Робърт Търман: Да раширим кръга на състраданието си

Искам да започна, като цитирам чудесното твърдение на Айнщайн, просто за да се почувстват хората спокойно, че великият учен от XX-ти век също е съгласен с нас и също призовава към това действие. Той е казал: "Едно човешко същество е част от цялата, така наречена от нас, вселена, част, ограничена във времето и пространството. Той преживява себе си, своите мисли и чувства, като нещо, отделено от останалото, това отделяне е един вид оптична измама на неговото съзнание. Тази измама е един вид затвор за нас, ограничавайки ни до личните ни желания и привързаност към няколко лица, най-близки до нас. Нашата задача е да се освободим от този затвор, като разширим кръга на своето състрадание, да прегърнем всички живи същества и цялата природа в нейната красота."

Това прозрение на Айнщайн е странно близко до това на будистката философия, където състраданието - нарича се каруна - се определя като: "Чувствителността към страданието на друг и съответната воля да освободиш другия от това страдание. Върви в тясна връзка с любовта. Която е желанието, другият да бъде щастлив. Което, разбира се, изисква човек сам да усеща известно щастие и да желае да го сподели." Това е идеално за показване противоречието на самоцентрираността и себичността със състраданието, грижата за другите, и нещо повече показва, че онези, хванати в кръга на самозагриженост, страдат безпомощно, докато състрадателните са по-свободни и безусловно по-щастливи.

Далай Лама често заявява, че състраданието е най-добрият му приятел. То му помага, когато е смазан от скръб и отчаяние. Състраданието му помага да се отвърне от усещането на своето страдание като най-абсолютното, най-ужасно страдание, което някога е преживявал и разширява яснотата му за страданието на други, дори на виновниците за неговото нещастие и на цялата маса от същества. Всъщност страданието е толкова грамадно и огромно, че неговото собствено става все по-малко и по-малко монументално. И той започва да се движи отвъд самозагрижеността си в по-широката загриженост за други. Това незабавно го развеселява и смелостта му се стимулира, за да послужи по случая. Така той използва собственото си страдание като врата за разширяване кръга си на състрадание. Той е много добър колега на Айнщайн, трябва да кажем.

А сега искам да ви разкажа една история, която е много известна в индийската и будистка традиция, за великия Свети Асанга, който живял... бил съвременник на Августин на Запад и бил един вид Будисткият Августин. Асанга живял 800 години след времето на Буда. Той не бил доволен от начина, по който хората практикували будистката религия в Индия по онова време.

Затова казал: "Всичко това ми омръзна. Никой всъщност не живее по доктрината. Говорят за любов, състрадание, мъдрост и просвещение, а се държат себично и жалко. Затова учението на Буда е изгубило мощта си. Знам, че следващият Буда ще дойде след няколко хиляди години, а понастоящем съществува на едно от небесата, Митрая. И така, ще стана отшелник, ще медитирам и ще се моля, докато Буда Митрая ми се разкрие и ми даде учение или нещо друго, което да съживи практикуването на състрадание в света днес."

И така, той се оттеглил. Медитирал три години и не видял бъдещия Буда Митрая. Тръгнал си отвратен. Докато си тръгвал, видял един човек... смешен дребен човек - седнал на пътя, слизащ от планината. Държал парче желязо. И го търкал с един парцал. Той се заинтересувал от това. И попитал: "Какво правиш?" А човекът казал: "Правя игла." Той отвърнал: "Това е смешно. Не можеш да направиш игла, като търкаш парче желязо с парцал." А човекът казал: "Наистина ли?" И му показал съд, пълен с игли. А той отвърнал: "Добре, разбирам идеята." Върнал се отново в пещерата си. Медитирал пак.

Още три години, никакво видение. Отново си тръгнал. Този път слязъл. А докато си тръгвал, видял птица да прави гнездо на ръба на скала. А там, където кацала, за да донесе клонките на скалата, крилата й закачали скалата и били прорязали скалата с инчове, шест до осем инча навътре, имало цепнатина в скалата от триенето на перата на поколения птици. И той казал: "Добре. Разбирам идеята." Върнал се.

Още три години. Отново, никакво видение на Митрая след девет години. Той отново си тръгнал, а този път капела вода, издълбавайки гигантска купа в скалата, където капела в поточе. И той отново се върнал. След 12 години още нямало видение. И той откачил. Не гледал нито наляво, нито надясно, за да не види някое насърчително видение.

