Роб Хопкинс: Преход към един свят без петрол

Ние като култура си разказваме много истории за бъдещето и накъде може да се придвижим напред от тази точка. Някои от тези истории са, че някой просто ще разреши всичко вместо нас. Според други истории всичко е на ръба на разкриване.

Но тук днес искам да ви разкажа една различна история. Като всички истории, тя има начало. Работата ми дълго време бе свързана с образование, с обучение на хората по практически умения за устойчивст, обучение на хората как да поемат отговорност за отглеждане на част от собствената си храна, как да строят сгради, използвайки местни материали, как да генерират своя собствена енергия, и така нататък.

Живея в Ирландия, построих първите къщи от бали слама в Ирландия, някои къщи от царевични кочани, все такива неща. Но цялата ми работа в продължение на много години бе съсредоточена около идеята, че устойчивостта в основата си означава да се гледа глобализираният модел на икономически растеж да се ръководи какво влиза от единия край и да се ръководят резултатите в другия край. И тогава влязох в контакт с един начин да се гледа на нещата, който всъщност промени това из основи.

За да ви въведа в него, имам нещо тук, което ще разбуля, едно от великите чудеса на модерната епоха. То е нещо толкова поразително и толкова удивително, че си мисля - може би, като махна това покривало, би било на място едно подходящо ахване от изумление. Ако можете да ми помогнете с това, би било фантастично. (Смях) Това е един литър петрол.

Тази бутилка петрол, дестилирана в продължение на сто милиона години геологично време, древна слънчева светлина, съдържа енергията, еквивалентна на около пет седмици усърден човешки ръчен труд - еквивалентна на около 35 силни хора, които да дойдат и да работят за вас. Можем да го превърнем в смайващ списък от материали, лекарства, модерно облекло, лаптопи, цяла гама от различни неща. Той ни дава енергийна възвращаемост, която е невъобразима в исторически план. Ние сме основали проекта на селищата си, своите бизнес модели, транспортните си планове, дори представата за икономически растеж, биха твърдели някои, върху предположението, че ще имаме това за вечността.

И все пак, като направим крачка назад и разгледаме периода на историята през онова, което можем да наречем петролния интервал, това е един кратък период в историята, когато сме открили този изключителен материал, а после сме основали цял начин на живот около него. Но, въздседнали върха на тази енергийна планина, на този етап, се движим от време, когато нашият икономически успех, усещането ни за индивидуално мъжество и добруване е пряко свързано с количеството от това, което консумираме, към едно време, когато всъщност нашата степен на петролозависимост е наша степен на уязвимост.

И става все по-ясно, че няма да можем да разчитаме на факта, че ще имаме това на свое разположение завинаги. За всеки четири барела петрол, които консумираме, откриваме само един. И тази пропаст продължава да се разширява. Има го също и фактът, че количеството енергия, което получаваме от петрола, който откриваме, спада. През 30-те години сме получили обратно 100 единици енергия за всяка една, която сме вложили, за да го добиваме. Напълно безпрецедентно, исторически. Тази цифра вече е спаднала до около 11. И затова сега новите пробиви, новите граници по отношение на петролодобива бързат към Албърта, Канада или към дъното на океаните.

В света има 98 нации, произвеждащи петрол. Но от тях 65 вече са отминали пика си. Моментът, когато светът средно отмине този пик, хората се чудят какво ще се случи. Започва да се смята, че може би това се е случило миналия юли, когато цените на петрола бяха толкова високи.

Но дали да приемем, че същата даровитост, креативност и адаптивност, която по начало ни е издигнала до върха на тази енергийна планина, някак мистериозно ще се изпари, когато се наложи да измисляме нещо креативно обратно надолу от другата страна? Не. Но мисленето, с което трябва да излезем, трябва да се основава върху една реалистична оценка на това къде сме.

Съществува също и проблемът с климатичната промяна, другото нещо, което подпомага този преходен подход. Но онова, което забелязвам, като говоря с учени-климатици, е все по-ужасеният поглед в очите им, докато постъпват данните, които са далеч напред от онова, за което говорят в Междуправителствения панел за климатична промяна (МПКП). МПКП казват, че можем да видим значително разбиване на арктическия лед през 2100 г., техния сценарий в най-лошия случай. Всъщност, ако продължат настоящите тенденции, той може да изчезне изцяло след пет или 10 години. Ако само три процента от въглерода, заключен в арктическите вечни ледове, се освободи със затоплянето на света, той би компенсирал всички спестявания, които трябва да направим за въглерода, през следващите 40 години, за да избегнем неудържима климатична промяна. Нямаме друг избор, освен дълбока и спешна декарбонизация.

