Рори Стюърт: Време е да сложим край на войната в Афганистан

Въпросът днес не е: Защо нахлухме Афганистан? Въпросът е: Защо десет години по-късно все още сме в Афганистан? Защо харчим 135 милиарда долара на година? Защо имаме 130 000 военни части там? Защо през последния месец бяха убити повече хора, отколкото през който и да било друг месец от началото на този конфликт? Как се случи всичко това? Последните 20 години бяха епоха на военни интервенции и Афганистан е просто един акт от една трагедия в пет части. Излязохме от Студената война обезнадеждени. Изправихме се пред Руанда, изправихме се пред Босна и тогава преоткрихме увереността си. В третата част, навлязохме в Босна и Косово и като че ли постигнахме целите си. В четвъртата част, с високомерие и зараждаща се свръхувереност, нахлухме в Ирак и Афганистан. И в петата част се забъркахме в една унизителна бъркотия.

Така че въпроса е: "Какво правим?" Защо все още сме в Афганистан? И отговора, разбира се, който постоянно ни се дава е следния: Казват ни, че сме отишли в Афганистан заради събитията от 11 септември 2001 г. и че сме все още там, защото талибаните представляват огромна заплаха за международната сигурност. Както президента Обама се изрази: "Ако талибаните отново вземат властта, ще привлекат обратно Ал-Кайда, които ще се опитат да убият колкото се може повече хора." Историята, която ни се разказва е, че в началото сме имали твърде малко военни части, или казано с други думи, че сме се озовали в ситуация, в която не сме имали достатъчно военни и достатъчно ресурси и, че афганистанците са били обезсърчени. Вярвали са, че няма достатъчно напредък, икономическо развитие и сигурност и заради това талибаните са се завърнали. А ние през 2005 и 2006 г. сме отговорили с мобилизация на повече военни части, които обаче все още не са били достатъчно. И едва през 2009 година, когато президента Обама одобрява ново увеличение на военни части, най-накрая, според държавния секретар Клинтън, сме придобили "стратегията, лидерството и ресурсите," за да, както ни уверява президента, стъпим на правилния път към постигане на крайната ни цел.

Всичко това е погрешно. Всяко едно от тези твърдения е погрешно. Афганистан не представлява огромна заплаха за международната сигурност. Много малко вероятно е талибаните отново да поемат управлението на страната и да превземат Кабул. Те просто нямат опция за предприемане на военни действия. Но дори и да греша, дори и да предприемеха такива, е много малко вероятно талибаните да поканят обратно Ал-Кайда. От гледна точка на талибаните, точно това е била голямата им грешка последния път. Ако не бяха привлекли Ал-Кайда, сега управлението щеше да е в техните ръце.

Но дори и да греша за тези две неща, дори и да можеха да поемат управлението на страната, дори и да привлекат обратно Ал-Кайда, е много малко вероятно Ал-Кайда да придобие силата и възможностите, за да навреди на САЩ или Европа. Защото това вече не са 90-те. Ако базата на Ал-Кайда бъде установена около Газни, ще ги ударим толкова лошо, че талибаните няма да могат да ги защитят.

Освен това, изобщо не е вярно, че проблема всъщност е бил, че в началото на инвазията сме изпратили малко военни части. Всъщност, според моя опит, точно това е помогнало много. Всички тези военни части, които изпратихме там -- страхотна снимка на Дейвид Бекъм с картечницата -- само влошиха ситуацията, вместо да я подобрят. Когато през зимата на 2001 - 2002 г. обикалях Афганистан, гледките на които се натъкнах бяха ето такива. Момиче, и то ако имате късмет, което стои в ъгъла на тъмна стая, и щастливо, че може да гледа Корана. Но в онези дни в началото, когато ни беше втълпявано, че нямаме достатъчно военни части и достатъчно ресурси, всъщност постигнахме много голям напредък в Афганистан. Само за няколко месеца бройката на момичетата, които посещават училище се увеличи с 2,5 милиона. В Сангин, където се разболях през 2002 г., най-близкото здравно заведение се намираше на 3 дни път пеша. Днес само в този район има 14 здравни заведения. Постигнатият напредък беше удивителен. По времето на талибаните много малка част от афганистанците имаха мобилен телефон, а след това, ей така изведнъж, 3 милиона афганистанци вече притежаваха такъв. Постигнахме напредък в сферата на свободата на словото и в сферата на избирателното право и постигнахме всичко това с т.н. малко военни части.

