошокова терапия. Нека ви разкажа тази история.

През 60-те години имах брак, за който ... да използвам думата "лош", вероятно би било омаловажаването на годината. Беше отвратителен. Сигурен съм, че в тази зала има достатъчно разведени хора, които са наясно с враждебността, гневът и какво ли още не. Аз съм човек, който е имал много трудно детство, много трудно юношество -- имаше общо с -- не точно нищета, но доста близо. Бях отгледан в семейство, в което никой не говореше английски, никой не можеше да чете или да пише на английски. Имаше общо със смърт и заболявания и много други неща, заради които бях леко предразположен към депресия.

И така, с влошаването на нещата, когато вече наистина започнахме да се мразим, аз се подтисках все повече, в продължение на две години, опитвайки се да спася този брак, чието спасение беше невъзможно. Накрая започнах да планирам всичките си големи хирургически случаи за обяд, за 1 следобед, защото не можех да се измъкна от леглото преди 11ч. Всеки тук, който е бил депресиран знае за какво говоря. Не можех дори да отметна одеялото от себе си.

Е, намирах се в университетски медицински център, където всеки познава всекиго и за колегите ми беше пределно ясно, така че пациентите, които пращаха при мен ставаха все по-малко. А с намаляването на пациентите ми, аз очевидно се подтисках още повече, докато накрая осъзнах, че "Господи, вече не мога да работя". И всъщност това нямаше никакво значение, защото вече нямах никакви пациенти.

Тъй че, следвайки съвета на моя лекар, бях приет в Интензивното Психиатрично Отделение на нашата университетска болница. А колегите ми, които ме познаваха още от медицинския факултет, казаха, "Не се тревожи, момче. След шест седмици си обратно в операционната. Всичко ще бъде чудесно." Е, знаете ли какво са врели-некипели? Това се оказаха много врели-некипели. Познавам някои хора, които направиха кариера с такива лъжи. (Смях) Така че, аз бях един от техните провали.

Но не беше толкова просто. Защото в момента на излизането ми от това отделение, аз вече не можех да функционирам изобщо. Едвам виждах на 2 метра пред себе си. Влачех си краката докато вървях. Ходех приведен. Рядко се къпех. Понякога дори не се бръснех. Беше отвратително. И беше ясно - не на мен, понеже на мен вече нищо не ми беше ясно - че имам нужда от продължителна хоспитализация в това ужасно място, наречено психиатрия. И така, през пролетта на 1973-та бях приет в Institute of Living (Институт за живот), който преди се наричаше Приют Хартфорд. Бил е основан през 18-ти век, най-голямата психиатрична болница в щата Кънектикът, освен огромните обществени болници, които съществуваха по това време.

Там опитаха всичко, с което разполагаха. Опитаха обичайната психотерапия. Опитаха всеки наличен в онези дни медикамент. Имаха Тофранил и разни други - Меларил и кой знае какво още. Нищо не се получи освен, че едно от тия неща ми докара жълтеница. И накрая, понеже в Кънектикът ме познаваха, решиха, че е по-добре да проведат среща на старшия персонал. Старшия персонал се събрал, а аз впоследствие разбрах какво се случило.

Мислили заедно и решили, че няма какво да се стори за този хирург, който по същество се е изолирал от света, който по това време бил толкова завладян -- не само от подтиснатост и чувства на безполезност и неадекватност, но и от натрапчиво мислене, натрапчиво мислене за съвпадения. Имаше определени числа, които всеки път щом видех, ме разстройваха ужасно много. Забелязвах всякакви суеверни неща -- направо ужасни, ужасни работи. Помните ли как като деца сте искали да стъпвате на всяка линия? Е, аз бях порастнал мъж, който извършваше всички тези ритуали, и стана така, че в главата ми имаше болка, имаше свиреп страх. Виждали ли сте онази картина на Едвард Мюнх, "Викът." "Викът." Всеки момент беше вик. Беше невъзможно. И те решиха, че няма терапия, няма лечение. Имаше едно лечение обаче, в което всъщност Хартфордската болница е била пионер в началото на 40-те, и можете да си представите какво е то. Това беше префронтална лоботомия. И така те решили -- тогава не знаех, но разбрах по-късно -- че единственото нещо, което могат да сторят е да направят префронтална лоботомия на този 43 годишен мъж.