Но винаги ми е много интересно да мисля за това какви биха могли да са историите, които поколенията по-нататък надолу по склона след нас ще разказват за нас, поколението, живяло на върха на планината, което си е купонясвало толкова бурно и така е злоупотребило с наследството си. Един от начините, по които ми харесва да го правя, е да гледам назад към историите, които са разказвали хората, преди да имаме евтин петрол, преди да имаме фосилни горива, и хората са разчитали на собствените си мускули, на животинска мускулна енергия или малко вятър, малко водна енергия.

Имали сме истории като "Седемлевговите ботуши": гигантът, който имал тези ботуши, които, щом ги сложиш, с всяка крачка можеш да изминеш седем левги, или 21 мили (33,8 км.), един вид пътуване, напълно невъобразимо за хора без такъв вид енергия на свое разположение.

Приказки като "Вълшебното гърне с каша", където имаше гърне, което, ако знаеш вълшебните думи, би приготвяло толкова храна, колкото искаш, без да се налага да вършиш никаква работа, стига само да можеш да си спомниш другата вълшебна дума, за да го спреш да вари каша. Иначе би наводнил целия си град с топла каша.

Също и приказката за "Елфите и обущаря". Хората, които правят обувки, си лягат да спят, будят се сутринта, а всички обувки са магически направени вместо тях. Това е нещо, невъобразимо за хората тогава.

Сега имаме седемлевговите ботуши под формата на "Райънеър" и "Ийзиджет". Имаме вълшебното гърне с каша под формата на "Уолмарт" и "Теско". И имаме елфите под формата на Китай. Но не оценяваме какво изумително нещо е било това.

И какви са историите, които си разказваме сега, докато гледаме напред към това накъде ще отидем. Бих твърдял, че има четири. Има я представата за бизнеса, както обикновено, че бъдещето ще бъде като настоящето, просто повече от него. Но както видяхме миналата година, мисля, че това е една представа, която все повече е под въпрос. И с оглед на климатичната промяна е нещо, което всъщност не е осъществимо.

Има я идеята за удряне в стената, че всъщност някак всичко е толкова крехко, че може просто всичко да се разнищи и срути. Тази история е популярна на някои места. Третата история е представата, че технологията може да разреши всичко, че технологията някак може да ни помогне да преодолеем напълно това.

Това е идея, която мисля, че е силно преобладаваща в тези TED разговори, идеята, че можем с помощта на изобретения да излезем от една дълбока икономическа и енергийна криза, че едно придвижване към икономика на познанието някак спретнато може да отстрани онези енергийни пречки, идеята, че ще открием някакъв невероятен нов източник на енергия, който ще означава, че можем да отхвърлим всяка загриженост за енергийна сигурност настрана, идеята, че можем спретнато да пристъпим към един напълно подновим свят.

Но светът не е "Втори живот" (онлайн игра "Second Life"). Не можем да създаваме нова земя и нови енергийни системи с едно кликване на мишката. А докато седим, разменяйки свободни идеи един с друг, все ще има хора, копаещи въглища в мини, за да осигурят мощност за сървърите, извличащи минералите за изработка на всички тези неща. Закуската, която ядем, когато седнем да си проверим и-мейла сутрин, все още се транспортира на огромни разстояния, обикновено за сметка на местните, по-гъвкави хранителни системи, които щяха да я осигуряват в миналото, които така ефективно сме обезценили и съборили.

Можем да бъдем изумително изобретателни и креативни. Но също така живеем в един свят с много реални пречки и изисквания. Енергия и технология не са едно и също нещо. Онова, с което съм се заел, е преходният отговор. Става дума всъщност да погледнем предизвикателствата на пиковата петролна и климатична промяна право в лицето и да отговорим с креативност, адаптивност и въображение, от които наистина имаме нужда. Това е нещо, разпространило се невероятно бързо. И нещо, което има няколко характеристики.