Слязъл в града. Бил съсипан. А там, в града, към него се приближило куче, ето така - едно от онези ужасни кучета, които виждате в някои бедни страни, дори в Америка, мисля, в някои райони... изглеждало просто ужасно. А той се заинтересувал от това куче, защото било толкова жалко, и се опитал да привлече вниманието му. Седнал, вгледан в кучето. Цялата задница на кучето била напълно отворена. Част от нея като че ли била гангренясала. В плътта имало личинки. Било ужасно. Той си помислил: "Какво мога да направя, за да помогна на това куче? Е, поне мога да почистя тази рана и да я измия."

Взел малко вода и тъкмо смятал да почисти, когато съзнанието му се фокусирало върху личинките. Видял личинките, а личинките изглеждали някак мили. И си живуркали щастливо там, в задницата на кучето. "Е, ако почистя кучето, ще убия личинките. Как може така? Това е. Аз съм безполезен, няма Буда, няма Митрая и всичко е безнадеждно. А сега ще убия личинките?"

Хрумнала му блестяща идея. Взел един чиреп и парче плът от бедрото си и го поставил на земята. Всъщност, не мислел особено за Американското общество за предотвратяване жестокостта срещу животните Просто бил непосредствено зает със ситуацията. И си помислил: "Ще взема личинките и ще ги сложа върху това парче плът, после ще почистя раните на кучето, а после ще реша какво да правя с личинките."

Заел се с това. Не можел да хване личинките. Очевидно, те се гърчат насам-натам. Трудни са за хващане тези личинки. Така че той казал: "Е, ще допра езика си до плътта на кучето. А личинките ще скочат върху по-топлия ми език. Кучето е някак изхабено. А после ще ги изплюя една по една върху това нещо." Навел се и изплезил език ето така. Наложило се да затвори очи - толкова била отвратителна миризмата и всичко.

А после, изведнъж, се чул един звук - пфффт. Той отскочил назад, а там, разбира се, бил бъдещият Буда Митрая. Видял красиво видение като светлини в цветовете на дъгата, златно, отрупано със скъпоценности, плазмено тяло, като изключително мистично видение. Възкликнал: "О." Поклонил се. Но тъй като бил човек, вече мислел за следващото си оплакване.

Изправил се след първия си поклон и казал: "Господарю мой, толкова съм щастлив да те видя, но къде беше 12 години? Какво е това?"

А Митрая отвърнал: "Бях с теб. Кой, мислиш, правеше игли, правеше гнезда и капеше върху скалите заради теб, господин глупако?" (Смях) "Гледах за Буда лично" - казал той. А той отвърнал: До този момент ти нямаше истинско състрадание. А докато нямаш истинско състрадание, не можеш да разпознаеш любовта." Митрая означава любов, любящият, на санскрит.

А той изглеждал изпълнен със съмнения - Асанга. И той казал: "Ако не ми вярваш, просто ме вземи със себе си." И така, той взел Митрая - той се свил до глобус, една топка - взел го на рамото си. Изтичал в града, на пазара, и казал: "Радвайте се. Радвайте се. Бъдещият Буда дойде преди всички предсказания. Ето го." Съвсем скоро започнали да хвърлят камъни по него... Не било Чотокуа. Бил някакъв друг град... защото видели един луд на вид, мършав йога като някакво хипи, с кървящ крак и гниещо куче на рамото си, да крещи, че бъдещият Буда е дошъл.

Естествено, прогонили го от града. Но накрая на града една стара дама, въглищарка на полето за въглища, видяла обсипан със скъпоценности крак върху скъпоценен лотос на рамото му, а после кучето, но тя видяла скъпоценния крак на Митрая и поставила цвете при него. Това го насърчило, и той отишъл при Митрая.

После Митрая го завел на едно от небесата, начинът, по който будисткият мит се разгръща по типичен начин. Митрая го държал на небето пет години, като му диктувал пет сложни тома с методология за това как се култивира състрадание.

Милех да споделя с вас какъв е този метод, или един от тях. Прочут е - нарича се "Причинен метод в седем стъпки за развиване на състрадание". Той започва първо, като човек медитира и визуализира, че всички същества са в едно, и всички - дори и животните - всички са в човешка форма. Хората са в един от човешките си животи. Човеците са човеци. А после в тях мислиш за своите приятели и любими хора, кръгът на масата. Мислиш за враговете си и мислиш за неутралните. А после се опитваш да кажеш: "Е, любимите обичам. Но, в крайна сметка, те са мили с мен. Карал съм се с тях. Понякога не са се държали приятелски. Ядосвал съм се. Братята могат да се карат. Родители и деца могат да се карат. Така че, в известен смисъл, ги харесвам толкова много, защото са мили към мен. А неутралните не познават. Може всички да са прекрасни. А враговете не харесвам, защото са лоши с мен. Но те са добри с някого. Бих могъл да съм на тяхно място."

