Ричард Престън за гигантските дървета

По североизточното крайбрежие на Калифорния има дъждовни гори... умерени дъждовни гори... където валежите могат да достигнат над 100 инча годишно. Това е царството на крайбрежната секвоя. Латинското й название е Sequoia sempervirens. Sequoia sempervirens е най-високият жив организъм на Земята. Височината на вида достига чак до 380 фута височина. Колкото 38-етажна сграда. Това са дървета, които биха изпъквали в центъра на Манхатън. Никой не знае на каква възраст са най-старите живи крайбрежни секвои, защото никой никога не е пробивал някоя от тях, за да преброи годишните им кръгове на растеж, а и във всеки случай, сърцевините на най-старите индивиди, като че ли са кухи. Но се смята, че най-старите живи секвои вероятно са на възраст около 2500 години... приблизително възрастта на Партенона... макар да има и подозрения, че може да има отделни дървета, които са дори още по-стари.

Виждате височината на крайбрежните секвои. Тук, в червено. Най-големите индивиди от този вид, най-безстрашните от своя вид, живеят точно по северното крайбрежие на Калифорния, където валежите са извънредно интензивни. В скорошни исторически времена около 96 процента от крайбрежната гора от секвои била изсечена, особено в серия изблици на интензивно ликвидационно изсичане, оголване, провеждано от 70-те до началото на 90-те години на ХХ век. Въпреки това, около четири процента от вековната дъждовна гора от секвои остава непокътната, дива и сега защитена... изцяло защитена... във верига малки паркове, нанизани като перли покрай северното крайбрежие на Калифорния, включително националния парк "Редууд". Но любопитното е, че горите от секвоя, фрагентите, които са ни останали, остават до ден днешен недостатъчно проучени. Придвижването през дъждовната гора от секвои е невероятно трудно, и дори днес се откриват отделни дървета, невиждани никога преди, включително, през лятото на 2006-та, Хиперион, най-високото дърво в света.

Ще проведа един малък мисловен експеримент. Ще ви помоля да си представите какво всъщност е една секвоя като жив организъм. И, Крис, би ли могъл да се качиш тук? Имам рулетка. От ТЕD бяха така добри да ми я заемат. Крис, би ли могъл да хванеш края на тази рулетка? Ще ви покажем какъв е диаметърът на една голяма секвоя на височината на гърдите. За съжаление, тази рулетка не е достатъчно дълга... само 25-футова е. Крис, би ли могъл да протегнеш ръка натам? Ето. Така. Може би там някъде, към 30 фута, е диаметърът на една голяма секвоя. А сега, оставете въображението си да се издигне в пространството. Мислете за това дърво, издигащо се нагоре в секвойното пространство, на 325 фута, 32 етажа, индивидуален жив организъм, свързващ формите си нагоре в пространството в продължение на дълги периоди от време.

Видът секвоя като че ли съществува в друг вид време: не човешко време, а нещо, което бихме могли да наречем секвойно време. Секвойното време се движи с по-величествена скорост от човешкото време. За нас, като погледнем една секвоя, тя изглежда неподвижна и спокойна, и все пак секвоите са в постоянно движение, движейки се нагоре в космоса, свързвайки се, и изпълвайки секвойното пространство през секвойното време, в продължение на хиляди години. Засаждаш това малко семенце, чакаш 2000 години и се получава това: Изгубеният монарх. Той обитава Горичката на титаните на северното крайбрежие и е открит през 1998 г. И все пак, като погледнеш основата на една секвоя, не виждаш организма. Приличаш на мишка, гледаща стъпалото на слон, а по-голямата част от организма е горе, невидим.

Силно се заинтересувах и писах за две от тях. Стив Силет и Мари Антоан са основните изследователи на балдахина на секвойната гора. Те са атлети от световна класа, а също и учени - горски еколози от световна класа. Стив Силе, когато бил 19-годишен студент в колежа Рийд, чул, че балдахинът на гората от секвои се смята за така наречената секвойна пустиня. Тоест, по онова време се смятало, че там горе няма нищо, освен клоните на секвоите. С един свой приятел той се заел да изкачва свободно една секвоя без въжета или каквато и да било екипировка, за да види какво има там горе. Изкачил се по едно малко дърво до тази гигантска секвоя, скочил през пространството и сграбчил един клон с ръце, и в крайна сметка увиснал като акробат, хванал се за пръчката на трапец. А после оттам се изкачвал направо нагоре по кората, докато се изкачил най-горе на дървото.

