Рагава КК: Пет живота на един художник

Мисля, че бях във втори клас, когато ме хванаха да рисувам бюста на едно голо тяло от Микеланджело. Изпратиха ме веднага при директора на училището и директорът на моето училище, една мила монахиня, погледна скицника ми с отвращение, прелисти страниците, видя всичките голи тела... разбирате ли, бях виждал майка си да рисува голи тела и я копирах... а монахинята ми зашлеви плесница и каза: "Исусе, това дете вече е започнало."

Нямах представа за какво говори, но беше достатъчно убедително, за да не рисувам повече въобще до девети клас, благодарение на една наистина скучна лекция. Започнах да рисувам карикатури на учителите си в училище. И, разбирате ли, станах доста популярен. Не се занимавам със спорт. Наистина съм зле в спорта. Нямах най-лъскавите джаджи вкъщи. Не съм първенец на класа. А анимацията ми даваше чувство за идентичност. Станах популярен, но се страхувах да не ме хванат пак. Затова бързо скалъпих колаж от всички учители, които бях нарисувал, възхвалих училищния си директор, поставих го най-отгоре и му го подарих. Той доста се посмя на другите учители и го сложи на дъската за съобщения. (Смях) Ето част от това. А аз станах училищен герой. Всички по-големи ученици ме познаваха. Чувствах се наистина специален.

Трябва да ви разкажа малко за семейството ми. Това е майка ми. Обичам я безумно. Тя ме научи как да рисувам, и още по-важно - как да обичам. Пада си малко хипи. Каза: "Не казвай това", но въпреки това го казвам. Останалите от семейството ми са скучни академици, заети да събират лепенки от "Бръшляновата лига" за класическата ни кола "Амбасадор". Баща ми е малко по-различен. Баща ми вярваше в холистичния подход към живота и знаете ли, винаги, като ни преподаваше, казваше: "Мразя ги тия книги, защото тия книги са отвлечени от Индустриалната революция".

Все още беше с такива възгледи за света, а аз станах на 16, докарах най-добрия адвокат в града, по-големия ми брат Картик, седнахме заедно и казах: "Тате, от днес нататък реших, че ще съм дисциплиниран, ще съм любопитен, ще уча по нещо ново всеки ден, ще работя много усърдно и няма да завися от теб, емоционално или финансово." Той беше много впечатлен. Направо се просълзи. Готов да ме прегърне. А аз казах: "Задръж тази мисъл." Казах: "Тогава мога ли да напусна училище?"

Да съкратя историята - напуснах училище, за да правя кариера като карикатурист. Трябва да съм направил около 30 000 карикатури. Ходех на тържества за рожден ден, сватби, разводи, каквото и да е за всеки, който искаше да използва услугите ми. И най-важното - докато пътувах, учех децата на карикатура, а в замяна аз се учех да бъда спонтанен, луд и забавен. Кгато започнах да ги обучавам, казах - нека подходя професионално към това. Когато бях 18-годишен, основах своя собствена школа. Но не е лесно 18-годишен да основеш собствена школа, освен ако нямаш голям покровител или голям поддръжник.

Прелиствах "Таймс ъф Индия", когато видях, че индийският министър-председател посещава родния ми град, Бангалор. А, знаете ли, точно както всеки аниматор познава Буш тук, и ако трябваше да се срещнеш с Буш, би било ужасно смешно, защото лицето му беше наслада за карикатуриста. Трябваше да се срещна с моя министър-председател. Отидох на мястото, където щеше да се приземи хеликоптерът му. Видях кордони от охрана. Проправих си път с карикатури през три кордона, просто като впечатлявах охраната, но заседнах. Заседнах на третия. И за свой късмет видях един ядрен физик, на чието парти бях рисувал карикатури. Изтичах при него и го поздравих: "Здравейте, господине. Как сте?" Той попита: "Какво правите тук, Рагава?" Отвърнах: "Дошъл съм да се срещна с министър-председателя." Той възкликна: "О, и аз също." Скочих в колата му и тръгнахме през останалите кордони охрана. (Аплодисменти) Благодаря. Той ми позира, нарисувах му карикатура и оттогава съм правил карикатури на стотици знаменитости.