Но когато започнахме да влагаме повече пари и да инвестираме повече ресурси, ситуацията се влоши, вместо да се подобри. Как се случи това? Първо, когато вложиш 125 милиарда долара на година в страна като Афганистан, чийто годишни държавни приходи се равняват на 1 милиард долара, объркваш всичко. Създаваш не просто корупция и разхищение, а на практика заменяш приоритетите на избраното чрез легитимен вот афганистанско правителство със собствените приоритети на временно пребиваващи чужденци, които имат склонност да издребняват, когато се опитват да контролират положението. Същото е валидно и за военните части.

Когато обикалях Афганистан, отсядах при ето такива хора. Това е комендант Малем Хаджи Мохсин Хан Каменжи. Комендант Малем Хаджи Мохсин Хан Каменжи беше чудесен домакин. Беше много щедър, както и повечето от останалите афганистанци, при които отсядах. Но той беше също така и значително по-консервативен, значително по-голям ксенофоб и значително по-ислямски настроен, отколкото ни се иска да признаем. Ето този човек например, Муллах Мустафа, се опита да ме застреля. И причината, поради която изглеждам толкова объркан на тази снимка е защото бях малко стреснат, а и след като бях бягал един час през пустинята и се бях подслонил в тази къща, нямах смелост да го попитам защо се беше обърнал към мен и беше поискал да се снимаме заедно. Но 18 месеца по-късно го попитах защо се е опитал да ме застреля. И Муллах Мустафа -- човека, който държи химикал и лист хартия, ми обясни, че човека най-вляво на снимката -- Надир Шах, се е обзаложил с него, че няма да успее да ме уцели. Като ви разказвам това нямам предвид, че Афганистан е място, където има много хора като Муллах Мустафа. Не е така. Афганистан е прекрасно място, изпълнено с невероятна енергия и разум. Но също така е място, където разполагането на военни части увеличи насилието, вместо да го намали.

През 2005 г. Антъни Фитзхърбърт, земеделски инженер, можеше да пътува през Хелманд и да отсяда в Над Али, Сангин и Гореш -- градове, в които сега се водят много сражения. Днес не би могъл да го направи. Така че представата, че сме изпратили военни части, за да отговорим на талибанските размирици е погрешна. Талибанските размирици всъщност последваха разгръщането на военните части. И що се отнася до мен, мобилизацията на военни части беше причината за завръщането им.

Това нов поглед върху нещата ли е? Не. През последните седем години много хора изразяваха същото мнение. От 2008 до 2010 г. бях начело на една харвардска организация. Там имаше хора като Майкъл Семпъл, които говорят афганистански свободно и които са пътували до почти всяка точка на страната. Андрю Уайлдър, например, който е роден на пакистано-иранската граница е живял през целия си живот в Пакистан и Афганистан. Пол Фишстайн е започнал да работи там през 1978 г. като ръководител на афганистанския екип за изследвания в организацията "Спасете децата". Това са хора, които твърдят, че увеличаването на помощите за подобряване на ситуацията в Афганистан е направило страната по-малко спокойна и сигурна отколкото обратното, и че стратегията за борба с размириците не е довела до резултати, и че няма да доведе и в бъдеще. И въпреки това никой не ги послуша. Вместо това последва вълна от удивителен оптимизъм.

От 2004 г. нататък, всеки военачалник, който пристигаше казваше следното: "Наследих безнадеждна ситуация, но най-накрая имам правилните ресурси и точната стратегия, които ще доведат до, " според думите на генерал Барно през 2004 г. "решителната година." Познайте какво? Не се случи така. Но това не попречи на генерал Абузаид през 2005 г. да каже, че най-накрая има правилните ресурси и точната стратегия, които ще доведат до "решителната година". Или на генерал Дейвид Ричардс през 2006 г. да каже, че има стратегията и ресурсите, които ще доведат до "решителната година". Или на норвежкия заместник външен министър Еспен Айде през 2007 г. да каже, че това ще бъде "решителната година". Или на генерал-майор Шампу през 2008 г. да каже, че това ще бъде "решителната година". Или на моя добър приятел генерал Станли Маккристъл през 2009 г. , който каза, че е "на път да превърне тази година в решаваща". Или на външния секретар на Обединеното кралство Дейвид Милибанд през 2010 г., който каза, че това най-накрая ще бъде "решителната година". И със сигурност ще почувствате облекчение да чуете, че сега, през 2011 г., германския външен министър Гидо Вестервеле ни уверява, че това е "решителната година".

