Сара Кей: Ако имам дъщеря...

Ако имам дъщеря, вместо мама, ще ме нарича точка В, защото така ще знае, че каквото и да се случи, поне винаги ще може да намери пътя си до мен. И ще нарисувам Слънчеви системи на дланите й, така че да трябва да изучи цялата Вселена, преди да каже, "О, това го познавам като дланта си." И тя ще научи, че животът ще те удря силно по лицето, ще те чака да се изправиш, само за да те ритне в корема. Но и че само като си изгубиш дъха можеш да напомниш на белите си дробове колко много обичат вкуса на въздуха. Има болка, която не може да бъде спряна с левкопласт и поезия. Така че първият път, когато осъзнае, че Супержената няма да дойде, ще се уверя, че знае, че няма нужда да носи това наметало сама. Защото независимо колко широко разпериш пръстите си, ръцете ти винаги ще са прекалено малки, за да хванат всичката болка, която искаш да излекуваш. Повярвайте ми, пробвала съм. "И миличка," ще й кажа, не си вири носа така. Знам го този номер, правила съм го милиони пъти. Просто душиш за пушек, за да проследиш миризмата до горящата къща, за да намериш там момчето, което е изгубило всичко в огъня и да опиташ да го спасиш. Или да намериш момчето, което е запалило огъня и да опиташ да го промениш." Но знам, че тя ще го направи така или иначе, затова винаги ще имам голямо количество шоколад и ботуши за дъжд под ръка, защото няма мъка, която шоколадът да не може да оправи. Добре, има някои мъки, които шоколадът не може да оправи. Но за това са ботушите за дъжд. Защото дъждът ще отмие всичко, ако му позволиш. Искам тя да гледа света през долната част на лодка със стъклено дъно, да гледа през микроскоп галактиките, които съществуват на главичката на топлийка от човешкия ум, защото така ме научи моята майка. Че ще има такива дни. ♫ Ще има такива дни, каза мама. ♫ Когато отваряш ръцете си да хванеш но получаваш само мазоли и синки; когато излизаш от телефонната кабинка и искаш да летиш, но точно хората, които искаш да спасиш, са стъпили на наметалото ти; когато ботушите ти се пълнят с дъжд, и се озоваваш до колене в разочарования. И точно това са дните, в които имаш най-добра причина да кажеш благодаря. Защото няма нищо по-красиво от начинът, по който океанът отказва да спре да целува брега, независимо колко пъти се отдръпва. Ти ще сложиш вятъра в печелиш нещо, губиш нещо, Ти ще сложиш звездата в започването отново и отново. И независимо колко мини избухват на минута, важното е мислите ти да се приземяват на красотата в това странно място, наречено живот. И да, на скалата от едно до прекалено доверчива, аз съм си доста наивна. Но искам тя да знае, че този свят е направен от захар. Той може много лесно да рухне, но не се бой да си изплезиш езика и да почувстваш вкуса му. "Миличка," ще й кажа, "помни, че майка ти вечно се безпокои, а баща ти е боец, а ти си момиченцето с малки ръце и големи очи, което никога не спира да иска още." Помни, че хубавите неща идват в комплет от три, както и лошите неща. И винаги се извинявай, когато си направила нещо неправилно. Но никога не се извинявай за начинът, по който очите ти отказват да спрат да блестят. Гласът ти е слаб, но никога не спирай да пееш. И когато накрая ти дадат мъка, когато наврат война и омраза под вратата ти и ти предложат брошура на ъгъла на улицата за цинизъм и поражение, кажи им, че наистина трябва да се запознаят с майка ти.

Благодаря ви. Благодаря ви.

(Ръкопляскане)

Благодаря ви.

(Ръкопляскане)

Благодаря.

(Ръкопляскане)

Благодаря ви.

(Ръкопляскане)

Добре, искам да отделим един момент и искам да намислите три неща, които смятате за истина. Могат да бъдат за каквото си поискате -- технологии, забавления, дизайн, семейството ви, какво сте закусили. Единственото правило е да не се замисляте твърде много. Така, готови? Старт. Окей.

Ето три неща, в които аз вярвам. Знам, че Жан-Лук Годарт е бил прав, когато е казал, "добрата история има начало, среда и край, но не непременно в този ред." Знам, че съм невероятно нервна и развълнувана от тази сцена, което силно намалява способността ми да запазя увереност. (Смях) И знам също, че чакам цяла седмица, за да ви кажа тази шега. (Смях) Защо поканили плашилото на TED? Защото изпъквало в полето си на работа. (Смях) Съжалявам. Окей, значи това са три от нещата, които съм сигурна, че са верни. Но има много неща, които ми е трудно да разбера. Затова пиша поезия, за да ги разбера. Понякога единственият начин, който ми е известен да преодолея нещо е като напиша стихотворение. И понякога стигам до края на стихотворението и поглеждам назад и си казвам, "А, ето каква била работата." А друг път стигам до края на стихотворението и не съм разрешила нищо, но поне ми остава стихотворението.