Това е една, която помня с привързаност. Мисля, че Салман Рушди беше вбесен, защото промених картата на Ню Йорк, ако забелязвате. (Смях) Както и да е - следващият кадър, който ще ви покажа... (Смях) Дали просто да не го изключа? Следващият кадър, който ще ви покажа, е малко по-сериозен. Колебаех се дали да го включа в презентацията си, защото тази рисунка беше публикувана скоро след 11-ти септември. Онова, което за мен беше едно много наивно наблюдение, се оказа катастрофа. Онази вечер се прибрах и открих стотици пълни с омраза имейли. Стотици хора ми казваха, че са могли да преживеят още един ден, без да видят това. Също така ме помолиха да напусна организацията, една организация на карикатуристи в Америка, която за мен беше спасителното ми въже. Знаете ли, тогава осъзнах, че карикатурите са наистина мощни. Изкуството върви с отговорност.

Както и да е - реших, че ми е нужна почивка. Напуснах работа във вестниците, затворих школата си, прибрах моливите, четките и мастилата си и реших да тръгна да пътувам. Помня, че като тръгнах да пътувам, срещнах един невероятен старец, с когото се запознах, докато правех карикатури. Той се оказа художник в Италия. Покани ме в студиото си. Каза: "Ела на гости." Като отидох, видях най-ужасяващото нещо. Видях едно негово мъртво, голо изображение, висящо от тавана. Възкликнах: "О, боже мой! Какво е това?" Попитах го, а той отвърна: "О, това нещо ли? Нощем умирам. Сутрин се раждам отново." Помислих го за ку-ку, но всъщност нещо от това ми остана. Страшно ми хареса. Реших, че в това има нещо наистина красиво. И казах: "Мъртъв съм, затова трябва да се родя отново."

Исках да бъда художник като него, само дето не мога да рисувам живопис. Затова опитах да отида в магазина за художници. Знаете ли, има сто вида четки. Забравете - те ще ви объркат, дори ако можете да рисувате. Затова реших, че ще се науча да рисувам живопис сам. Ще ви покажа един много бърз видеоклип, за да ви покажа как рисувах и малко за моя град, Бангалор. (Музика) Трябваше да бъдат възможно най-големи. Всичко трябваше да е по-голямо. Следващата картина беше още по-голяма. И още по-голяма. За мен това значеше, че трябва да танцувам, докато рисувам. Бях толкова развълнуван. Дори започнах да рисувам танцьори. Ето например една танцьорка на фламенко, само дето имаше един проблем. Не познавах танцовата форма, затова започнах да ги следвам и спечелих малко пари, продадох картините си и се втурнах към Франция и Испания да работя с тях. Това е [неясно], прочут певец на фламенко.

Но имах един проблем - картините ми никога не танцуваха. Колкото и енергия да влагах в тях, докато ги правех, никога не танцуваха. Затова реших... получих това налудничаво прозрение в два часа сутринта, повиках приятелите си, рисувах върху телата им и ги накарах да танцуват пред една картина. И изведнъж картините ми оживяха. И тогава имах достатъчно късмет наистина да изпълня това в Калифорния с "Велосити Съркъс". Седях като вас, хора, там в публиката. И видях творбата си да оживява. Знаете ли, обикновено човек работи в изолация и излага в галерия, но тук творбата оживяваше и с мен работеха и други артисти.

Усилието в сътрудничество беше невероятно. Казах, че ще си сътруднича с всеки и всички, които срещна. Започнах да се занимавам с мода. Това е модно ревю, което проведохме в Лондон. Най-доброто сътрудничество, разбира се, е с деца. Те са безмилостни, честни са, но са пълни с енергия и забавление. Това е една творба, библиотека по мой дизайн за фондация "Робин Худ". И трябва да кажа, че прекарах известно време в Бронкс в работа с тези деца. А в замяна на моята работа с тях те ме научиха как да бъда готин. Не мисля, че съм успял, но са ме научили. Казаха: "Спри да се извиняваш. Казвай "лош съм". (Смях)