(Аплодисменти)

Как позволихме да се случи всичко това? Отговорът, разбира се, е че ако харчите по 125 или 130 милиарда долара на година в една страна привличате към каузата си почти всички. Дори и организациите за оказване на помощ, които започват да получават огромни суми пари както от американското, така и от европейските правителства, за да строят училища и клиники, са донякъде несклонни да се усъмнят в представата, че Афганистан представлява огромна заплаха за международната сигурност. Казано с други думи -- притесняват се, че ако някой повярва, че не представлява чак такава заплаха организации като "Оксфам" и "Спасете децата" няма да получат парите, с които да построят своите болници и училища. Освен това е много трудно да се изправиш срещу генерал окичен с ордени. Много е трудно и за всеки политик защото се опасяваш, че много животи са изгубени напразно. Чувстваш дълбока, дълбока вина. Преувеличаваш страховете си. И се ужасяваш от унижението или провала.

Какво е решението? Решението е, че трябва да намерим начин да се чуе гласа на хора като Майкъл Семпъл или онези хора, които познават страната, и които са прекарали там много години. Но най-вече да се чуе гласа на самите афганистанци, които разбират какво се случва. Някак си трябва да предадем тяхното послание на хората, които определят държавната политиката и вземат решенията. А това е много трудно да бъде направено заради държавното ни устройство.

Първото, което трябва да променим са държавните структури. Много е тъжно, че външните ни служби, ООН, както и военните учреждения в тези страни имат много малка представа за онова, което се случва. Всеки британски войник е на служба за само шест месеца, италианските войници -- четири месеца, американските войници служат дванадесет месеца. Дипломатите стоят затворени в посолствата, а когато излизат пътуват в тези странни бронирани превозни средства с тази заплашителна охрана, която ти нарежда да не оставаш навън повече от час.

В британското послолство в Афганистан през 2008 г., с екип от 350 души, само трима можеха да говорят езика дари -- основния език в Афганистан, на сносно ниво. Нямаше нито един, който да говори езика пащо. Миналата година получих информация, че в отдела по въпросите за Афганистан в Лондон, който отговаря за афганистанската политика, няма нито един служител в международния отдел на тази структура, който някога е бил на служба в Афганистан. Така че трябва да променим точно този организационен модел. Същото важи и за САЩ и ООН.

След това трябва да се прицелим в оптимизма на генералите. Трябва да сме малко по-подозрителни, да разберем, че оптимизма е в ДНК-то на всички военни, но не трябва да му се доверяваме с такава готовност. Най-накрая, трябва да бъдем по-умерени. Трябва да започнем от позицията, че познанията и силата ни, както и легитимността ни са ограничени. Това не означва, че всяка военна интервенция в света е катастрофа. Не е.

Босна и Косово са пример за изключителни, огромни успехи. Днес когато отидеш в Босна е почти невероятно да повярваш, че онова, което видяхме през 1990 г. всъщност се е случило. Почти е невероятно да повярваш в напредъка, който сме постигнали от 1994 г. насам. Завръщането на бежанците, което главната комисия за бежанците към ООН смяташе за малко вероятно, до голяма степен се случи. Огромна част от имуществата бяха върнати на собствениците им. Граничната зона между босненските и босненско-сръбските територии са спокойни. Държавната армия е значително по-малка на брой. Нивото на престъпност днес в Босна е по-ниско от това в Швеция.

Всичко това беше постигнато с невероятните и принципни усилия на международната общност, и, разбира се, най-вече с усилията на самите босненци. Но нещата трябва да се разглеждат в светлината на заобикалящите ги обстоятелства. А точно това пропуснахме в Афганистан и Ирак. Трябва да бъде ясно, че в тези държави онова, което всъщност имаше значение, беше на първо място ролята на Туджман и Милошевич за постигане на споразумение, както и факта, че тези мъже спомогнаха за подобряване на ситуацията в региона и че Европейския съюз предложи на Босна нещо изключително -- възможността да бъде част от нещо ново, от един нов клуб, шанс да се присъедини към нещо по-мащабно.

Също така трябва да осъзнаем, че огромната част от онова, което направихме в Босна и Косово, основната съставка на успеха ни, беше нашата умереност и временната ни намеса. Критикувахме босненците, че не предприемат достатъчно действия, за да се опълчат на военнопрестъпниците. Критикувахме ги, че действат твърде бавно по въпроса със завръщането на бежанците. Но това бавно темпо и тази предпазливост, както и факта, че президента Клинтън още в началото каза, че американските военни ще бъдат мобилизирани само за година се оказаха печеливши и ни помогнаха да подредим правилно приоритетите си.