Устната поезия е изкуството на представянето на стихотворения на живо. Казвам на хората, че това е да създадеш поезия, която не иска просто да седи на хартията, която съдържа нещо, което изисква тя да бъде четена на глас и видяна на живо. Когато бях първа година в гимназията, изгарях от хормони. Бях недоразвита, и превъзбудена. И въпреки страха ми някой да не ме загледа прекалено дълго, бях омагьосана от идеята за устната поезия. Чувствах, че двете ми тайни любови, поезията и театърът, са се събрали, родили са си детенце и аз трябваше да се запозная с него. Така реших да се пробвам. Моето първо устно стихотворение, натоварено с всичката мъдрост на 14-годишните, беше за несправедливостта да те разглеждат като неженствена. Стихотворението беше изпълнено с негодувание и особено преувеличено, но единствената устна поезия, която бях виждала до този момент беше главно изпълнена с негодувание, така че мислех, че това се очаква от мен. Първият път, когато се качих на сцената публиката от тинейджъри свиркаше и крещеше в подкрепа, когато слезнах от сцената, се тресях. Почувствах, че някой ме потупа по рамото, когато се обърнах, видях едно грамадно момиче с блуза с качулка да излиза от тълпата. Беше може би два метра и петдесет, и изглеждаше все едно може да ме пребие с една ръка, но вместо това просто ми кимна и каза, "Ей, наистина го почувствах. Благодаря ти." Тогава ме удари гръм. Бях пристрастена.

Намерих един бар в Долен източен Манхатън, в който всяка седмица се четеше поезия, моите озадачени, но подкрепящи, родители ме заведоха да попивам всяка унция от изговорените думи, която можех. Бях най-младият посетител с поне десет години, но някак поетите от Поетичен клуб "Бауъри" не се притесняваха от 14-годишното момиче, което се мотае около тях -- всъщност, те ме приеха. И тук, докато слушах тези поети да споделят историите си, аз научих, че устната поезия, няма нужда да е изпълнена с негодувание, тя може да е забавна или болезнена, сериозна или глуповата. Поетичния клуб "Бауъри" стана моя класна стая и мой дом. И поетите, които четяха там, ме окуражаваха да споделям своите истории. Какво като съм на 14 -- казаха ми, "Пиши за живота на 14." Така и направих и всяка седмица се смайвах, когато тези блестящи, порастнали поети се смееха с мен и охкаха в знак на съчувствие и ръкопляскаха и ми казвахa, "Ей, наистина го почувствах."

Сега мога да разделя пътешествието си с изговорените думи на три стъпки. Първата стъпка беше моментът, в който казах "Мога. Мога да го направя." И това беше благодарение на момиче с блуза с качулка. Втората стъпка беше моментът, когато казах, "Ще го направя. Ще продължа. Обичам устната реч. Ще продължавам да идвам седмица след седмица." Третата стъпка започна, когато разбрах, че няма нужда да пиша стихотворения, изпълнени с негодувание, ако аз не съм такава. Имаше неща, които бяха специфични за мен и колкото повече се съсредоточавах върху тях, толкова по-странна ставаше поезията ми, но толкова повече я чувствах своя. Не става дума само за поговорката "пиши каквото знаеш," става дума за събирането на всичкото знание и опит, което си събрал досега, за да ти помогне да се гмурнеш в нещата, които не знаеш. Аз използвам поезията да ми помогне да преодолея нещата, които не разбирам, но подхождам към всяко стихотворение с раница пълна с всички места, които съм посетила.

Когато отидох в университета се запознах с колега поет, който споделя моята вяра в магията на устната поезия. И всъщност, Фил Кей и аз случайно споделяме фамилното си име. В гимназията бях поставила началото на VOICE като начин да окуража приятелите си да правим заедно устна поезия. Но с Фил решихме да прекроим проекта, като променихме мисията да използваме устната поезия като начин да забавляваме, образоваме и вдъхновяваме. Продължихме да учим редовно, но между другото пътувахме, четяхме и преподавахме от 9-годишни до кандидати за магистърска степен, от Калифорния до Индиана до Индия, до общински училища на улицата на общежитието ни.