Както във всички болници, за моя случай имаше назначен постоянен лекуващ. Той беше на 27 години и се срещаше с мен 2-3 пъти седмично. А по това време аз вече бях престоял там 3 или 4 месеца. Той помоли за среща със старшия персонал и те се съгласиха да се срещнат, понеже в болницата имаха добро мнение за него. Смятаха, че има необикновено бъдеще.

Той не бил съгласен с тях и заявил, "Не. Познавам този човек по-добре от всички вас. Срещал съм се с него многократно. Вие сте го виждали само от време на време, чели сте доклади и т.н. Аз искрено смятам, че основният проблем тук е чиста депресия и всичките му натрапчиви мисли произлизат от нея. А вие естествено знаете какво ще се случи, ако му направите префронтална лоботомия. Ще се получи някой от резултатите в спектъра от много лошо до ужасно, ужасно, ужасно. Ако се справи по най-добрия начин, вече няма да има мании, вероятно няма да има депресия, но чувствата му ще бъдат затъпени, никога няма да се завърне към хирургията, никога няма да бъде любящият баща на двете си деца, животът му ще бъде променен. А ако се получи обичайният резултат, той ще свърши като в "Полет над кукувиче гнездо." Ясно ви е, че по същество ще е в ступор до края на живота си.

Е - казал той - "Не можем ли да опитаме лечение с електрошокова терапия?" Знаете ли защо се съгласили? За да зачетат чувствата му. Помислили, "Е, ще направим лечение от 10. Какво пък, ще загубим малко време, голяма работа. Няма никакво значение." Назначили лечение от 10 процедури, -- впрочем обичайното лечение било от 6 до 8 процедури и все още е от 6 до 8 -- свързали ме към кабелите, приспали ме, дали ми мускулен релаксант. Шест не проработили. Седем не проработили. Осем не проработили. На деветата процедура забелязах (прекрасно е, че изобщо успях да забележа нещо) забелязах промяна. На десетата, забелязах реална промяна.

Той се обърна пак към тях и те се съгласиха да направим още 10 процедури. И отново, нито един от тях, мисля, че бяха седем или осем души, не смяташе, че това ще подобри нещо. Смятаха, че това е временна промяна. Но - виж ти! - на 16-тата, на 17-тата, имаше явни разлики в начина, по който се чувствах. След 18-тата и 19-тата, вече спях добре нощем. А след 20-тата имах чувството, наистина изпитвах чувството, че мога да преодолея това, че вече съм достатъчно силен и чрез волево действие, мога да разкарам натрапчивите мисли. Можех да разкарам депресията си.

И досега не съм забравил и никога няма да забравя, как стоях в кухнята на отделението, беше една неделя сутрин през януари 1974-та, стоях сам в кухнята и си мислех, "Сега имам силата да го направя." Беше сякаш тези плътно омотани жички в главата ми се бяха развързали и можех да мисля ясно. Но ми трябваше формула. Трябваше ми нещо, което да си кажа наум, когато започна да мисля натрапчиво. Е, почитателите на Гилбърт и Съливан в тази зала ще си спомнят "Руди Гор" и ще си спомнят лудата Маргарет, ще си спомнят, че тя бе омъжена за човек на име Сър Деспард Мъргатройд. И на всеки пет минути в пиесата тя полудяваше, а той й каза, "Трябва да си имаме думичка, с която да те връщаме обратно в реалността и думата, скъпя моя, ще бъде 'Бейзингстоук.'" И така всеки път щом тя започнеше да полудява, той казваше, "Бейзингстоук!" А тя отвръщаше, "Бейзингстоук, наистина." И за известно време щеше да бъде добре.

