Рейчъл Армстронг: Архитектура, която се поправя сама?

Всички сгради днес имат нещо общо помежду си. Изградени са с помощта на викториански технологии. Това включва проекти, индустриално производство и строителство чрез екипи от работници. Резултат от всички тези усилия е един инертен обект. А това означава, че има еднопосочен трансфер на енергия от нашата околна среда в нашите домове и градове. Това не е устойчиво. Смятам, че единственият начин, по който е възможно за нас да строим наистина устойчиви домове и градове е, като ги свържем с природата, а не като ги изолираме от нея.

За да направим това, ни трябва правилният вид език. Живите системи са в постоянен разговор с природния свят, чрез набори от химични реакции, наречени метаболизъм. Това е превръщането на една група вещества в друга, или чрез производство, или чрез поглъщане на енергия. Това е начинът, по който живите материали извличат максимума от местните си ресурси по устойчив начин. И така, аз се интересувам от употребата на метаболични материали в архитектурната практика. Но те не съществуват. Затова ще трябва да ги правя.

Работя с архитект Нийл Спилър във факултета по архитектура "Бартлет". Сътрудничим си с международни учени, за да генерираме тези нови материали чрез подход отдолу нагоре. Това означава, че ги генерираме от нула. Един от нашите сътрудници е химикът Мартин Хенкок, който наистина се интересува от прехода от инертна към жива материя. А това е точно процесът, от който се интересувам, когато мислим за устойчиви материали.

Мартин работи с една система, наречена Протоклетката. Това е всичко на всичко - истинска магия - една малка тлъста торбичка. А в нея има химическа батерия. Тя няма ДНК. Тази малка торбичка е способна да се ръководи сама по начин, който може да бъде описан само като жив. Тя е способна да се движи из околната си среда. Може да следва химични наклони. Може да преминава през сложни реакции, някои от които са за щастие архитектурни. И ето ги тук. Това са протоклетки, подражаващи на околната си среда. Още не знаем как го правят. Ето една протоклетка, която енергично сменя тази кожа. Това изглежда като химически вид раждане. Това е бурен процес.

Тук имаме протоклетка за извличане на въглероден двуокис от атмосферата и превръщането му в карбонат. А това е черупката около тази кълбовидна мазнина. Те са доста крехки. Така че там има само част от една. Онова, което се опитваме да направим, е да тласнем тези технологии към създаване на строителни подходи отдолу нагоре за архитектурата, в контраст с настоящите викториански методи отгоре надолу, които налагат структура над материя. Които да не са енергетично чувствителни.

И така, днес наистина съществуват материали отдолу-нагоре. Те се използват в архитектурата от древни времена. Ако се разходите из град Оксфорд, където сме днес и погледните тухлената зидария, което с радост правя през последните два дни, всъщност ще видите, че голяма част от нея е изградена от варовик. А ако се вгледате още по-отблизо, ще видите, че в този варовик има малки черупки и малки скелети, натрупани едни върху други. Те са фосилизирани в продължение на милиони години.

Един блок варовик сам по себе си не е особено интересен. Той изглежда красив. Но представете си какви биха могли да са свойствата на този варовик, ако повърхностите всъщност бяха в разговор с атмосферата. Може би биха могли да извличат въглероден двуокис. Дали това би дало на този варовиков блок нови свойства? Да, най-вероятно би му дало такива. Той вероятно би могъл да расте. Би могъл да се самопоправя и дори да отвръща на драматични промени в непосредствената околна среда.

Така че архитектите никога не са доволни само от един блок интересен материал. Те мислят на едро. Нали? Така че, когато мислим за увеличаване мащаба на метаболичните материали, можем да започнем да мислим за екологични интервенции като поправка на атоли, или възвръщане на части от град, повредени от вода. Един от тези примери, разбира се, ще е историческият град Венеция. Венеция, както знаете, има бурна връзка с морето и е изградена върху дървени пилони. Ние измислихме начин, по който може да е възможно протоклетковата технология, с която работим, устойчиво да възстанови Венеция. Архитектът Крисчън Кериган създаде серия проекти, които ни показват как може да е възможно наистина да се отгледа варовиков риф под града.

Ето технологията, която имаме днес. Това е нашата протоклеткова технология, което ефективно създава черупка, като варовиковите си праотци, и я поставя в една много сложна околна среда, на фона на натурални материали. Разглеждаме кристалните решетки, за да видим свързващия процес при тях. А сега стигаме до много интересната част. Не искаме просто да изсипем варовик навсякъде, във всички красиви канали. Онова, което е нужно да се направи, е да бъде творчески изваян около дървените пилони.

Виждате от тези диаграми, че протоклетката всъщност се отдалечава от светлината, към тъмните основи. Наблюдавали сме това в лабораторията. Протоклетките наистина могат да се отдалечават от светлината. Те всъщност могат да се движат и към светлината. Просто трябва да изберете своя вид. Те не съществуват просто като една единица, а ги проектираме химически. Тук протоклетките утаяват своя варовик много специфично, около фондациите на Венеция, като го вкаменяват ефективно.

Това няма да се случи утре. Ще отнеме известно време. Ще отнеме години настройка и наблюдение на тази технология, за да сме готови да я тестваме за всеки конкретен случай върху най-повредените и подложени на натиск сгради в град Венеция. Но постепенно, с поправката на всички сгради ще видим натрупването на варовиков риф под града. Едно натрупване само по себе си е огромна яма за въглероден двуокис. То също така ще привлича местната морска екология, които ще открият собствените си екологични ниши вътре в тази архитектура.

Така че това е наистина интересно. Сега имаме архитектура, която свързва един град с природния свят по много пряк и непосредствен начин. Но вероятно най-вълнуващото в това е, че двигателят на тази технология е наличен навсякъде. Това е сухоземна химия. Всички я имаме. Което означава, че тази технология е точно толкова подходяща за развиващите се страни, както е за развити страни. И така, в резюме, аз генерирам метаболични материали в противовес на викторианските технологии и строя архитектури с подход отдолу нагоре.

Второ, тези метаболични материали имат някои от свойствата на живи системи, което означава, че могат да се държат по подобни начини. От тях може да се очаква да имат много форми и функции вътре в архитектурната практика. И накрая, за един наблюдател в бъдещето, възхищаващ се на красива структура в околната среда, може да се окаже почти невъзможно да определи дали тази структура е била създадена от естествен процес, или изкуствен такъв. Благодаря. (Аплодисменти)