Рагхава КК: Какъв е 200 годишният ви план?

Преди 75 години дядо ми, младеж по това време, влезе в палатка, която беше превърната в киносалон и се влюби безнадеждно в жената, която видя на белия екран: не коя друга, а Май Уест, разбивачката на сърца от 30-те години и той никога не можа да я забрави. Всъщност, когато след много години се роди дъщеря му, той искаше да я кръсти Май Уест, но можете ли да си представите индийско дете с име Май Уест? Индийското семейство каза "не"!

Когато близнакът ми Каесава се роди, той реши да промени начина на писане на името Кешава. Каза, че ако Май Уест може да бъде М - А - Й, защо Кешава да не може да бъде К - А - Е? По този начин той промени начина на писане на Каесава. Преди няколко седмици на Каесава му се роди син, наречен Рехан. Той реши да напише името му, по-точно да напише погрешно Раехан с А - Е.

Дядо ми почина преди много години, когато бях малък, но любовта му към Май Уест живее в погрешно написаното ДНК на потомството му. За мен това е добро наследство. (Смях)

Колкото до мен, съпругата ми и аз имаме луд проект за наследство. Всеки няколко години ние се съгласяваме, не се съгласяваме, караме се и в същност намерихме свой план за 200 години.

Приятелите ни мислеха, че сме луди. Родителите ни мислеха, че сме луди. Защото и двамата произхождаме от семейства, които уважават скромността и мъдростта, но ние искахме да живеем нашироко. Вярвам в концепцията на Раджа Йоги: Бъди конте, преди да станеш аскет. Това съм аз като рок звезда, дори в къщата ми. Знаете ли какво?

Когато Нетра и аз направихме първия ни план, преди 10 години, казахме, че искаме фокусът на този план да бъде далеч отвъд нас. Какво искахме да кажем с това далеч отвъд нас?

Изчислихме, че 200 години е краят на прекия ни контакт със света. Никой не живее над 200 години и мислехме, че това е отличното място, където да сложим плана си и да развихрим въображението си.

Знаете ли, никога не съм вярвал в наследство. Какво ще оставя след себе си? Художник съм. Докато направих карикатура около 9/11. Това ми причини много неприятности. Бях толкова разстроен. Карикатура, която трябваше да бъде карикатурата на седмицата, стоеше много по-дълго време.

Сега съм в бизнеса на създаване на изкуство, което определено ще ме надживее и мисля за това, което искам да оставя чрез тези рисунки.

Карикатурата 9/11 ме разстрои толкова много, че реших никога повече да не правя карикатури. Казах, че никага няма да правя никакъв обществен коментар отново.

Но разбира се, продължих да създавам творби, които бяха честни и сурови, защото забравих за това, как хората реагираха на творбите ми.

Понякога забравянето е толкова важно, за да остана идеалист. Може би загубата на памет е толкова решаваща за оцеляването ни като човешки същества.

Едно от най-важните неща в 200 годишния ми план, който Нектра и аз пишем, е какво да забравим за себе си. Носим толкова много багаж от родителите си, от обществото ни, от толкова много хора - страхове, несигурност - и 200 годишния ни план изброява всичките ни проблеми от детството, които трябва да забравим. Сложихме дата, когато да забравим всичките си проблеми от детството. За последната дата, която сложих, казах, че ще забравя страха си от моята левичарка, феминистка свекърва и тази дата е днес! (Смях) Тя ни гледа. (Смях)

Действително, знаете ли, аз правя решения през цялото време за това, как искам да се запомня и това е най-важния вид решения, които правя. Това се отразява непосредствено в рисунките ми. Но като приятелите ми, мога да правя това наистина добре във Фейсбук, Пинтрест, Туитър, Фликър, ЮТюб. Кажете го, там съм. Започнах да прехвърлям паметта си в дигиталния свят, Знаете ли? Но тук срещнах проблем. Толкова е лесно да се мисли за технологията като метафора за памет, но мозъка ни няма идеални запаметителни устройства като технология. Запомняме само това, което искаме. Поне аз правя така. По-скоро мисля за мозъка ни като за наставник на паметта ни, нали? Ако технологията не е метафора за памет, тогава какво е?

Нетра и аз използваме технологията ни като инструмент в 200 годишния ни план, за да направляваме дигиталното си наследство.

Това е снимка на майка ми, а тя наскоро се записа във Фейсбук. Знаете, къде отива това. Много я подкрепях, докато тази снимка не се появи в страницата ми във Фейсбук. (Смях)

Първо се измъкнах от затруднението, след това взех слушалката. Казах: "Мамо, никога повече не слагай моя снимка по бикини". Тя каза: "Защо? Изглеждаш страхотно, мили". Казах: "Ти не разбираш".

