Саманта Пауър за един сложен герой

Прекарах близо десетилетие в разглеждане на американския отклик спрямо масови зверства и геноцид. Бих искала да започна, като споделя с вас един момент, който за мен обобщава всичко, което може да се научи за американския и демократичен отклик спрямо масови зверства.

Този момент беше на 21 април 1994 г. Значи, преди почти 14 години, посред геноцида в Руанда, при който 800 000 души щяха да бъдат систематично избивани от правителството на Руанда и някаква екстремистка милиция. На 21 април в "Ню Йорк Таймс", вестникът докладва, че някъде между 200 и 300 000 души вече са били избити при геноцида. Беше вътре във вестника - не на първа страница. Много приличаше на статия за холокоста, беше погребана във вестника. Самата Руанда не беше смятана за важна новина, и изумително, самият геноцид не беше смятан за важна новина.

Но на 21-ви април беше момент на чудесна честност. И той беше, че една членка на американския конгрес на име Патриша Шрьодер от Колорадо се срещна с група журналисти. Един от журналистите я попита: какво става? Какво става в правителството на САЩ? Двеста до триста хиляди души току-що са били избити през последните две седмици в Руанда. Геноцидът вече бе започнал от две седмици в онзи момент, но, разбира се, по онова време не се знаеше колко ще продължи. Журналистът попита: защо има толкова слаб отклик от Вашингтон? Защо няма изслушвания, няма изобличавания, няма арестувани хора пред посолството на Руанда или пред Белия дом? Каква е тази работа? А тя отвърна - беше толкова честна - отвърна: "Прекрасен въпрос. Мога да ви кажа само, че в конгресния ми кабинет в Колорадо и кабинета ми във Вашингтон са се получавали стотици, и стотици обаждания за застрашената популация на маймуни и горили в Руанда, но никой не се обажда за хората. Телефоните просто не звънят за хората."

А причината да ви обрисувам този момент е, че в него има дълбока истина. Тази истина е, или беше, през ХХ век, че докато започвахме да развиваме движения за застрашени видове, нямахме движение за застрашени хора. Имахме образование за холокоста в училищата. Повечето от нас са били подготвени не само по образи на ядрена катастрофа, но също и по образи и познание за холокоста. Разбира се, има музей в търговския център във Вашингтон, точно до Линкълн и Джеферсън. Имам предвид, притежавали сме "Никога вече" културно, подходящо, интересно. И все пак политизацията на "Никога вече", операционализацията на "Никога вече" така и не се е случила през ХХ век.

И това според мен показва онзи момент с Патриша Шрьодер: че, за да сложим край на най-лошите зверства по света, ние трябва да го сторим. Трябва да има роля... трябва да има създаване на политически шум и политическа цена в отклик на широкообхватни престъпления срещу човечеството, и така нататък. Това беше ХХ век.

А тук... това ще е облекчение за вас на този етап следобяд... има добра новина, изумителна новина, през XXI век, и тя е, че почти от нищото възникна едно антигеноцидно движение, анти-геноцидни поддръжници и то всъщност такова, което изглежда предопределено да е постоянно. То израсна в отклик на зверствата в Дарфур. Съставено е от студенти. Има някъде към 300 анти-геноцидни организации в кампуси към колежи из страната. По-голямо е от движението против апартейда. Има към 500 гимназиални организации, посветени на спиране на геноцида в Дарфур. Евангелисти са се присъединили към него. Еврейски групи са се присъединили към него. Наблюдатели от Хотел Руанда са се присъединили към него. Това е какофонично движение.

Да го наречем движение, както и при всички движения, вероятно е малко подвеждащо. То е разнородно. В него има много различни подходи. Има всички плюсове и минуси на движенията. Но е изумително успешно в едно отношение - в това, че е станало, че се е втвърдило в това движение за застрашени хора, което липсваше през ХХ век. То вижда себе си, такова, каквото е, като нещо, което ще създаде впечатлението, че ще има политическа цена, че ще има политическа цена за плащане за разрешаване на геноцида, за това, че нямаш героично въображение, че не си почтен, а просто случаен зрител.