То е заразно. Изглежда, се разпространява под радара много, много бързо. То е с отворен код. Нещо, което всеки, включен в него, развива и предава нататък, докато работи с него. То е самоорганизиращо се. Няма някаква огромна централна организация, която да го тласка; хората просто вземат една идея, поемат я и я прилагат там, където са. Съсредоточено е върху решенията. В голяма степен е вглеждане в онова, което могат да правят хората, където са те, за да отговорят на това. Чувствително е към място и към мащаб.

Преходното е напълно различно. Преходни групи в Чили, преходни групи в САЩ, преходни групи тук, онова, което правят те, изглежда много различно на всяко място, където отидеш. Учи се много бързо от грешките си. И дава историческо усещане. Опитва се да създаде усет, че това е историческа възможност да се направи нещо наистина изключително. И е процес, наистина изпълнен с радост. Хората се забавляват изключително много, докато се занимават с това, и възстановяват връзките си с други хора, докато го правят. Едно от нещата, което го подкопава, е тази идея за гъвкавост.

Мисля, че в много отношения идеята за гъвкавост е по-полезна концепция от идеята за устойчивост. Идеята за гъвкавост идва от екологичните проучвания. Всъщност става дума за това как системите, селищата издържат на шок отвън. Когато преживеят шок отвън, да не стане така, че просто да се разнищят и разпаднат на части. Както казах - мисля, че това е по-полезна концепция от устойчивостта.

Когато в нашите супермаркети има храна само за два или три дни във всеки даден момент, често устойчивостта е склонна да се фокусира върху енергийната ефективност на фризерите и начина на пакетиране на марулите. Гледайки през лещата на гъвкавостта, всъщност си задаваме въпроса как сме се оставили да изпаднем в ситуация, която е толкова уязвима. Гъвкавостта стига много по-надълбоко. Тя е свързана с изграждане на модуларност в това, което правим, изграждане на разпределители за това как организираме основните неща, които ни поддържат.

Това е снимка на Пазарната градинарска организация от Бристол и района през 1897 г. Това е по време, когато град Бристол, доста близо до тук, бил заобиколен от търговски пазарни градини, които осигурявали значително количество от храната, консумирана в града, а също и създавали много работни места за хората. Това била степен на гъвкавост, ако щете, по онова време, към което сега можем само да гледаме назад със завист.

И така, действа ли тази преходна идея? По същество имате група хора, развълнувани от идеята. Те избират някои от инструментите, които сме развили. Започват да прилагат програма за повишаване на съзнателността, като разглеждат как наистина може да сработи това в града. Показват филми, изнасят беседи и така нататък. Това е процес, който е игрив, творчески и информативен. После започват да формират работни групи, разглеждайки различни аспекти на това, а после оттам излизат цял куп проекти, които после самият преходен проект започва да подкрепя и упълномощава.

Започна с известна работа, с която се занимавах в Ирландия, където преподавах, а след това се разпространи. Сега има над 200 официални преходни проекти. А има и хиляди други, които са в онова, което наричаме стадий на премисляне. Те премислят дали ще продължават по-нататък. А всъщност много от тях правят огромно количество неща. Но какво правят, наистина? Нали разбирате, идеята е някак хубава, но какво правят действително, на практика?

Е, мисля, че наистина е важно да се изтъкне, че всъщност това не е нещо, което ще направи всичко само. Нужно ни е международно законодателство от Копенхаген, и така нататък. Нужни са ни национални отговори. Нужни са ни отговори от местни управи. Но всички тези неща ще бъдат много по-лесни, ако имаме общности, които са жизнени, от които излизат идеи и водят отпред, като правят неизбираеми политки избираеми, през следващите 5 до 10 години.

Някои от нещата, възникващи от това, са местни хранителни проекти, като поддържани от общностите земеделски схеми, градско производство на храна, създаване на местни хранителни справочници, и така нататък. Много места сега започват да основават свои собствени енергийни компании, притежавани от общността енергийни компании, където общността може да инвестира пари в самата себе си, за да започне да задейства онзи вид обновяема енергийна инфраструктура, която ни е нужна. Много места работят с местните си училища. Нюент и Форест ъф Дийн, голям политунел, който построиха за училището. Децата се учат как да отглеждат храна. Поощрява се рециклирането, неща като споделяне на градини, при което се събират хора, които нямат градина, а биха искали да отглеждат храна, с хора, имащи градини, които вече не използват. Засаждане на плодни дървета из целите градски пространства. И също начало на заиграване с идеята за алтернативни валути.

