Робърт Нюуърт за нашите "градове в сянка"

Нека ви покажа някои образи за онова, което смятам за градовете на утрешния ден. Това е Кибера - най-голямата незаконна общност в Найроби. Това е незаконна общност в Националния парк "Санджей Ганди" в Бомбай, Индия, наричан тези дни Мумбай. Това е Хосиния - най-голямата и най-урбанизирана фавела в Рио де Жанейро. А това е Султанбелий, една от най-големите незаконни общности в Истанбул. Те са онова, което смятам за градове на утрешния ден, новият урбанистичен свят.

А защо казвам това? За да ви разкажа за това, трябва да говоря за този човек тук, казва се Джулиъс. Срещнах Джулиъс миналата седмица, когато живеех в Кибера. Бях там почти от три месеца и пътувах из града, ходех в различни райони на незаконно настанили се хора, а Джулиъс се влачеше след мен с облещени очи, а на моменти, докато обикаляхме, сграбчваше ръката ми за подкрепа - нещо, което повечето кенийци не биха и помислили да сторят. Те са много учтиви и не се сближават толкова бързо. По-късно открих, че това е бил първият ден на Джулиъс в Найроби, и той е един от мнозина.

Близо 200 000 души на ден мигрират от селските към градските райони. Ще бъда честен към статистиците, които говориха тази сутрин - не почти 1,5 милиона души на седмица, а почти 1,4 милиона души на седмица - но аз съм журналист, а ние преувеличаваме, така че почти 1,5 милиона души на седмица, близо 70 милиона души на година. А ако пресметнете - това са 130 души всяка минута. Тоест, за 18-те минути, които са ми дадени да говоря тук, между две и три хиляди души ще са отпътували за градовете. Ето я и статистиката. Днес - един милиард незаконно настанили се, един от шестима души на планетата. 2030-та - два милиарда незаконно настанили се, един от четирима души на планетата. А предвижданията са, че през 2050-та ще има три милиарда незаконно настанили се, над един от трима души на земята. Така че, това са градовете от бъдещето, и трябва да се ангажираме с тях.

Тази сутрин си мислех за добрия живот и преди да ви покажа останалата част от презентацията си, ще наруша правилата на ТЕД тук и ще ви прочета нещо от моята книга, колкото мога по-бързо. Защото мисля, че то казва нещо за преобръщане на възприятието ни за онова, което мислим, че е добър живот.

И така - "Колибата беше построена от гофриран метал, поставен върху бетонна плоча. Беше клетка 10 на 10. Армстронг О'Брайън Младши я делеше с трима други мъже. Армстронг и приятелите му нямаха вода, купуваха я от един близък притежател на кран. Нямаше тоалетна, семействата в този двор деляха една-единствена отходна яма, нямаше канализация. Имаха електричество, но това беше нелегална услуга, източвана от жиците на някой друг, и можеше да захранва само една слаба крушка. Това беше Саутланд - една малка общност от бараки в западната част на Найроби, Кения. но би могло да е където и да било в града, защото повече от половината град Найроби живее така. 1,5 милиона души, натъпкани в колиби от кал или метал без комунални услуги, без тоалетни, без права.

Армстронг обясни бруталната реалност на тяхното положение - плащаха наем от 1500 шилинга, около 20 кинта на месец - относително висока цена за кенийски бедняшки квартал, и не можеха да си позволят да закъсняват с парите. "Ако дължиш за един месец, хазяинът ще дойде с биячите си и ще те изхвърли. Ще ти конфискува нещата", каза Армстронг. "Не един месец - един ден" - намеси се в разговора съквартирантът му Хилари Кибагенди Онсому, който готвеше угали - гъбестия бял буламач от царевично брашно, който е основна храна в страната. Наричаха ландлорда си уабензи, което значеше, че той е човек с достатъчно пари, за да кара Мерцедес-Бенц. Хилари сервира угалито с пържено месо и домати, слънцето напичаше тънкия стоманен покрив и се потяхме, докато ядяхме.