А будистите, разбира се, мислят, защото всички имаме безкрайни бъдещи животи, будистите мислят, че всъщност всички сме били роднини помежду си, и всички, поради това всички вие, според будисткия възглед в някой предишен живот, макар и да не помните, нито пък аз, сте били мои майки, поради което се извинявам за грижите, които съм ви причинил. Аз също съм бил ваша майка. Бил съм жена и съм бил майка на всеки един от вас в предишен живот, според будисткия начин на разсъждение. Майка ми в този живот е наистина прекрасна. Но всички вие по някакъв начин сте част от вечната майка. Вие ми дадохте този израз, вечната мама, казахте. Това е чудесно. Това е начинът, по който го правят будистите. Един теист, християнин, може да мисли, че всички същества, дори враговете ми, са Божии деца. Така че, в този смисъл, сме свързани.

Те създават първо тази основа за равенство. Един вид намаляваме малко от прилепването към любимите си хора - само в медитацията - и отваряме ума си за онези, които не познаваме. Определено намаляваме враждебността и "Не искам да съм състрадателен към тях" към онези, за които мислим като за лоши хора, онези, които мразим и не харесваме. Поради това не мразим никого. Изравняваме. Това е много важно.

А следващото, което правим, се нарича разпознаване на майката. Тоест, мислим за всяко същество като познато, като семейство. Разширяваме. Вземаме чувството за това да помниш мама, и го освобождаваме върху всички същества в тази медитация. И виждаме майката във всяко същество. Виждаме изражението на лицето на тази майка, гледаща това дете, което е чудо, създадено от нея от собственото й тяло, тъй като е бозайник, при което тя има истинско състрадание, наистина е другият, и се идентифицира напълно. Често животът на този друг ще бъде по-важен за нея от собствения й живот. Така че, това е най-мощната форма на... алтруизма. Майката е моделът на целия алтруизъм за човешките същества, в духовните традиции. И така, разсъждаваме, докато успеем някак да видим това майчинско изражение във всички същества.

Хората ми се смеят, защото казвах, че съм медитирал върху мама Чейни като моя майка, след като, разбира се, бях раздразнен заради всичките му злодеяния в Ирак. Медитирал съм върху Джордж Буш. Той е доста мила мама в женска форма. Има едни такива малки уши, усмихва се и те люлее в прегръдките си. А ти мислиш за него, като че ли те кърми. А тогава сериозният мустак на Саддам Хюсеин е проблем. Но мислите за него като мама.

Това е начинът да се прави. Вземаш всяко същество, което ти изглежда странно, и виждаш как то би могло да ти е близко. Правиш това известно време, докато наистина го почувстваш. Можеш да усетиш близостта на всички същества. Никой не изглежда чужд. Те не са други. Намаляваш усещането на отчужденост от съществата. После преминаваш оттам към спомена за добрината на майките като цяло, ако можеш да си спомниш добрината на собствената си майка, ако можеш да си спомниш добрината на своя съпруг/съпруга, или, ако самата вие сте майка, каква сте била с децата си. Започваш да ставаш много сантиментален, култивираш интензивно сантименталност. Може дори да се разплачеш от благодарност и доброта. Тогава се свързваш със своето чувство, че всеки има тази майчинска способност. Всяко същество, дори най-злото на вид, може да бъде майчинско.

Тогава - трето - пристъпваш оттам към онова, което се нарича чувство за благодарност. Искаш да се отплатиш за тази добрина, която всички същества са показали към теб. После, четвъртата стъпка - отиваш към онова, което се нарича прекрасна любов. За всяка от тези може да са ви нужни няколко седмици, или месеца, или дни в зависимост от това, как го правите, или може да претичате през тях, тази медитация. После мислите за това колко са прекрасни съществата, когато са щастливи, когато са доволни. Всяко същество изглежда красиво, когато усеща вътрешно щастие. Лицата им не изглеждат така. Когато са ядосани, изглеждат грозни - всяко същество, но когато са щастливи, изглеждат красиви. И така, виждаш съществата в потенциалното им щастие. И усещаш любов към тях, че искаш да са щастливи, дори врагът.