Това е Люъс, Съсекс, които наскоро пуснаха Люеския паунд, валута, която можеш да харчиш само вътре в града, като начин да започне оборотът на пари вътре в местната икономика. Ако го отнесеш където и да е другаде, не струва нищо. Но всъщност вътре в града започват да се създават тези икономически цикли много по-ефективно.

Друго, което правят, е онова, което наричаме енергийно почтен план. Което по същество е да се развие план Б за града. Повечето от нашите местни власти, когато седнат да планират за следващите 5, 10, 15, 20 години на една общност, все още започват, като приемат, че ще има повече енергия, повече коли, повече жилища, повече работни места, повече растеж и така нататък. А как изглежда това, ако случаят не е такъв? И как можем да прегърнем това и наистина да измислим нещо, което всъщност да е по-вероятно да поддържа всички? Както казва един мой приятел: "Животът е серия от неща, за които не си съвсем готов." Това със сигурност беше моят опит с прехода от три години насам, беше само идея, а стана нещо, което заразно се разпростря по света. Получаваме много интерес от страна на правителството. Ед Милибанд, енергийният министър на тази страна, беше поканен да дойде на скорошната ни конференция като ключов слушател. Което той направи... (Смях) (Аплодисменти) и оттогава стана голям защитник на цялата идея.

Сега има две местни власти в тази страна, които се обявиха за преходни местни власти, Лейчестършир и Съмърсет. А в Страуд, преходната група там практически написа хранителния план на местната управа. А председателят на съвета каза: "Ако нямахме Прехода Страуд, щеше да се наложи да изобретяваме цялата тази общностна инфраструктура за пръв път." С разпространението й виждаме появата на национални центрове.

В Шотландия, Шотландският правителствен фонд за климатична промяна финансира "Шотландски преход" като национална организация, подкрепяща това разпространение. А сега го виждаме навсякъде там. Но ключът към прехода е не да мислим, че трябва да промени всичко сега, а че нещата вече неизбежно се променят и онова, което е нужно да направим, е да работим творчески с това, въз основата на задаване на правилните въпроси.

Мисля, че само бих искал да се върна накрая към идеята за историите. Защото мисля, че историите са жизненоважни тук. И всъщност историите, които си разказваме сами, имаме огромен недостиг от истории за това как да се движим творчески напред оттук. Едно от ключовите неща, които прави този преход, е да извлече тези истории от онова, което правят хората. Истории за общността, която е създала своя собствена банкнота от 21 паунда, например, училището, което е превърнало паркинга си за коли в градина за отглеждане на храни, общността, която е основала своя собствена енергийна фирма. А за мен една от прекрасните истории напоследък беше за семейство Обама, които разкопават южната ливада на Белия дом, за да създадат зеленчукава градина. Защото, когато това е било правено за последен път, когато Елинър Рузвелт го е направила, то е довело до създаването на 20 милиона зеленчукови градини из Съединените щати.

И така, въпросът, с който бих искал да ви оставя, всъщност е - за всички аспекти на нещата, от които има нужда вашата общност, за да процъфтява, как може да се направи това по такъв начин, който драстично да намали въглеродните си емисии, като в същото време гради гъвкавост?

Аз лично чувствам огромна благодарност за това, че съм живял през епохата на евтиния петрол. Имал съм изумителен късмет, имали сме изумителен късмет. Но нека почитаме онова, което той ни е купил, и да се движим напред от тази точка. Защото, ако се придържаме към него и продължаваме да приемаме, че той може да подкопае изборите ни, бъдещето, което ни представя, е наистина неуправляемо. Като обичаме и оставяме всичко, което е направил петролът за нас, и което е направила ерата на петрола за нас, тогава сме в състояние да започнем създаването на един свят, който е по-пъргав, по-питателен и в който ще се окажем в по-добра форма, по-опитни, и по-свързани един с друг. Много благодаря. (Аплодисменти)