И видяхме отново и отново как устната поезия отключва врати. Но се оказва, че понякога поезията може да е наистина страшна. Оказва се, че понякога, трябва да подмамиш тинейджърите да пишат поезия. И така започнах да правя списъци. Всеки може да пише списъци. И първият списък, който възлагам е "10 неща, които знам, че са истина." И това което се случва, това което и вие бихте открили, ако всички започнехме да си споделяме списъците на глас. В един момент осъзнаваш, че някой има абсолютно същото нещо, или нещо много подобно на нещо от твоя списък. Освен това някой друг има нещо, което е абсолютната противоположност на твоето. И трето, някой има нещо, за което дори не си чувал преди. Четвърто, някой има нещо, за което си мислел, че знаеш всичко, но предлага нова гледна точка. Казвам на хората, че така започват хубавите истории -- на тези четири кръстовища на нещата, на които държите и нещата на които другите държат.

И повечето хора реагират много добре на това упражнение. Но една от ученичките ми, първа година в гимназията, Шарлът, не беше убедена. Шарлот много я биваше да пише списъци, но отказваше да пише стихове. "Госпожице," казваше ми, "Просто не съм интересна. Нямам нищо интересно да кажа." Давах й да пише списък след списък, и един ден възложих списък "10 неща, които трябваше да съм научил досега." Номер три на списъка на Шарлът беше, "Трябваше да се науча да не се увличам по мъже, които са три пъти по-възрастни от мен." Попитах я какво значи това, а тя каза, "Госпожице, това е дълга история." Аз й казах, "Шарлът, това ми звучи доста интересно." И така тя написа първото си стихотворение, любовно стихотворение, каквото не бях чувала дотогава. И то започва така, "Андерсън Купър е страхотен мъж." (Смях) "Видяхте ли го по 60 минути, как се състезава с Майкъл Фелпс в басейна -- само по бански костюм -- скачащ във водата, решен да победи този шампион по плуване? След състезанието стръска мократа си бяла като облак коса и каза, 'Ти си бог." Не, Андерсън, ти си богът."

(Смях)

(Ръкопляскане)

Знам че първото правило на готините хора е да изглеждаш хладнокръвно, никога да не признаваш че нещо може да те уплаши, да те впечатли или да те развълнува. Някой веднъж ми каза, че е като да ходиш през живота ето така. Предпазваш се от всичките невероятни нещастия или болки, с които ще се сблъскаш. Но аз се опитвам да се движа през живота ето така. И да, това значи, че хващам всичките тези нещастия и болки, но освен това значи, че когато красиви, невероятни неща просто падат от небето, аз съм готова да ги уловя. Използвам устната реч, за да помогна на учениците си да преоценят гледната си точка, да преборят инстинкта си да бъдат хладни и резервирани и, вместо това, активно да се стремят да участват в нещата, които се случват около тях, за да могат да ги преинтерпретират и да сътворят нещо от тях.

Не че твърдя, че устаната поезия е перфектното изкуство. Винаги се стремя да намеря най-добрия начин да разкажа всяка история. Пиша мюзикъли, правя късометражни филми, освен поезията. Но преподавам устна поезия, защото е леснодостъпна. Не всеки може да чете ноти или да притежава видеокамера, но всеки може да комуникира по някакъв начин, всеки има истории, от които останалите от нас могат да научат нещо. Освен това, устната поезия позволява моментална връзка. Нерядко хората чувстват, че са сами, че никой не ги разбира, но устната поезия ни учи, че ако можеш да изразиш чувствата и мислите си и имаш куража да представиш тези истории и мнения, може да бъдеш възнаграден със стая, пълна с хора като теб, с твоята общност, които ще слушат. И може би дори грамадно момиче с блуза с качулка ще почувства това, което си споделил. И това е невероятно осъзнаване, особено когато си на 14. Освен това сега с YouTube, тази връзка дори не е ограничена до стаята, в която се намираме. Толкова се радвам, че съществува този архив от четения, които мога да споделям с учениците си. Така вероятността да намерят поет или стихотворение, което да им говори, е още по-голяма.

Изкушаващо -- когато разбереш това -- изкушаващо е да продължаваш да пишеш същото стихотворение, или да продължиш да разказваш една и съща история, когато разбереш, че така ще получиш ръкопляскания. Не е достатъчно да се преподава просто, че можеш да се самоизразиш; трябва да растеш и да изследваш да поемаш рискове и да се предизвикваш. И това е третата стъпка: да изпълниш работата си със специфичните неща, които те правят теб, въпреки факта, че тези неща непрекъснато се променят. Защото третата стъпка никога не свършва. Но не можеш да стигнеш до третата стъпка, преди да направиш първата: мога.

