Роз Савидж: Защо прекосих Пасифика с гребна лодка?

Здравейте, казвам се Роз Савидж и аз греба и прекосявам океани. Преди четири години аз пресякох сама с лодка Атлантическия океан и оттогава минах две от трите фази на прекосяване на Тихия океан, от Сан Франциско до Хавай и от Хавай до Кирибати. Утре напускам този кораб с полет за Кирибати за да продължа с третата последна фаза на моето прекосяване с гребане на Тихия океан. Общо ако съберем километрите, ще съм гребала над 8000 мили (12 900 километра), над 3 милиона удара с греблата и съм прекарала над 312 дена сама в океана на 23 футова (7 метрова) лодка. Така си създадох много специална връзка с океана. Между нас има нещо като любов и омраза. Чувството ми е такова, каквото имах към една много стриктна учителка по математика, която имах в училище. Тя не винаги ми харесваше, но я уважавах. И тя ме научи на толкова много неща. Днес искам да споделя с вас някои от приключенията ми в океана и да ви разкажа малко на какво ме научиха тези приключения. Как мисля, че можем да се поучим от тези уроци и да ги приложим към предизвикателството в околната среда, пред което сме изправени.

Сега някой от вас може да си помисли, "Почакай малко. Тя не изглежда като гребец в океана. Не трябва ли да е толкова висока с толкова широки рамене, и може би да прилича повече на тези мъже?" Ще забележите, че всички те имат нещо, което аз нямам. Аз не зная, за какво си мислите, но аз имам предвид брадата. Без значение колко време прекарвам в океана, все още не съм успяла да си пусна брада. Надявам се това да си остане така.

От много време не съм вярвала, че мога да преживея едно голямо приключение. Нещата, които си казах на себе си бяха, че приключенията изглеждат така. Аз разглеждах само едната страна. Мислех си, това бяха те и това бяхме ние, и аз не съм една от тях. Така че за 11 години аз се примирих. Аз направих това, което хората от моята среда биха направили. Аз работех в един офис в Лондон като консултант по мениджмънт. И мисля, че от самото начало знаех, че това не е подходящата работа за мен. Но условията ме задържаха там дълги години докато не стигнах средата на тридесетте си години и си помислих, "Всъщност, аз никога повече няма да бъда толкова млада“ Почувствах сякаш живота ми изведнъж придоби смисъл, и не знам какъв е, но бях сигурна, че не е да съм консултант по мениджмънт.

Ако прескочим няколко години, аз преживях някои промени. Опитвайки се да отговоря на въпроса, какво трябва да направя с живота си? Един ден седнах и написах две версии на собствения си некролог. Какво искам, живот изпълнен с приключения, а това което всъщност следвах беше един добър, нормален и приятен живот, но не беше това, което исках да бъде до края на живота ми. Исках да живея живот, с който да се гордея. И си спомням гледайки тези две версии на моя некролог си помислих. "О, Господи!, Аз съм на напълно погрешен път. Ако продължа да живея по същия начин, аз никога няма да сигна до там където искам да бъда след 5 или след 10 години дори до края на живота ми. Направих някои промени, освободих се от стария си начин на живот, и с помощта на логиката, реших да прекося Атлантическия океан.

(Смях)

Прекосяването на Атлантика започва от Канарските острови и завършва до Антигуа. Това са около 3 000 мили (4800 километра). И се превърна в най-трудното нещо, което някога бях правила. Ясно че исках да изляза от зоната на комфорта, но това което не бях взела в предвид беше, че да излезеш от зоната на комфорта е нещо ужасно некомфортно. И моето излизане се оказа неудачно. През 2005, когато прекосих Атлантика, съвпадна с урагана Катрина. Имаше много повече тропически бури в Северния Атлантически океан отколкото преди, откакто се водят регистри. И още от началото бурите застрашаваха моето пътуване.