Приятелят му, човек на име Маруд Харис, го следвал. Нито един от тях не бил забелязал, че от клона, на който бил скочил Стив, висяло гнездо на оси Yellow Jacket с размера на топка за боулинг. Когато Маруд направил скока, бил покрит с оси, жилещи го в лицето и очите. Едва не се пуснал. Можел да падне към смъртта си, тъй като бил на 75 фута над земята. Но стигнали до върха, и онова, което открили, не била секвоена пустиня, а един изгубен свят... един вид триизмерен лабиринт във въздуха, изпълнен с непознат живот. Работил съм по други теми: възникването на заразни болести, които произлизат от природните екосистеми на Земята, правят междувидов скок и влизат в хората.

След три книги по въпроса ми стана твърде много, в известен смисъл. С жена ми обожаваме децата си. И започнах да се катеря по дървета с децата си, просто като общо занимание с тях, като използвах така наречената арбористка катераческа техника, с въжета. Използват се въжета, за да се изкачиш в короната на дърво. Децата са невероятно умели в катеренето по дървета. Това е синът ми, Оливър. Те, изглежда, не страдат от същия страх от височини като хората.

(Смях)

Ако онтогенията резюмира филогенията, тогава децата са донякъде по-близо до нашите корени като примати в дървесната гора. Хората, изглежда, са единствените примати, за които знам, страхуващи се от височини. Всички други примати, когато са изплашени, се покатерват на някое дърво, където се чувстват в безопасност. Лагерувахме нощем в дърветата, в дървесни лодки. Това е дъщеря ми Лора, тогава 15-годишна, която гледа от една дървесна лодка. Между другото, завързана е с въже, така че да не може да падне. Да погледнеш от дървесна лодка сутрин и да чуеш птичи песни, идващи в три измерения около нас. Бяхме посещавани нощем от летящи катерици, които, изглежда, не разпознават хората такива, каквито са, защото никога преди не са ги виждали в балдахина. Практикувахме и напреднали техники като небесно ходене, при което може да се придвижваш от дърво на дърво през пространството, доста подобно на Спайдърмен. Това стана писмен проект.

Когато Стив Силет се изкачва в една голяма секвоя, изстрелва стрела, която влачи рибарска корда, която минава над един клон на дървото, а после се изкачваш по въже, което е било изтеглено на дървото от кордата. Изкачваш се 30 етажа. По това дърво - Гая, което се смята за една от най-старите секвои, се катерят двама души. Ето ги. Те са само на една седма от пътя нагоре по това дърво. Наистина се получава едно усещане за изоставеност. Там, долу, на земята, има един дребен човек. Чувстваш се, все едно се катериш по стена от дърво. Но после влизаш в секвоения балдахин, и това е все едно да минеш през пласт облаци. Изведнъж вече не виждаш земята, не виждаш и небето, и си в един триизмерен лабиринт във въздуха, изпълнен с висящи градини от папрати, израстващи от почва, която е населена с всевъзможни дребни организми.

Има епифити - растения, които растат върху дърветата. Това са боровинкови храсти. Много видове мъхове и всякакви видове лишеи просто покриват дървото. Като се приближиш до върха на дървото, се чувстваш, все едно не може да паднеш... всъщност е трудно да се движиш. Проправяш си път през клони, които са препълнени с живи същества, каквито не се срещат близо до земята. Все едно да се гмуркаш в коралов риф, само дето се движиш нагоре, вместо надолу. А после дърветата се разширяват в подобни на платформи зони на върха. Мария седи на една от тях. Тези крайници биха могли да са на възраст петстотин до шестстотин години. Секвоите растат много бавно по върховете си. Имат и една черта: гъсталаци от боровинкови храсти, израстващи от върховете на секвоите, с техническото наименование боровинкови афроси - там може да седиш и да похапваш от боровинките, докато си почиваш.