Тъй като е движено от студенти, движението е направило някои изумителни неща. Започнали са кампания за лишаване от права, която вече е убедила, мисля, 55 университета в 22 щата да лишат от права своите авоари на борси с оглед на фирми, които имат бизнес в Судан. Те имат номер 1-800-ГЕНОЦИД - това ще прозвучи много кичозно, но за онези от вас, които може би не са, искам да кажа, може да са аполитични, но са заинтересувани да правят нещо по въпроса с геноцида, обадете се на 1-800-ГЕНОЦИД, въведете пощенския си код и дори не е нужно да знаете кой е вашия представител в Конгреса. Той ще ви препрати пряко към вашия представител в Конгреса, до вашия сенатор на САЩ, до вашия губернатор, където има неуредено законодателство за лишаване от права. Понижили са разходите за транзакции за спиране на геноцида. Според мен най-иновативното, което въведоха наскоро, са оценки за геноцид. За въвеждане на оценки за геноцид са нужни студенти. Така че сега, когато Конгресът е в сесия, членове на Конгреса се обаждат на тези 19-годишни или 24-годишни младежи и казват: Тъкмо ми казват, че имам 3 минус по геноцид, какво да направя, за да получа четворка? Просто искам да получа четворка. Помогнете ми. А студентите и другите, които са част от тази невероятно енергична база, са насреща, за да дадат отговор, и винаги има нещо за правене.

Онова, което е направило това движение е, че е изтръгнало от администрацията на Буш от Съединените щати, по време на огромно пренапрежение - военно, финансово, дипломатично - цяла серия от ангажименти към Дарфур, каквито не прави никоя друга страна в света. Например, отпращането на престъпленията в Дарфур към Международния криминален съд, което не се харесва на администрацията на Буш. Разходът от 3 милиарда долара в бежански лагери, в опит да се предпазят, по същество, хората, откъснати от домовете си от суданското правителство, от така наречената Джанджауийд, милицията, да се запазят тези хора живи, докато може да се постигне нещо по-трайно. А наскоро или не толкова наскоро, преди около шест месеца, упълномощаването на мироопазващи сили от 26 000 души, които ще отидат.

Всичко това е лидерството на администрацията на Буш, и всичко е заради този натиск отдолу нагоре и факта, че телефоните не са спрели да звънят от началото на тази криза. Лошата новина обаче, на въпроса дали злото ще надделее, е, че злото продължава да е живо. Хората в тези лагери са заобиколени от всички страни от така наречената Джанджауийд, тези хора на коне с копия и автомати "Калашников". Жените, които ходят да събират дърва за огън, за да загряват хуманитарната помощ и да хранят семействата си... хуманитарна помощ... мръсната й тайна е, че всъщност трябва да се загрява, за да може да се яде... самите те са подложени на изнасилване, което е използван иструмент на геноцида. А мироопазващите сили, които споменах, силите са упълномощени, но почти никоя страна на Земята не е излязла след тази оторизация, за да постави наистина своите войници или своята полиция на пътя на вредата.

Така че сме постигнали ужасно много в сравнение с ХХ век, и все пак твърде малко в сравнение с гравитацията на престъплението, което се разгръща, докато седим тук, докато говорим. Защо са тези граници за движението? Защо онова, което е било постигнато, или което е направило движението, е било необходимо, но недостатъчно за престъплението? Мисля, че има две... има много причини, но две, само за да се съсредоточим за кратко върху тях.

Първата е, че движението, такова, каквото е, спира на границите на Америка. То не е глобално движение. Няма много съратници в чужбина, които сами да молят правителствата си да правят повече за спиране на геноцида. А холокостната култура, която имаме в тази страна, според мен прави американците по-податливи да искат да съживят "Никога вече". Вината, която изрази администрацията на Клинтън, която Бил Клинтън изрази относно Руанда, създаде пространство в нашето общество за консенсус, че нещата в Руанда са зле, че не трябва да е така и бихме искали да сме сторили повече, и това е нещо, от което движението се възползва. Европейските правителства, в по-голямата си част, не са признали отговорност и някак няма нищо, на което да се опреш.

Така че това движение, за да е трайно и глобално, ще трябва да прекосява граници, и ще трябва да видите други граждани в демокрации не просто да почиват върху предположението, че тяхното правителство ще стори нещо пред лицето на геноцида, но наистина да направят така, че да се случи. Правителствата никога няма да гравитират към престъпления от този мащаб естествено или нетърпеливо. Както видяхме, те не са гравитирали дори към това да предпазват нашите пристанища или да проверяват за пропуснати ядрени бомби, защо бихме очаквали от една бюрокрация да се ориентира към далечно страдание? Значи, една причина е, че не е станало глобално.