Едно от най-тъжните неща относно намесата ни в Афганистан е, че приоритетите ни са некоординирани. Ресурсите, които влагаме не съответстват на приоритетите ни. Защото ако онова, което има значение за нас е тероризма, Пакистан е много по-важен от Афганистан. Ако онова, което има значение за нас е регионалната стабилност, Египет е много по-важен. Ако онова, за което се безпокоим е бедността и развитието на регионите, Африка в региона под пустинята Сахара е много по-важна. Всичко това не означава, че Афганистан не е, а просто че е една от 40-те държави по света, в които трябва да се намесим.

Така че ако мога да завърша с една метафора за интервенциите, онова, което трябва да си представим е нещо подобно на планинска спасителна акция. Защо планинска спасителна акция? Защото когато хората говорят за военна намеса си представят някаква научна теория -- корпорацията Ранд направи обиколка на региона, вземайки предвид 43 предишни бунта и представи математическа формула, според която на всеки 20 човека от населението е необходим по един обучен антибунтовник. Това е погрешна представа за положението. Трябва да погледнем на ситуацията по начина, по който бихме погледнали на една планинска спасителна акция.

Когато изпълняваш такава операция не търсиш докторант по спасителни акции, а някой, който познава терена. Става въпрос за обстоятелствата. Разбираш, че можеш да се подготвиш, но че времето ти за подготовка е ограничено. Можеш да се запасиш с малко вода, да си вземеш карта и раница. Но онова, което наистина е от значение са двете трудности, пред които можеш да се изправиш в планината. Трудности, които няма как да предвидиш, като например заснежен склон, който обаче можеш да заобиколиш и избегнеш и трудности, които няма как да предвидиш, но и които не можеш да избегнеш, като внезапна снежна виелица например, или лавина, или рязка промяна на времето.

И ключът към преминаването през тези трудности е водач, който познава тази планина и който я е изкачвал при всякакви температури, и през всеки сезон -- водач, който най-вече знае кога да се върне обратно и който не настоява докрай, когато обстоятелствата се обърнат срещу него. Онова, което търсим в пожарникарите, катерачите и полицаите, и онова, което трябва да търсим при военна намеса са хора, които рискуват разумно, а не хора, които скачат на сляпо от скалите, и които се хвърлят с готовност в горяща стая. Трябва да търсим такива, които обмислят правилно рисковете и преценяват отговорностите си. Защото най-лошото нещо, което направихме в Афганистан е създаването на представата, че провала не е възможна опция. А това прави провала невидим, немислим и неизбежен. И ако можем да се противопоставим на този абсурден лозунг ще открием, че ако правим много по-малко от онова, за което претендираме в Египет, Сирия, Либия, както и в много други страни, в които сме се намесвали, всъщност можем да направим много повече от онова, което се опасяваме, че няма да постигнем.

Благодаря ви много.

(Аплодисменти)

Благодаря. Много благодаря. Благодаря. Много благодаря. Благодаря ви. Благодаря ви. Благодаря ви.

(Аплодисменти)

Благодаря. Благодаря. Благодаря. Благодаря ви.

(Аплодисменти)

Бруно Джусани: Рори, спомена за Либия накрая. Накратко, какво мислиш за текущата ситуация там и за военната намеса?

Рори Стюърт: Смятам, че Либия представлява класически проблем. Проблемът в Либия е, че винаги гоним двете крайности. Смятаме, че има само два пътя: пълна намеса и мобилизация на военни части или пълна изолация. И винаги рискуваме докрай. Втурваме се и рискуваме докрай. Онова, което трябваше да направим в Либия е да се придържаме към резолюцията на ООН. Трябваше да ограничим действията си само към защита на цивилното население в Бенгази. Можехме да го направим. За 48 часа установихме зона забранена за летене, защото Кадафи не разполагаше със самолети през тези 48 часа. Вместо това се изкушихме да променим режима. Като направихме това, разрушихме авторитета си пред съвета за сигурност, което означава, че сега ще е много трудно да получим резолюция за Сирия и още веднъж сме поставени в ситуация, които ще доведе до провал. Още веднъж, ако бяхме по-умерени, ако бяхме поставили някои граници, ако бяхме честни и с реалистични очаквания можехме да постигнме нещо, с което да се гордеем.

БД: Рори, много ти благодаря.

РС: Благодаря. (БД: Благодаря.)