После казах - всичко това добре, но искам да рисувам като истински художник. Американското образование е толкова скъпо. Бях в Индия, вървях по улиците и видях един художник на билбордове. Тези хора рисуват огромни картини и те изглеждат наистина добре. Чудех се как го правят толкова отблизо. Един ден имах възможността да срещна един от тези хора и попитах: "Как рисуваш така? Кой те научи?" А той отвърна: "О, много е лесно. Мога да те науча, но напускаме града, защото рисувачите на билбордове са отмираща, изчезваща група художници, понеже дигиталният печат напълно ги е заместил и ограбил." Предложих, в замяна на обучението по рисуване, да ги подкрепям, и основах една фирма. Оттогава рисувам под път и над път. Това е картина, на която нарисувах жена си в моя апартамент. Това е друга картина. И всъщност започнах да рисувам върху всичко и започнах да ги разпращам из града.

Като споменах жена си - най-важното сътрудничество е било с нея, Нетра. С Нетра се срещнахме, когато тя беше 18-годишна. Трябва да съм бил на 19 и половина тогава, и беше любов от пръв поглед. Живеех в Индия. Тя живееше в Америка. Идваше на всеки два месеца да ме посети, и тогава казах, че съм мъж, мъж съм и трябва да отвърна. Трябва да преплавам седемте океана и трябва да дойда да те видя. Направих го два пъти и се разорих. Тогава попитах: "Нетс, какво да правя?" Тя каза: "Защо не ми изпратиш картините си? Баща ми познава куп богаташи. Ще се опитаме да ги подмамим да ги купят, и тогава..." Но се оказа, след като й изпратих творбите, че приятелите на баща й, като повечето от вас, са чудаци. Шегувам се. (Смях) Не, бяха наистина големи чудаци и не разбираха много от изкуство. Така че Нетра остана затрупана с 30 мои картини.

Затова наехме един малък бус и обиколихме цялото източно крайбрежие в опити да ги продаваме. Тя се свързваше с всеки и всички, желаещи да купят моя творба. Тя печелеше достатъчно пари, разпродаде цялата колекция, спечели достатъчно пари, които да ми стигнат за пет години за адвокати, фирма, всичко и стана мой мениджър. Това сме ние в Ню Йорк. Забележете, тук сме равни. Нещо се случи по пътя. (Смях)

Но това ми донесе... докато Нетра беше мениджър на кариерата ми... донесе ми много успех. Бях наистина щастлив. Мислех се за малко нещо рокзвезда. Обичах вниманието. Получихме голямо покритие в пресата и казахме, време е да празнуваме. А аз казах, че най-добрият начин да отпразнуваме е да се оженя за Нетра. Предложих: "Да се оженим." И казах - не само да се оженим. Хайде да поканим всички, които са ни помагали, всички хора, които са купували творбите ни. И няма да повярвате, съставихме списък от 7000 души, които са имали значение... абсурден списък, но бях твърдо решен да ги доведа в Индия, така че... много от тях бяха в Индия. 150 художници предложиха доброволно да ми помогнат за сватбата. Имахме модни дизайнери, художници на инсталации, модели, имахме гримьори, дизайнери на бижута, всякакви хора работеха с мен, за да направят от сватбата ми арт инсталация. И направих специална инсталация в чест на роднините на жена ми. Възложих на зеленчукорезбарите да работят по това за мен.

Но цялото това вълнение доведе до това, че пресата писа за нас. Появихме се във вестниците, все още бяхме в новините три години по-късно, но за съжаление веднага след това се случи нещо трагично. Майка ми тежко се разболя. Обичам майка си, а изведнъж ми казаха, че тя ще умре и казаха, трябва да се сбогуваш с нея, трябва да сториш нужното. Бях съкрушен. Имах планирани изложби за година напред. Носех се по гребена на вълната. А не можех. Не можех.