Втората, разбира се, е, че особено по това време в историята на Америка имаме проблем с правдоподобността, проблем с легитимността в международните институции. Много, много е трудно за извършване структурно, както правилно постъпва администрацията на Буш, тоест да осъди геноцида в понеделник, после във вторник да опише мъчения като нищо работа, а после да се появи в сряда и да търси войници за изпращане. Други страни имат свои собствени причини да не искат да се замесват. Нека да съм ясен. Те в известен смисъл използват администрацията на Буш като алиби. Но за нас е жизненоважно да сме лидер в тази сфера, разбира се, да възстановим позицията и лидерството си в света. За това възстановяване ще трябва известно време.

Трябва да се запитаме: ами сега? Какво правим, докато напредваме като страна и като граждани във връзка с най-лошите места по света, най-тежкото страдание по света, убийците и типът убийци, които биха могли да се върнат у дома някъде в бъдещето. За отговор на този въпрос се обърнах към един човек, за когото много от вас може и да не са чували, и това е един бразилец на име Серджо Виейра де Мело, който, както каза Крис, беше взривен в Ирак през 2003-та. Той беше жертва на първия самоубийствен бомбен атентат в Ирак. Труден спомен, но всъщност имаше време през лятото на 2003-та, дори след нахлуването на САЩ, когато като се изключат грабежите, гражданите бяха в относителна безопасност в Ирак.

А кой беше Серджо? Казваше се Серджо Виейра де Мейо. Освен че беше бразилец, ми беше описан преди да се запозная с него през 1994-та, като човек, който е кръстоска между Джеймс Бонд от една страна, и Боби Кенеди - от друга. А в ООН няма чак толкова хора, които наистина успяват да съчетават тези качества. Приличаше на Джеймс Бонд по това, че беше изобретателен. Привличаха го пламъците, гонеше пламъците, беше като молец за пламъците. Нещо като пристрастен към адреналина. Имаше успех сред жените. Приличаше на Боби Кенеди, защото в някои отношения човек никога не можеше да прецени дали е реалист, маскиран като идеалист, или идеалист, маскиран като реалист, както хората често се чудели за Боби Кенеди и Джон Кенеди по този начин.

Беше олимпийски състезател по изграждане на нация, по решаване на проблеми, по справяне с бедствия на най-лошите места по света и на най-съкрушените места по света. В отслабващи държави, държави с геноцид, лошо управлявани държави, точно типът места, където съществуват заплахи за тази страна на хоризонта, и точно типът места, където има тенденция да се концентрира повечето от страданието по света. Към тези места го влечеше. Движеше се със заглавията. Бил в ООН 34 години. Постъпил на 21-годишна възраст. Започна, когато причините за войните на деня през 70-те бяха войни за независимост и деколонизация. Той бил там, в Бангладеш, справяйки се с притока на милиони бежанци... най-големият поток от бежанци в историята до този момент. Бил в Судан, когато избухна гражданската война там. Бил в Кипър точно след турското нашествие. Бил в Мозамбик по време на Войната за независимост. Бил в Ливан. Изумителното е, че бил в Ливан... базата на ООН била използвана... палестинците извършвали нападения зад сградата на ООН. Тогава Израел нахлул и прегазил базата на ООН.

Серджо бил в Бейрут, когато беше ударено посолството на ООН... чрез първото самоубийствено нападение срещу Съединените щати. Хората датират началото на тази нова ера на 11-ти септември, но сигурно 1983-та, с нападението на посолството на САЩ и казармите на морската пехота... на което Серджо станал свидетел... това всъщност, в известен смисъл, е зората на ерата, в която се оказваме днес. От Ливан отишъл в Босна през 90-те. Проблемите, разбира се, били свързани с етническо сектантско насилие. Той бил първото лице, преговаряло с Червените кхмери. Говорим за надделяване на злото. Искам да кажа, ето го него в стаята с въплъщението на злото в Камбоджа. Той преговаря със сърбите. Всъщност прекосява толкова далеч в тази сфера на разговори със злото и се опитва да убеди злото, че не е нужно то да надделява, че си спечелва прякора - не Серджо, а Сербио, докато живее на Балканите и провежда този тип преговори.

После отива в Руанда и Конго при последиците от геноцида и той е човекът, който трябва да решава - аха, така, геноцидът приключи; убити са 800 000 души; хората, отговорни за това, бягат в съседни страни - в Конго, в Танзания. Аз съм Серджо, филантроп съм и искам да нахраня тези... е, не искам да храня убийците, но искам да нахраня двата милиона души, които са с тях, така че ще създадем лагери и ще осигуряваме хуманитарна помощ. Но, виж ти, убийците са вътре в лагерите. Е, бих искал да разделя овцете от вълците. Ще ходя от врата на врата из международната общност и ще видя дали някой ще ми даде полицията или войниците, за да извърша разделението. А техният отклик, разбира се, не беше повече от това, че искаме да спрем геноцида и да изложим войниците си на опасност за тази цел, нито пък сега искаме да се пречкаме и да измъкваме виновници за геноцид от лагерите.