Секвоите имат огромна повърхностна зона, която се простира нагоре в пространството, защото имат склонност към нещо, наречено повторение. Една секвоя е фрактал. С израстването на крайниците им, крайниците се пръсват в малки дървета, копия на секвоята. Тук виждаме повторение при Кронос, една от по-старите секвои. Това повторение е огромна летяща подпора, която излиза от самото дърво. Тази подпора е на по-малко от половината път нагоре по дървото. А после избухва в гора от секвои. Този допълнителен ствол е широк един метър в основата си и се простира нагоре на височина 150 фута. Голям е, колкото всяко от най-големите дървета източно от река Мисисипи, и все пак е само малка част от Кронос.

Тази триизмерна карта на структурата на една секвоя, наречена Илуватар, направена от Стив Силет, Мари Антоан и техните колеги, ви дава представа. Това, което виждате тук, е йерархично схематично развитие на стволовете на това дърво, което се е развило с времето на шест пласта от фрактали, от стволове, извиращи от стволове, извиращи от стволове. Помолих Стив да постави човешко същество, за да даде усет за мащаб. Ето го човека, точно там. Човекът ни маха. Исках да попитам Крейг Вентер дали би било възможно да се вмъкне синтетична хромозома в човек, така че да можем да се повтаряме, ако искаме. Ако можем да се повтаряме, тогава пръстите на нашата ръка биха били хора, които приличат на нас, те биха имали хора по ръцете си, и така нататък. И ако имахме биология, подобна на секвоите, бихме имали шест пласта хора по ръцете си и би било прекрасно да махаме на някого и всичките ни повторения да махат в същото време.

(Смях)

За да повторим смисъла, да се приближим до Илуватар. Гледаме тази жълта кутия. А тази халюцинаторна рисунка ви показва... всичко, което виждате на тази рисунка, е Илуватар. Това са хилядолетни структури... части от дървото, за които се смята, че са на възраст над 1000 години. На този кадър има четирима души - един, двама, трима, четирима. Има и нещо, което искам да ви покажа. Това е летяща подпора. Секвоите растат обратно в самите себе си, докато се разширяват в пространството, и тази летяща подпора е клон, израснал от онзи малък дънер, връщаш се в основния дънер и сливащ се с него. Летящите подпори, точно като в катедрала, помагат за подсилване на короната на дървото и помагат дървото да съществува по-дълго във времето. Учените провеждат всякакви експерименти в тези дървета. Оплели са ги в жици като пациенти в реанимация.

Те откриват, че секвоите могат да извличат влага от въздуха и да я преместват надолу по дънерите си, вероятно чак до кореновата си система. Имат също и способността да поставят корени където и да било в самото дърво. Ако част от една секвоя гние, секвоята ще изпрати корени в самата себе си и ще извлича хранителни вещества от самата себе си, докато се разпада. Ако имахме биология, подобна на секвои, ако имахме гангрена на ръката си, тогава бихме могли просто, разбирате ли, да извличаме хранителните вещества и влагата от нея, докато падне. Балдахинната почва може да е до метър дълбока, на стотици футове над земята, и в тази почва има организми, които все още нямат имена.

Това е безименен вид копапод. Копаподът е ракообразно. Тези копаподи са огромна съставна част от океаните и са огромна част от диетата на пасящите балинови китове. Какво правят в почвата на балдахина в гората от секвои на стотици футове над океана, или как са се оказали там, е напълно неизвестно. Има някои интересни теории, за които бих искал да ви разкажа, ако имах време. Но като се вгледаш отблизо в едно дърво, това, което се вижда, е все по-голяма сложност. Гледаме самия връх на Гая, която се смята за най-старата секвоя. Гая може да е на възраст от 3000 до 5000 години, всъщност никой не знае, но върхът й е бил отчупен и сега гние.

За да се формира това малко творение, подобно на японска градина, в цялата му сложност, която виждаме сега, вероятно са били нужни 700 години. Като гледаш едно дърво, е нужна лупа, за да видиш гигантско дърво. Трябва да ви покажа нещо, за съжаление много тъжно в заключение на този разговор. Канадската ела често е била описвана като секвоята на Изтока. И сега затваряме кръга. През 50-те години на ХХ век в Ричмънд, Вирджиния се появи един малък организъм, наречен вълнест аделгид по канадските ели. Той прескочил пред видовете от друг организъм в Азия, където живеел по канадските ели в Азия. Когато се преместил в новия си гостоприемник, източната канадска ела, избягал от противниците си, и новото дърво нямало никаква устойчивост към него. Гората от канадски ели се смята в известен смисъл за последните фрагменти праисторическа дъждовна гора източно от река Мисисипи.