Всичките четири гребла се счупиха още преди да съм стигнала и на половината път. Греблата не трябва да изглеждат по този начин. Но какво можех да направя? Намираш се сред океана. Греблата са ти единственото средство за предвижване. Така че трябваше да гледам около лодката и да намеря нещо, което да мога да използвам, за да оправя греблата и да продължа нататък. Намерих една въдица на лодката и специално тиксо и привързах въдицата към греблото да го поправя. След това, когато и това се развали, откачих части от резервната ми седалка за гребане и можах да ги използвам. И след като и това започна да не функционира, използвах едно от счупените гребла. Никога не съм била добра в това да оправям неща в предишния ми начин на живот. Но е невероятно, колко изобретателен можеш да бъдеш когато си сред океана и има само един начин да достигнеш до другия край.

И случая с греблата се превърна в символ на това, колко много ситуации преодолях, мислейки че не мога да ги преодолея. Страдах от болки в раменете и от солени рани на седалището. Наистина се борех психически, напълно изтощена на границата на отчаянието, разбирайки, че ако се движа по две мили на час за 3,000 мили ще ми трябва прекалено дълго време. Много пъти си мислих, че съм достигнала границата на лимита си но нямах друг изход освен да продължа напред опитвайки се да разбера, как да достигна до другия край без да стигам до лудост.

И наистина след 103 дена в океана, достигнах до Антигуа. Никога през целия ми живот не съм си и мислила, че ще бъда толкова щастлива. Чувствах се сякаш завършвам маратон излизам от затвор и в същото време печеля Оскар. Бях в еуфория, виждайки всички хора, които идваха да ме поздравят изправени ме аплодираха и пляскаха с ръце. Чувствах се като филмова звезда. Беше необикновено хубаво. И наистина разбрах, че колкото е по-голямо предизвикателството, толкова по-голямо е постижението когато достигнеш до целта.

Сега е добър момент да отговоря на въпроси свързани с океанското гребане които може би минават през главата ви. Въпрос номер едно. “С какво се хранеше?“ С някои лиофилизирани храни, но най-вече се опитвах да се храня с непреработени храни. Култивирах соя. Ядях плодове и орехи, много орехи, и отслабнах с 9 кг достигайки до другия край. Въпрос номер две. “Как спеше?“ Със затворени очи. Хаха. Предполагам, че имате предвид Какво се случваше със лодката докато спях? Планирах маршрута си движейки се вкючвайки вятъра и морските течения докато спя. В добра нощ, мисля че най-доброто постижение беше 11 мили (17,7 км.) в правилната посока. При най-лошия случай, 13 мили (21 км.) в погрешна посока. Това е като лош ден в офиса. С какво се обличах? Най-вече с бейзболна шапка, с ръкавици за гребане и със усмивка или намръщено лице, зависи дали съм напреднала през нощта. И много крем притив загаряне. Дали имах спасителна лодка? Не нямах. Бях напълно самоподържаща се. Не виждам никого през цялото време докато съм в открития океан. И най-накрая. “ Дали съм луда?“ Това оставям вие да решите.

Как успяваш да прекосиш Атлантическия океан, гребейки? Например, естествено решаваш да прекосиш Тихия океан гребайки. Мислих си, че Атлантическия океан е голям, но Пацифика е наистина огромен. Мисля, че ние сме склонни да правим лоша услуга на нашите обичайни карти Не съм напълно сигурна дали британците изобретиха този представа за света, но мисля, че сме ние, защото ние се намираме точно в средата. И разделихме Тихия океан наполовина и го сложихме в двата края на света докато ако се вгледате в картата на Гугъл ето как изглежда Тихия океан. Покрива почти половината планета. Само се вижда малко от Северна Америка ето тук и една точка от Австралия ето там долу. Наистина е огромен. 65 милиона кв. мили (168,3 кв. километри). И ако гребем в права линия ще бъдат около 8000 мили (12 900 километра). За съжаление, океанските гребни лодки много рядко минават по права линия. Когато пристигна в Австалия ако изобщо пристигна в Австралия, ще съм прекосила вероятно 9 или 10 000 мили (14 500 или 16 000 км.) общо.