След като приключихме, Армстронг си оправи вратовръзката, облече вълнено спортно сако и излязохме навън в пека. Отвън купчина боклук оформяше границата между Саутланд и прилежащия легален квартал Лангата. Беше вероятно шест фута висока, 40 фута дълга и 10 фута широка. Беше разположена в по-високо воднисто тресавище. Докато минавахме, две момчета изкачваха планината Кения от боклук. Не можеше да са повече от пет-шестгодишни. Бяха боси, и с всяка стъпка пръстите на краката им затъваха в мръсотията, разпръсквайки стотици мухи от гниещата купчина. Помислих си, че може би играят "Царят на хълма", но грешах. Щом се изкачи на купчината, едното от момчетата свали шортите си, клекна и дефекира. Мухите бръмчаха гладно около краката му. Когато 20 семейства - около стотина души - делят една-единствена отходна яма, едно момче, изакало се върху купчина боклук, вероятно не е кой знае какво. Но беше в рязък контраст с нещо, което беше казал Армстронг, докато се хранехме - че цени качеството на живот в своя квартал.

За Армстронг Саутланд не беше ограничен от материалните си условия. Вместо това човешкият дух се излъчваше от металните стени и купчините боклук, за да предложи нещо, което не би могъл никой легален квартал - свобода. "Човек силно се пристрастява към това място - бе казал той. -Простичък живот, но никой не те ограничава. Никой не те контролира какво правиш. Щом веднъж си живял тук, не можеш да се върнеш." Имаше предвид обратно, отвъд онази планина боклук, обратно в легалния град от легални сгради с легални договори за наем и легални права. "Щом веднъж си отседнал тук - каза той, - може да останеш за остатъка от живота си."

Значи той има надежда - ето откъде започват тези общности.

Това вероятно е най-примитивният квартал от бараки, който може да откриете в Кибера, не много повече от колиба от кал и пръчки до купчина боклук. Това е подготовка за мусона в Бомбай, Индия. Това е усъвършенстване на дома. Поставяне на пластмасови плоскости на покрива.

Това е в Рио де Жанейро - става малко по-добре, нали? Виждаме плячкосани плочки от теракота и малки парчета от табели, мазилка върху тухлата, малко цвят, а това е къщата на Сулай Монтакая в Султанбейли - става все по-добре. Той има ограда, отмъкнал е врата. Има нови керемиди на покрива.

А после - Росина; виждате, че става още по-добре. Сградите тук са многоетажни. Развиват се - виждате най-вдясно една, която като че ли просто е натрупана едно върху друго, стая след стая, след стая. Онова, което хората правят, е да развиват дома си на един или два етажа и да продават правата си за лоджии или покриви, някой друг строи върху тяхната сграда, после този човек продава правата за покрива, и някой друг строи върху неговата сграда. Всички тези сгради са построени от подсилен бетон и тухла.

А после - Султанбейли в Турция, където дори се строи на по-високо ниво на проектиране. Боклукът отпред е пълнеж за матраци - това се вижда из цяла Турция. Хората сушат или проветряват пълнежа на матраците си на покривите си. Но зелената сграда отзад - виждате, че горният етаж не е зает, така че хората строят с възможност за разширение. Построено е по доста висок стандарт на проектиране.

И накрая, има домове на незаконно настанили се като този, построен по модел от предградията. Хей, а това е еднофамилен дом в незаконната общност. Това също е в Истанбул, Турция. Тези общности са доста жизнени места.

Това е главната бразда на Росина, Естрада да Кавеа, има и автобусен маршрут, който минава през нея, много хора навън, на улицата. Тези общности в тези градове всъщност са по-жизнени, отколкото нелегалните общности. В тях се случват повече неща.

Това е типична пътека в Росина, наречена беко - така се придвижваш из общността. Тя е на много стръмен терен. Построени са по хълмовете, близо до плажовете на Рио и виждате, че къщите просто са кацнали върху природните препятствия. Това е просто една скала на склона на хълма. А тези бекос обикновено гъмжат от хора - хората мъкнат нагоре по тях мебели или хладилници, всякакви неща. Цялата бира се пренася на рамене. Бирата е нещо много важно в Бразилия.