В крайна сметка, много е логично да искаш да... смятаме, че Исус не е реалист, когато казва - обичай врага си. Той наистина казва това, а ние мислим, че не е реалист, а някак духовен и надут и: "Мило е, че го казва, но не мога да го направя. Но всъщност това е практично. Ако обичаш врага си, това означава, че искаш врагът ти да е щастлив. Ако врагът ти е наистина щастлив, защо да си прави труда да бъде твой враг? Колко скучно е да тича наоколо да те гони. Той ще се отпусне някъде и ще си живее живота. Затова има смисъл да искаш врагът ти да е щастлив, защото той ще спре да бъде твой враг, тъй като е излишна тревога.

Но както и да е - това е прекрасната любов. И накрая - петата стъпка е състрадание, универсално състрадание. Там гледаш реалността на всички същества, за които можеш да се сетиш. Гледаш ги и виждаш какви са. Осъзнаваш колко нещастни са те всъщност, през повечето време. Виждаш сбръчканите чела на хората. И осъзнаваш, че те нямат състрадание дори към самите себе си. Движени са от тези дългове и задължения. "Трябва да взема това. Имам нужда от повече. Не съм достоен. И трябва да направя нещо." Тичат наоколо, напълно стресирани. Мислят, че това е някак мъжествено - налагат си сами строга дисциплина. Но всъщност са жестоки към себе си. И, разбира се, са жестоки и безмилостни към другите. Така не получават никаква позитивна обратна връзка. И колкото повече успяват, колкото повече власт имат, толкова по-нещастни са. И тогава усещаш истинско състрадание към тях.

А после усещаш, че трябва да действаш. Това е мотивацията... Да се надяваме, че изборът на действие ще бъде по-практичен от този на бедния Асанга, грижещ се за личинките върху кучето, защото той имал тази мотивация, и искал да помогне на когото и да било, който е пред него. Но, разбира се, това е непрактично. Трябвало е да основе Американското общество за предотвратяване жестокостта срещу животните в града и да получи някаква научна помощ за кучета и личинки. Сигурен съм, че го е сторил по-късно. Но това просто показва състоянието на ума.

И така, следващата стъпка - шестата стъпка отвъд универсалното състрадание - онова, при което си свързан с нуждите на другите по истински начин, а имаш също и състрадание към самия себе си, и не... не е само сантиментално. Може да е страх, нещо такова. Някой лош човек се прави сам все по-нещастен и по-нещастен, като е все по-лош и все по-лош с други хора и получава в бъдещето наказание за това по различни начини. А в будизма в бъдещите животи то ги застига. Разбира се, в теистичната религия те са наказвани от Бог, или когото и да е. А материализмът - те мислят, че се измъкват от това, просто като не съществуват, като умират, но не е така. И така, те се прераждат като нещо, нали разбирате.

Няма значение. Няма да задълбавам в това. Но следващата стъпка се нарича универсална отговорност. И това е много важно - хартата на състраданието трябва да доведе до развитие в дълбочина на истинско състрадание, което се нарича универсална отговорност. А това означава, че великото учение на негова светлост, Далай Лама, което той винаги преподава навсякъде и казва, че това е общата религия на човечеството, добротата. Но доброта означава универсална отговорност. А това означава, че каквото и да се случи на други същества, се случва на нас, че ние сме отговорни за това, трябва да го поемем и да правим, каквото можем, на колкото и малко ниво, на колкото и дребно ниво да можем да го правим. Непременно трябва да правим това. Няма начин да не го правим.

И това в крайна сметка води към нова ориентация в живота, при която живеем наравно за себе си и за другите осъзнаваме това щастие за самите нас... и сме радонстни и щастливи. Не трябва да мислим, че състраданието те прави нещастен. Състраданието те прави щастлив. Първият човек, който е щастлив, когато получите велико състрадание, сте самите вие, дори ако още не сте направили нищо за никой друг. Въпреки това, промяната във вашия ум вече прави нещо за другите същества. Те могат да усетят това ново качество във вас и това вече им помага, дава им пример.

Този несъстрадателен часовник току-що ми показа, че всичко е приключило.

И така - практикувайте състрадание, четете хартата, разпространявайте я и я развивайте вътре в себе си. Не си мислете просто - о, състрадателен съм, или - не съм състрадателен, и един вид засядате там. Можете да развиете това. Може да намалите не-състраданието, жестокостта, безсърдечието, пренебрежението към другите. Поемете универсална отговорност за тях и тогава не само Бог ще се усмихне и вечната мама ще се усмихне, но и Карън Армстронг ще се усмихне.

Много ви благодаря.