Е, знаете, аз съм от Бронкс. Не мога да казвам "Бейзингстоук." Но аз имах нещо по-добро. Беше много просто. Беше, "Ах, майната му!" (Смях) Много по-добре от Бейзингстоук, поне за мен. И се получаваше, Господи, получаваше се. Всеки път щом започнех да мисля натрапчиво -- пак, след 20 шокови процедури -- си казвах, "Ах, майната му." Нещата ставаха все по-добри и по-добри и след три или четири месеца, бях изписан от тази болница и се присъединих към група хирурзи, в която можех да работя с други хора от общността, не в самия Ню Хейвън, но доста близо. Прекарах там три години. След края на трите години се върнах в Ню Хейвън и по това време се бях оженил повторно. Всъщност доведох жена си с мен, за да съм сигурен, че ще се справя с това. Децата ми се върнаха да живеят при нас. След това имаме още две деца. Възродих кариерата си, дори по-добра от преди. Върнах се в университета и започнах да пиша книги. Е, нали знаете, беше чудесен живот. Минаха, както казах, близо 30 години. Спрях да оперирам преди около шест години и станах писател на пълен работен ден, както много хора знаят. Но беше много вълнуващо. Беше много щастливо.

От време на време ми се налага да казвам "Ах, майната му." От време на време ставам малко подтиснат и малко вманиачен. Така че, не съм свободен от всичко това. Но проработи. Винаги проработва. Защо след като никога не съм говорил за това, избрах да говоря за него сега? Ами, тези от вас, които познават някои от книгите ми, знаят, че една е за смъртта и умирането, друга е за човешкото тяло и човешкият дух, трета е за начина, по който загадъчните мисли са постоянно в главите ни и всички те имат нещо общо с личния ми опит. Някой би си помисли, докато чете тези книги -- получил съм хиляди писма относно книгите от хора, които си мислят точно това -- че на базата на историята на живота ми, както е изобразена в книгите, историята на ранния ми живот, аз съм някой, който е преодолял нещастие. Че аз съм някой, който е пил от горчивата утайка на нещастното детство и съм излязъл не само невредим, но и подсилен. Наистина съм проумял всичко, така че сега мога да напътствам хората относно смъртта и умирането, мога да говоря за мистицизъм и за човешкия дух.

А аз винаги съм се чувствал виновен за това. Винаги съм се чувствал, сякаш съм някакъв самозванец, понеже читателите ми не знаят това, което току що ви разказах. Знаят го някои хора в Ню Хейвън, очевидно, но не е общоизвестно. Така че, една от причините, поради които дойдох да говоря за това днес е, -- честно, егоистично -- да се разтоваря от бремето и да оставя да се знае, че умът, написал всички тези книги, не е необезпокояван. Но което смятам за по-важно, е фактът, че значителна част от хората в тази публика са под 30 години, а също така, разбира се има и много, които са над 30. Защото тези под 30, струва ми се почти всички от вас -- бих казал, всички от вас -- сте или на ръба на великолепна и вълнуваща кариера, или вече във великолепна и вълнуваща кариера. Всичко може да ви се случи. Нещата се променят. Случват се нещастия. Нещо от детството се връща да ви преследва. Можете да бъдете изхвърлени извън пистата. Надявам се да не се случи на никой от вас, но вероятно ще се случи на малък процент от вас.

А за тези от вас, на които не се случи, също ще има беди. Щом аз, с опустелия дух, с никаквия дух, който имах през 70-те и без възможност за възстановяване, доколкото групата от много опитни психиатри смяташе, щом аз мога да намеря пътя обратно от това, повярвайте ми, всеки може да намери пътя обратно от всяка беда, която съществува в живота му.

А за тези, които са по-възрастни и са преживели нещо, може би не толкова лошо, но са преживели трудни времена, в които може би са загубили всичко, като мен и са започнали отначало, някои от тези неща ще се сторят много познати. Има възстановяване. Има изкупление. Има и възкресение. Има мотиви за възкресяването във всяко общество, което е било изучавано някога и това не е само защото фантазираме за възможността за възкресение и възстановяване, а защото наистина се случва. И се случва често.

Може би най-известната тема за възкресение, извън специфично религиозните теми, е тази за птицата феникс, древната история на феникса, който на всеки 500 години се възражда от собствената си пепел, за да заживее живот, който е дори по-красив от предишния. Ричард, благодаря много.