Това е търговия в Кения, точно до влаковата линия - толкова близо до релсите, че търговците понякога трябва да изтеглят стоките, за да направят път. Това е пазар, също в Кения - пазарът Той, много продавачи на почти всичко, което бихте искали да купите. Онези зелени неща на преден план са плодове манго.

Това е търговска улица в Кибера - виждате, че има продавач на сода, здравна клиника, два салона за красота, две бакалии, църква, и още много. Това е типична централна градска улица - просто случайно е самостоятелно построена. Това тук, отдясно се нарича... ако погледнете дребния шрифт под тентата... това е хотел. А хотел в Кения и Индия означава място за ядене. Така че, това е ресторант.

Хората крадат електричество - това е Рио. Хората се закачат и имат крадци, които се наричат грилос, или щурци - те крадат електричеството и захранват квартала. Хората горят смет, за да се отърват от боклука и копаят своя собствена канализация. Говорят за това, че найлоновите торбички са повече от планктона, и понякога практикуват естествено освобождаване от сметта. А когато имат повече пари, циментират улиците си, слагат канали и добри водопроводни тръби, такива неща. Това е вода, отиваща към Рио - хората прокарват водопровода си навсякъде, а вътре в тази малка колиба ей там има помпа - това правят хората. Крадат електричество, инсталират помпа, включват се в главния водопровод и изпомпват вода нагоре към къщите си.

Въпросът е - как се стига от селото от пръстени колиби до по-развития град, до дори още по-високоразвития Султанбейли? Според мен има две неща. Едното е, че на хората хората им е нужна гаранция, че няма да бъдат изгонени. Това не означава непременно права за собственост и не бих се съгласил с Ернандо де Сото по този въпрос, защото правата за собственост създават много усложнения - те най-често се продават на хората, и в крайна сметка хората затъват в дългове и трябва да изплащат дълга, а понякога трябва да продадат собствеността си, за да изплатят дълга. Има цяло разнообразие от дуги причини, поради които правата за собственост понякога не действат в тези случаи, но им е нужна сигурност на владение. И им е нужен достъп до политиката, а това може да означава две неща. Това може да означава организация на общността отдолу нагоре, но може също да означава и възможности отгоре. Казвам това, защото системата в Турция е забележителна.

Турция има два чудесни закона, които закрилят незаконно настанилите се. Единият е, че... нарича се "гецеконду" на турски, което означава "построен за една нощ", а ако построиш къщата си за една нощ в Турция, не можеш да бъдеш изгонен без полагащия се законов процес, ако не те хванат по време на нощта. А вторият аспект е, че щом има 2000 души в общността, може да се подаде петиция до правителството, за да бъде призната като легална под-община. А когато е легална под-община, изведнъж има политика. Разрешено е да има избрано правителство, да се събират данъци, да се предоставят общински услуги, и точно това правят.

И така, това са гражданските лидери на бъдещето. Жената в центъра е Джита Джива. Тя живее в една от онези палатки на магистралната артерия в Мумбай. Това е Сурека Гунди - тя също живее със семейството си в палатката край същата магистрална артерия. Те са много открити. Много са активни. Могат да бъдат общностни лидери. Тази жена е Нине, което означава "баба" на турски. Имало три стари дами, които живеели в... това зад нея е самопостроената й къща... и са живели там 30 или 40 години - те са гръбнакът на общността там.

Това е Ричард Мутама Питър - той е пътуващ уличен фотограф в Кибера. Печели пари, като снима квартала и хората в квартала, и е страхотен ресурс в общността.

И накраа - моят избор за кандидат-кмет на Рио е Сезинио - търговецът на плодове с двете си деца тук - не познавам по-честен, щедър и грижовен човек.

Бъдещето на тези общности е в хората и нашата способност да работим с тези хора. Мисля, че посланието на онова, което прочетох от книгата, онова, което каза Армстронг, и от всички тези хора, е, че това са квартали. Проблемът не е градската бедност. Проблемът не е широкото прекомерно застрояване. Проблемът е ние да признаем, че това са квартали. Това е легитимна форма на градско развитие, и градовете трябва да включат тези жители, защото те строят градовете на бъдещето.

Много благодаря.