Но тъй като никой до сега не е успял да прекоси това разстояние по права линия без да спре в Хавай, аз реших да разделя тази задача на три етапа. Първия път не ми провървя. През 2007 направих доста принудителна тренировка на преобръщане три пъти за 24 часа. Малко като да бъдеш в пералня машина. Лодката претърпя щети и аз също. Коментирах го в блога. За нещастие, някой с комплекси на герой реши, че съм в опасност и имам нужда от помощ. Разбрах за това едва когато самолета на бреговата охрана се появи над главата ми. Опитах се да им кажа да си отидат. Дискутирахме известно време усилено. Аз изгубих и бях транспортирана по въздух. Ужасно, наистина ужасно. Това беше едно от най-лошите ми чувства в живота. Докато се изкачвах по въжето на хиликоптера наблюдавах моята малка лодка как се люшка в 20 футовите (6 метровите) вълни се питах дали един ден отново ще я видя. Трябваше да активирам една много скъпа спасителна операция и след това да чакам още 9 месеца преди отново да мога да се върна в океана.

Но какво да се прави? Падаш 9 пъти и се изправяш 10. На следващата година отново опитах и за щастие този път достигнах до Хавай. Но не мина без злополуки. Счупи ми се машината за вода, най-важната част от лодката, която се захранваше от слънчева енергия, и превръща солената вода в сладка. Но не функционираше много добре в океана не знам какво и беше станало За щастие помощта дойде на време.

По същото време там се появи една друга лодка правейки това, което правех аз, изследвайки боклука в Северната част на Тихия океан. Тази част от Северната част на Тихия океан е два пъти по-голяма от Тексас, която съдържа около 3,5 милиона тона боклук, които се движат в центъра на водовъртежа на Северната част на Тихия океан. Като част от своят протест, тези момчета бяха построили своята лодка от пласмасови отпадъци, използвайки 15,000 празни бутилки от вода които бяха свързани от два понтони. Те се движеха много бавно. И имаха малко закъснение. Трябваше да спрат на острова Каталина много скоро след като напуснаха Лонг Бийч, защото капачките на бутилките започнали да падат и те започнали да потъват. Трябваше да дърпат и да оправят всички капачки.

Водните ми запаси бяха на привършване, но за щастие нашите маршрути се срещнаха. Те бяха останали без храна, а аз бях останала без вода. Свързахме се по сателитния телефон и се уговорихме да се срещнем. Отне ни една седмица, за да можем отново да се срещем. Аз се движех с патетично бавно темпо около 1,3 възли, а те със скорост малко по-висока от моята 1,4. Беше като два охлюва в брачен танц. Но най-накрая успяхме да се срещем и Джоел се хвърли през лодката и ни улови една красива и голяма златиста риба, която беше най-добрата храна от три месеца.

За щастие тази, която улови този ден беше много по-добра от онази, която бяха уловили преди няколко седмици. Когато я разрязали, открили, че стомаха и е пълен с пластмасови отпадъци. И това е наистина лоша новина, защото пластмасата не е инертна субстанция. Химичните съставки се абсорбират в месото на бедното същество, което ги беше изяло, и след това идваме ние и изяждаме бедното същество и по такъв начин в организма ни се събират токсини. По този начин това оказва влияние върху човешкото здраве.

Най-после достигнах жива до Хавай. И през следващата година предприех втория етап от пресичането на Тихия океан, от Хавай до Тарава. Ще забележите, че Тарава е на много ниско надморско равнище. Тя е като малка зелена линия на хоризонта и това ги кара да са доста притеснени от повишаването водата в океаните. Това е голям проблем за тези хора. Най-високите зони в острова едва достигат шест фута над морското равнище. И също така с увеличаването на екстремните метереологични феномени поради промяната на климата, те очакват прилива на още повече вълни да навлязат в рифа и ще замърсят запаса от прясна вода. Имах една среща с тамошния призидент, който сподели с мен своята стратегия за евакуация на населението. Той очаква, че през следващите 50 години, стотици хиляди хора, които живеят там ще трябва да се изселят в Нова Зеландия или Австралия. И това ме накара да се замисля, как ще се почувствам ако Великобритания трябваше на изчезне под водата. Ако местата, където се родих ходих на училище и се омъжих, ако всички тези места изведнъж изчезнеха завинаги ей така буквално, би ме карало да се чувствам без почва.