Животът ми не беше плодовит. Не можех да живея като тази импозантна личност. Започнах да изследвам по-тъмните абцеси на човешкия ум. Разбира се, творбите ми станаха грозни, но се случи още нещо. Изгубих цялата си публика. Боливудските звезди, с които празнувах и които купуваха творбите ми, изчезнаха. Колекционерите, приятелите, пресата, всички казваха - хубаво, но благодаря. По-скоро искаха да кажат "не, благодаря". Но всъщност исках хората да усетят творбите ми в същността си, защото ги рисувах от своята същност. Ако искаха красота, казвах, това е красотата, която желая да ви дам. Тя е политизирана. Разбира се, никой от тях не ги хареса.

Творбите ми станаха също и автобиографични. На този етап се случи още нещо. Един мой много, много скъп приятел се разкри, а в Индия по това време беше незаконно да си гей и е отвратително да видиш как се държат хората към човек, който е гей. Бях много разстроен. Помня времето, когато майка ми ме обличаше като малко момиченце... това там съм аз... защото искала момиченце, а има само момчета. (Смях) Както и да е - не знам какво ще кажат приятелите ми след този разговор. Това е тайна.

И така, след това творбите ми станаха малко сприхави. Говорех за тази мъжественост, която не е нужно да се изпълнява. И говорех за слабостта на мъжката сексуалност. Този път не само че колекционерите ми изчезнаха, а и политическите активисти решиха да ме забранят, да ме заплашат и да ми забранят да правя изложби. Стана гадно, а аз си падам малко пъзльо. Не мога да се справям със заплахи. Това беше голяма заплаха.

Затова реших, че е време да приключа и да се връщам у дома. Този път казах - хайде да опитаме нещо различно. Нужно ми е да се преродя пак. И реших, че най-добрият начин - като повечето от вас, които имат деца, - най-добрият начин да започнеш нов живот е да имаш дете. Реших да имам дете и преди това бързо проучих какво може да се обърка. Как може едно семейство да стане дисфункционално? И се роди Рудра Това е малкият ми син.

Две вълшебни неща се случиха, след като той се роди. Майка ми чудотворно се възстанови след сериозна операция, а този човек беше избран за президент на тази страна. Знаете ли, седях в къщи и гледах. Просълзих се и казах - ето там искам да бъда. Затова с Нетра променихме живота си, затворихме всичко, което имахме и решихме да се преместим в Ню Йорк. Това беше само преди осем месеца.

Преместих се обратно в Ню Йорк, работата ми се беше променила. Всичко, свързано с работата ми, е станало по-ексцентрично. Тази се нарича: "Какво, по дяволите, съм си въобразявал?" Тя разказва за умствено кръвосмешение.. Разбирате ли, може да приличам на много симпатично, чисто, мило момче. Но не съм. Способен съм да си помисля всичко. Но съм много цивилизован в действията си, уверявам ви. (Смях) Това са просто различни карикатури.

Преди да си тръгна, искам да ви разкажа една малка история. Тази сутрин говорих с майка и татко и баща ми каза: "Знам, че искаш да кажеш много неща, но трябва да говориш за работата си с деца." Отвърнах, добре.

Работя с деца по целия свят и това е напълно различен разговор, но искам да ви оставя с една история, която наистина, наистина ме вдъхнови. Запознах се с Белинда, когато беше 16-годишна. Аз бях на 17. Бях в Австралия, Белинда имаше рак и й бяха казали, че няма да живее много дълго. Всъщност ми казаха, три седмици. Влизам в стаята й и виждам едно плахо момиче, беше плешива и се опитваше да скрие плешивостта си. Измъкнах писалката си, започнах да рисувам по главата й и й нарисувах корона. После започнахме да говорим и си прекарахме страхотно... казах й как съм се оказал в Австралия, как съм пътувал с раница, кого съм изиграл и как съм получил билет, всичките истории. И й го нарисувах. А после си тръгнах. Белинда почина и до няколко дни от смъртта й издадоха книга за нея, беше използвала моята карикатура за корицата. Беше написала и малка бележка: "Хай, Рагс, благодаря ти за околосветското пътуване с вълшебно килимче."

За мен, моето изкуство е вълшебното ми килимче. Надявам се да се присъедините към мен в това пътуване с вълшебно килимче, да докоснете децата и да бъдете честни. Много благодаря. (Аплодисменти)