Дори не ми беше известно, че е имало дъждовни гори на изток, но в националния парк Смоуки Маунтинс може да вали до 100 инча дъжд годишно. А през последните две до три лета тези нападателни организми, един вид Ебола по дърветата, както се оказа, е помела праисторическата гора от канадски ели на изток и абсолютно я е заличила. Катерих се там миналото лято. Това е националният парк Смоуки Маунтинс и канадските ели са мъртви, докъдето поглед стига. Това, което виждаме, не е само потенциалната смърт на вида източна канадска ела... а нейното изчезване от природата поради този нахлуващ паразит... но виждаме също и смъртта на една изключително сложна екосистема, за която тези дървета са само субстратът за въздушния небесен лабиринт, който съществува в короните им.

Абсолютно сърцераздирателна гледка. Едно от нещата, които просто... почти не мога да го изразя... е идеята, че националните новинарски медии изобщо не подеха това, а това е опустошението на една от най-важните екосистеми в Севена Америка. Какво могат да ни кажат секвоите за самите нас? Е, според мен могат да ни кажат нещо за човешкото време. Мъждукащото, преходно качество на човешкото време и краткостта на човешкия живот... необходимостта да обичаш. Но ние сме различни от дърветата, и те могат да ни научат също на нещо за самите нас при разликите, които имаме. Ние сме хора и имаме способността да обичаме, имаме способността да се чудим, и имаме един вид безгранично любопитство, неспокойна любознателност, която според мен много ни подхожда като на примати.

Поне що се отнася лично до мен, дърветата ме научиха на изцяло нов начин да обичам децата си. Да изследвам с тях горския балдахин беше едно от най-прекрасните неща от съществуването ми на Земята. И мисля, че едно от най-щастливите неща е усещането, че съм могъл да въведа децата си в един много тесен кръг от хора, които имат късмета или може би глупостта, все още да се катерят по дървета. Много багодаря.

(Аплодисменти)

Крис Андерсън: Мисля, че на един предишен ТЕD, според мен Нейтан Майърволд ми каза, че се смята, че тъй като тези дървета са на възраст близо 2000 години и повече, и много от тях са екосистеми, където има видове, каквито не се срещат никъде по Земята, освен на това единствено дърво. Нали така?

Ричард Престън: Да, така е. Споменах Хиперион, най-високото дърво в света. Бях член на един катерачески екип, който предприе първото му изкачване, през 2006-а. И докато изкачвахме Хиперион, Мари Антоан забеляза непознат вид златистокафява мравка, горе-долу на половината път нагоре по дънера. Любопитното е, че не е известно мравки да се срещат в секвоевите дървета и се зачудихме дали тази мравка, този вид мравка е ендемична само за това единствено дърво, или вероятно за тази горичка. Но при последващи изкачвания така и не откриха повече тази мравка, и така и не бяха събрани никакви екземпляри. Не знаем каква е... само знаем, че я има там.

КА: Значи човек трябва да се чуди дали някакви други видове освен нас са записвали значимите истории на Земята, разбирате ли, нашите истории са за Ирак, война, политика и клюки за знаменитости. Вие току-що ни разказахте история, различна от трагичната надпревара във въоръжаването, и може би цели екосистеми, изчезнали завинаги. Вие ми дадохте изумително чувство на почуда и усет за това колко крехко е всичко това.

РП: Крехко е, и, разбирате ли, мисля за възникващи човешки болести... паразити, които се придвижват върху човешкия вид. Но това е само една много малка частица от много по-голям проблем за нашествия на видове по цял свят, всички през екосистемите, и знаете ли, самата Земя...

КА: Отчасти причинени от нас, по недоглеждане.

РП: Причинени от хората. Причинени от движението на хора. За биосферата на Земята може да се мисли като за дворец, континентите са зали в двореца, а островите са малки стаи. Но в последно време дверите на двореца са били разтворени и стените падат.

КА: Ричард Престън, много ви благодаря.

РП: Благодаря.