Накратко ще хвана пътя, за да стигна до Австралия. И ако съм успешна, ще съм първата жена която гребейки сама е прекосила Тихия океан. Опитвам се да използвам това да събудя съзнанието за проблемите на околната среда и да покажа човешката страна на океана. Ако Атлантика беше моето вътрешно пътуване, за да открия моите собствени качества, може бе Тихия океан е моето външно пътуване, за да разбера, как да използвам моят интересен избор за кариера за да бъде полезна на света, и да мога да запазя някои от нещата, които съм научила и да ги приложа в ситуации, в които човечеството се намира сега.

Мисля, че има три основни точки. Първата се отнася за истории, които си разказваме. Дълго време си казвах, че не мога да имам приключения защото не съм висока 2 метра нито атлетична и брадата. И тогава историята се промени Открих, че хората гребейки могат да пресичат океани. Дори се запознах с една от тях, жена, която имаше моята структура. Така че, въпреки че не станах по висока, и не си пуснах брада, нещо се беше променило, моето вътрешно аз се беше променило Засега историята, която си разказваме един на друг че имаме нужда от всичко, че имаме нужда от петрол. Но ако само се опитаме да променим тази история? Ние имаме алтернативи, и ние притежаваме силата на свободната воля да изберем тези алтернативи, които са трайни, за да създадем едно по-зелено бъдеще.

Втората основна точка е увеличаването на малки дела. Можем да си мислим, че всичко, което правим като индивиди е само капка в океана, и не може да се забележи разликата. Но не е така. По принцип не сме се вкючили в тези неща поради поради глобалните бедствия. Разбира се, че са съществували случаите като Ексон Валдез и Чернобил, но най-вече е натрупването на взети неправилни решения от милиони индивиди ден след ден и година след година. И поради същата причина прябва да променим тази тенденция. Можем да започнем да вземаме по-правилни, по-мъдри и по-устойчиви решения. И правейки го, ние не сме единствените хора. Всяко едно нещо, което правим се разнася на вълни. Останалите хора ще го забележат, ако си на опашката в супера и извадиш своята екологична торбичка. Ако всички започнем да правим това, ние можем да повлияем да е социално неприемливо да кажем да на използването на пласмаса. Това е само един пример. Това е една световна общественост.

Следващата точка е: Поемането на отговорност. Дълго време в моя живот исках нещо, което да ме направи щастлива. Мислих си, че ако имам подходящата къща, подходящата кола, или подходящия мъж в живота си тогава можех да съм щастлива. но когато пишех това упражнение некролог в този момент аз помъдрях за малко и разбрах, че е необходимо да създам своето собствено бъдеще. Не можех единствено да чакам щастието да дойде и да ме открие. Мисля, че съм екологистка егоистка. Моят план е да живея дълго време, и когато стана на 90 години искам да съм щастлива и здрава. Много е трудно да бъдеш щастлив в свят изпълнен с глад и суша. Много е трудно да бъдеш здрав на планета, където сме отровили земята и морето и въздуха.

Скоро ще предприема една нова инициатива наречена Еко-Герои. Идеята е, че всички наши Еко-Герои всеки ден ще направят поне една екологична дейност на ден. Това ще е малко като игра. Ще създадем програма за iPhone от нея. Опитваме се само да създадем съзнание към околната среда, разбира се, да сменим една крушка не означава че ще променим света, но това отношение, това съзнание което ни кара да сменим крушката и да вземем една чаша кафе в керамична чаша, а не в пласмасова чашка това е нещото, което може да промени света.

Наистина вярвам, че сме в една много важна фаза в историята. Ние имаме избор. Ние сме благословени, или проклети да притежаваме свободна воля. Ние можем да изберем по-зелено бъдеще. И можем да достигнем до него ако всички гребем заедно в синхрон.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)