Ние сме може би първото поколение, което разбира това дигитално наставление. Ние сме може би първите, които записват живота си.

Винаги, когато се съгласявате, наследство или не, загърбваме всеки път дигиталните следи. Нетра и аз искахме да използваме 200 годишния си план, за да направляваме това дигитално наследство и не само дигиталното наследство, но вярваме в наставничеството на наследството от миналото и бъдещето ми.

Ще попитате, как?

Когато мисля за бъдещето, никога не се виждам придвиждайки се напред във времето. Всъщност виждам бъдещето да се премества към мен. Мога да визуализирам приближаването на бъдещето ми. Мога да отбягна това, което не искам и да привлека това, което искам. Това е като пречка в курс по по видео игри. Ставам все по-добър и по-добър в това. Дори когато рисувам, си представям, че съм зад картината, че тя вече съществува и някой я гледа, и виждам, дали той я чувства инстинктивно. Чувства ли я със сърцето си или това е интелектуално? Това информира рисунките ми. Дори когато правя изложба, мисля за това, с какво хората ще напуснат?

Спомням си, че когато бях на 19 години, исках да направя първата си изложба и исках целият свят да разбере за нея. Тогава не знаех за TED, но това, което направих, беше, че затворих силно очите си и започнах да мечтая. Можех да си представя хора, които влизат, облечени са, изглеждат красиви, рисунките ми са осветени и във въображението се виждах много известна актриса, която лансира изложбата ми и ми дава известност. Събудих се от от визуализацията и казах: "Кой беше това?" Не можех да кажа, дали беше Шабана Азми или Рекха, две много известни индийски актриси, като Мерил Стрийп от Индия.

На следващата сутрин им написах писма и Шабана Азми отговори, и дойде, и лансира първата ми изложба преди 12 години. С какъв замах започна кариерата ми! Когато мислим за времето по този начин, направляваме не само бъдещето, но и миналото. Това е снимка на семейството ми, а това е Нетра, съпругата ми. Тя е съавтор на 200 годишния ми план.

Нетра е учител по история в гимназията. Обичам Нетра, но мразя историята. Винаги съм казвал: "Нетс, ти живееш в миналото, а аз ще създам бъдещето, и когато свърша, ще можеш да учиш за него". (Смях)

Тя ми се усмихна снизходително и като наказание каза: "Утре ще преподавам по индийска история и ти ще седиш в час, а аз ще те оценя".

Казах: "Боже". Отидох.

Отидох и бях в класа й. Тя започна, като даде на учениците източник на документи от Индия, Пакистан, Великобритания и казах: "Уау". След това тя ги помоли да отделят фактите от баластрата. Отново казах: "Уау". След това тя каза: "Изберете фактите и баластрата и създайте образ на история за достойнство".

Историята като инструмент за фантазиране? Бях толкова развълнуван.

Измислих версия на индийската история. Включих истории, разказани от баба ми. Тя работеше в телефонна централа и подслушваше разговорите между Нехру и Едуина Моунтбатен. Тя чуваше всякакви неща, които не трябваше да чува. Но, нали знаете, включих подобни неща. Това е версията ми за индийската история.

Ако това е така, си помислих, че може би, просто може би, основната цел на мозъка ни е да служи на достойнството ни. Кажете на Фейсбук да разбере това!

Нетра и аз не пишем 200 годишния си план за някой друг да дойде и да го изпълни за 150 години. Представете си да получите колет, да речем, от миналото, добре, трябва да прекарате остатъка от живота си, като правите всичко това. Не. Пишем го само за да настроим правилно отношенията си.

Знаете ли, вярвах, че образованието е най- важния инструмент, който трябва да остави значимо наследство. Образованието е страхотно. То ни обучава за това, кои сме и ни помага да се контекстуализираме в света, но в същност въображението ми ме научи, че мога да бъда много повече отколкото образованието ми казва, че съм.

Бих искал да направя аргумента, че творчеството е най-важния инструмент, който имаме. То ни позволява да създадем това, което сме и ни наставлява, какво ще се случи.

Обичам да мисля - благодаря.

Обичам да си мисля, че сам разказвач, при което миналото ми и бъдещето ми са само истории, мои истории, които чакат да бъдат разказани и преразказани. Надявам се, че всички вие един ден ще имате възможност да споделите и напишете собствена 200 годишна история.

Благодаря ви много.

Шукран! (Аплодисменти)