Тогава трябва да се вземе решение. Дали да спреш международния животоподдържащ кран и да рискуваш два милиона цивилни живота? Или да продължаваш да храниш цивилните, като знаеш, че виновниците за геноцида са в лагерите, буквално острейки си ножовете за бъдеща битка? Какво да правиш? На тези съсипани места всичко е на принципа "по-малкото зло".

Краят на 90-те: изграждане на нация е каузата на деня. Той е поставен начело. Той е Пол Бремер или Джери Бремер първо на Косово, а после на Източен Тимор. Той управлява там. Той е вицекралят. Трябва да взема решения за данъчната политика, за валутата, за граничния контрол, за полицията. Трябва да прави всички тези преценки. Той е бразилец на тези места. Говори седем езика. Издигал се е до тази точка в 14 военни зони, така че вероятно е в позиция да прави по-добри преценки от хора, които никога не са вършили такава работа. Но въпреки всичко, той е водещ в нашите експерименти с това да вършим добро с много малко налични ресурси, отново, на най-лошите места на света.

А после, след Тимор, се случи 11-ти септември, той е назначен за комисар на ООН за човешките права и трябва да балансира между свобода и сигурност, и да измисли какво да се прави, когато най-мощната страна в Обединените нации си излиза от женевските конвенции, излиза си от международното право? Осъждате ли? Е, ако осъждате, вероятно никога няма да се върнете в залата. Може би ще останете мълчаливи. Може да се опитате да омаете президента Буш... това и правел той. И при това, за съжаление си спечелил последното и трагично назначение за Ирак - в резултат на което загина.

Една бележка по смъртта му, която е толкова опустошителна, е, че въпреки че предрича войната в Ирак по връзка между Саддам Хюсеин и тероризма на 11-ти септември, вярвате или не, администрацията на Буш или нашествениците не са имали никакво планиране, никакво предвоенно планиране, за отклик спрямо тероризма. Затова Серджо... това вместилище на цялото познание как да се справяш със зло и как да се справяш със съсипия, лежа под отломките три часа и половина, без да го спасят. Без поданство. Човекът, който се опитваше да помага на хората без поданство през цялата си кариера. Като бежанец. Защото представлява ООН.

Ако представляваш всички, в известен смисъл не представляваш никого. Ничий си. И това, което американската... най-мощната армия в историята на човешкия род успя да скалъпи за спасяването му, вярвате или не, бяха буквално че двама героични американски войници влязоха в шахтата. Сградата се люлееше. Един от тях е бил на 11-ти септември и е изгубил другарите си на 11-ти септември, и все пак влезе и рискува живота си, за да спаси Серджо. Но имаха само една женска ръчна чанта... буквално една от онези ръчни чанти-кошници, завързаха я за едно въже от завеса от един от офисите в главната квартира на ООН и създадоха система от макари в тази шахта в тази тресяща се сграда за спасяването на това лице, лицето, към което имаме най-голяма нужда да се обърнем сега, този пастир, във време, когато толкова много от нас се чувстват, като че ли ни липсва ръководство.

Това беше системата от макари. Това успяхме да скалъпим за Серджо. Добрата новина, ако може да се нарече това, е, че след като Серджо и още 21 души бяха убити през онзи ден при нападението над ООН, армията създаде част за търсене и спасяване, която имаше оборудване за рязане, дърва за подпори, кранове, нещата, които биха били нужни за спасяване. Но за Серджо беше твърде късно.

Искам да приключвам, но искам да завърша с онова, което смятам за четирите урока от живота на Серджо по този въпрос как да попречим на злото да надделее, така трябваше да рамкирам въпроса. Ето го този човек, който има 34 години аванс в мисленето по типовете въпроси, с които се борим ние като страна, с които се борим ние като граждани. Какво да вземем?