Докато преподавам, пътувам доста, невинаги успявам да видя как учениците ми достигат до третата стъпка, но с Шарлът извадих голям късмет, защото видях как се разви нейното пътешествие. Гледах как разбра, че като слага нещата, които вярва, че са истина, в работата си, тя може да сътвори стихотворения, които само Шарлът може да напише -- за очни ябълки и асансьори и Дора Изследователката. И аз се опитвам да разказвам истории, които само аз мога да разкажа -- като тази. Дълго мислих кой е най-добрият начин да ви разкажа тази история, чудих се дали най-добрият начин няма да е презентация или късометражен филм -- и къде точно са началото, средата и краят? И се чудех дали ще стигна до края на тази беседа и най-накрая ще съм разбрала, или не.

И все мислех, че началото е в Поетичния клуб "Бауъри", но е възможно да е било много по-рано. Докато се подготвях за TED, открих една страница от стар дневник, мисля че 54-ти декември вероятно е трябвало да бъде 24-ти декември. Ясно е, че когато съм била дете, със сигурност съм ходила през живота ето така. Мисля че всички сме били така. Искам да помогна на другите да преоткрият това възхищение -- да желаят да участват в него, да учат, да искат да споделят наученото, това, което са открили че е истина и това, което още се мъчат да разберат.

И така, бих искала да приключа с това стихотворение:

Когато бомбардирали Хирошима, експлозията сътворила една мини-супернова, така че всяко живо животно, човек или растение, което било в директен контакт със лъчите на това слънце моментално се превърнало в пепел. Останалото от града скоро ги последвало. Дълготрайната вреда от ядрената радиация превърнала цял град и неговото население в пудра. Когато съм се родила, мама ми каза, че съм огледала цялата болнична стая с ококорени очи, които казвали, "Това ли? Аз това съм го правила преди." Тя казва, че имам стари очи. Когато дядо Генджи починал, съм била само на пет, но съм хванала мама за ръката и съм й казала, "Не се притеснявай, той ще се върне като бебе." И въпреки това, за някой който явно го е правил и преди, още нищо не съм разбрала. Коленете ми още поддават всеки път, когато се качвам на сцена. Самоувреността ми може да бъде измерена в чаените лъжички, разбъркани в поезията ми, и продължава да има странен вкус в устата ми. Но в Хирошима, някои хора били изтрити, оставяйки само ръчен часовник или страница от дневник. Затова въпреки, че имам достатъчно задръжки да напълня всичките си джобове, продължавам да се опитвам, надявайки се, че някой ден ще напиша стихотворение, което ще се гордея да остане в музейна експозиция като единственото доказателство, че съм съществувала. Родителите ми ме нарекли Сара, което е библейско име. В оригиналната исторя Господ казва на Сара, че тя може да направи нещо невъзможно и тя се изсмяла, защото първата Сара тя не знаела какво да прави с невъзможното. Ами аз? Ами, и аз не знам, но го виждам всеки ден. Невъзможното е да се опитваш да установиш връзка в този свят, да се опитваш да се държиш за другите, докато около вас неща се взривяват, знаейки че докато ти говориш, те не чакат просто реда си да приказват -- те те чуват. Те чувстват точно това, което чувстваш ти, в същият момент, в който го чувстваш. Към това се стремя всеки път, когато отворя устата си -- тази невъзможна връзка. Има едно парче стена в Хирошима, което било напълно почернено от радиацията. Но пред прага имало седнал човек, който блокирал лъчите пред камъка. Единственото нещо, останало там е постоянна сянка от положителна светлина. След атомната бомба, специалистите казали, че ще отнеме 75 години преди в увредената от радиацията почва на Хирошима отново да расте каквото и да е. Но на следващата пролет имало нови пъпки, които излезли от земята. Когато те срещна, в този момент, вече не съм част от бъдещето ти. Бързо започвам да се превръщам в част от миналото ти. Но в този момент, имам възможност да споделям настоящето ти. А ти, ти можеш да споделяш моето. И това е най-големият подарък. И ако ми кажеш, че мога да постигна невъзможното, вероятно ще ти се изсмея. Още не знам дали мога да променя света, защото не знам особено много за него -- и не знам особено много за прераждането, но ако ме накараш да се смея достатъчно силно, понякога забравям в кой век се намирам. Това не е първият ми път тук. Това не е последният ми път тук. Това не са последните думи, които ще споделя. Но за всеки случай, давам всичко от себе си да го направя правилно този път.

Благодаря ви.

(Ръкопляскане)

Благодаря ви.

(Ръкопляскане)

Благодаря ви.

(Ръкопляскане)