Първо, според мен, е неговата връзка към това, че всъщност злото е нещо, от което да се учим. Той, в хода на кариерата си, много се променил. Имал много недостатъци, но бил много приспособим. Според мен това е било най-прекрасното му качество. Започнал като човек, който осъждал злосторниците, изправял се пред хората, които нарушавали международното право, и казвал: вие нарушавате, това е хартата на ООН. Не виждате ли, че това, което правите, е неприемливо? А те му се смеели, защото нямал властта на държавите, властта на никоя армия или полиция. Просто имал правилата, имал нормите и се опитвал да ги използва. А в Ливан, Южен Ливан през 82-ра, казал на самия себе си и на всички други: никога вече няма да използвам думата "неприемливо". Никога няма да я използвам. Ще се опитам да го направя такова, но никога вече няма да използвам тази дума. Но се хвърлил в противоположната посока. Започнал, както споменах, да се сближава със злото, да не осъжда, и станал почти сервилен, когато си спечелил прякора Сербио, например, и дори когато преговарял с Червените кхмери, криел какво се е случило, преди да влезе в стаята.

Но към края на живота си, мисля, че беше намерил баланс, от който ние като страна можем да се учим. Бъди в стаята, не се страхувай да говориш с противниците си, но не слагай в скоби случилото се, преди да влезеш в стаята. Не слагай историята в черна кутия. Не си оставяй принципите на вратата. Мисля, че това е нещо, че трябва да бъдем в стаята, независимо дали става въпрос за Никсън, който отива в Китай, или Хрушчов и Кенеди, или Рейгън и Горбамчов. Целият огромен напредък в тази страна във връзка с нашите противници е дошъл от влизане в стаята. И не е необходимо това да е акт на слабост. Всъщност може да се направи далеч повече за изграждане на международна коалиция срещу злосторник или престъпник, като си в стаята и показваш на останалия свят, че това лице, този режим е проблемът, а че вие, Съединените щати, не сте проблемът.

Втора поука от живота на Серджо, накратко. Онова, от което съм си взел поука, и то в известен смисъл е най-важното, е, че той прегръщаше и проявяваше благоговение към достойнството, което беше много, много необичайно. На микро ниво, индивидите около него бяха видими. Той ги виждаше. На макро ниво мислеше, разбирате ли, ние говорим за подпомагане на демокрацията, но понякога го правим по начин, оскърбителен за достойнството на хората. Слагаме хора на хуманитарна помощ и се хвалим с това, понеже сме похарчили три милиарда. Невероятно важно е, тези хора вече не биха били живи, ако Съединените щати, например, не бяха похарчили тези пари в Дарфур, но това не е начин да се живее. Ако се замислим за достойнството в държанието си като граждани и като индивиди във връзка с хората около нас, и като страна, ако можехме да инжектираме зачитане на достойнството в отношенията си с други страни, това би било нещо като революция.

Трето, много накратко. Той говореше много за свобода от страха. Признавам, че има много поводи за страх. В света има толкова много истински заплахи. Но това, за което говореше Серджо, да калибрираме връзката си към заплахата. Да не преувеличаваме заплахата; наистина да я виждаме ясно. Имаме причина да се страхуваме от топящите се полярни шапки. Имаме причина да се страхуваме, че не сме обезопасили свободен ядрен материал в бившия Съветски съюз. Да се съсредоточим върху това какви са законните предизвикателства и заплахи, но да не се хвърляме към лоши решения заради паника и страх. Във времена на страх, например, едно от нещата, които казваше Серджио, е, че страхът е лош съветник. Хвърляме се в крайности, когато не функционираме, и отново се опитваме да калибрираме връзката си със света около нас.

Четвърто и последно: той някак, тъй като работеше на всички най-лоши места по света и всички по-малки зла, разбира се, имаше смиреност и съзнателност за сложността на света около себе си. Искам да кажа, толкова остра съзнателност за това колко е трудно. Колко сизифовска беше тази задача за поправяне, и все пак наясно с тази сложност, смирен от нея, той не беше парализиран от нея. И ние като граждани, докато минаваме през това преживяване на, един вид, кризата на увереност, кризата на компетентност, кризата на легитимност, мисля, че има изкушение да се оттеглим от света и да кажем: ах, Катрина, Ирак... ние не знаем какво вършим. Не можем да си позволим да се оттеглим от света. Това е въпрос на битие в света.

А урокът, според мен, от анти-геноцидното движение, което споменах, това е частичен успех, но по никакъв начин не е постигнало първоначалната си цел... вероятно ще минат много десетилетия, преди да се случи това... но ако искаме да видим промяна, трябва ние да станем промяната. Не може да разчитаме на институциите си да свършат работата непременно да говорят с противници сами, без ние да създадем пространство, за да се случи това, за да има уважение за достойнство и за въвеждане на тази комбинация от смирение и едно някак одързостено чувство за отговорност в отношенията ни с останалия свят. И така, ще надделее ли злото? Това ли е въпросът? Според мен краткият отговор е: не, освен ако ние не му позволим.

Благодаря. (Аплодисменти)