Пола Шер става сериозна

Моята работа е игра. Когато правя дизайн, играя. Дори съм проверявала в речника, за да се уверя, че наистина го правя - и определението за игра, номер едно, беше занимание с детинска дейност или старание, а номер две беше хазарт. Осъзнавам, че правя и двете, когато се занимавам с дизайн. Едновременно съм дете и играя хазарт. Мисля, че ако с вас не е така, вероятно има някакъв основен проблем със структурата или ситуацията, в която се намирате, ако сте дизайнер. Но сериозната част ме затрудняваше и не можех да я схвана съвсем, докато си припомних едно есе. Прочетох това есе преди 30 години. Беше написано от Ръсел Бейкър, който водеше рубрика "Наблюдател" в "Ню Йорк Таймс". Той е чудесен хуморист. Ще ви прочета това есе, или един откъс от него, защото за мен наистина улучи в десятката. Ето едно писмо с приятелски съвет.

В него пише: Бъди сериозен. Разбира се, това означава - бъди тържествен. Лесно е да си тържествен. Трудно е да си сериозен. Децата почти винаги започват с това да са сериозни, което ги прави толкова забавни в сравнение с възрастните като класа. Възрастните като цяло са тържествени. В политиката рядко срещаният сериозен кандидат като Адлай Стивънсън, лесно е съкрушаван от онзи, който е тържествен, като Айзенхауер. Това е, защото за повечето хора е трудно да разпознават сериозността, която е рядко срещана, а се чувстват по-удобно да подкрепят тържествеността, която е често срещана. Джогингът, който е често срещан и общоприет като полезен, е тържествен. Покерът е сериозен. Вашингтон е тържествен. Ню Йорк е сериозен. Да ходиш на образователни конференции, за да ти кажат каквото и да било за бъдещето, е тържествено. Да направиш дълга разходка сам, през която да кроиш глупакоустойчив план за обир на "Тифани", е сериозно.

(Смях)

Като прилагам дефиницията на Ръсел Бейкър за тържественост или сериозност към дизайна, това не означава непременно нещо определено за качеството. Тържественият дизайн често е важен и много ефективен дизайн. Тържественият дизайн също е обществено коректен и приеман от подходяща публика. За това се борят дясно мислещите дизайнери и всички клиенти. Сериозният дизайн, сериозната игра е нещо друго. Първо, често се случва спонтанно, интуитивно, случайно или инцидентно. Може да се постигне от невинност или арогантност или от себичност, понякога от небрежност. Но най-вече се постига чрез всички онези някак налудничави части от човешкото поведение, които всъщност не изглеждат никак смислени.

Сериозният дизайн е несъвършен. Той е изпълнен с онзи тип закони на занаята, идващи от това, че нещо е първо по рода си. Сериозният дизайн е също и... често... твърде неуспешен от тържествена гледна точка. Затова изкуството на сериозната игра е свързано с изобретение, промяна, бунт - не съвършенство. Съвършенството се случва по време на тържествена игра. Винаги съм виждала дизайнерските кариери като сюрреалистични стълбища. Ако погледнете това стълбище, ще видите, че когато си на 20 и няколко години, стойките са много високи, а стъпалата са много къси и правиш големи открития. Някак скачаш нагоре много бързо в младостта си. Това е, защото не знаеш нищо и имаш много за учене, затова всичко, което правиш, е обучаващо преживяване и просто скачаш право там горе. С остаряването подпорите стават по-плитки, а стъпалата стават по-широки и започваш да се движиш с по-бавна скорост, защото правиш по-малко открития. А като ставаш по-стар и по-грохнал, някак ситниш по това някак потискащо, дълго стълбище, което те води към забвение.

(Смях)

Всъщност откривам, че става наистина трудно да си сериозен. Наемат ме, за да съм тържествена, но все повече и повече откривам, че съм тържествена, когато не трябва да бъда. А през 35-те си години работен опит мисля, че съм била наистина сериозна четири пъти. Сега ще ви ги покажа, защото те произлязоха от много специфични условия. Страхотно е да си дете. Когато бях в началото на 20-те си години, работех в звукозаписния бизнес - правех дизайн на обложки за плочи за "Си Би Ес Рекърдс" и нямах представа каква страхотна работа имам. Мислех, че всеки има такава работа. А какво... начинът, по който гледах на дизайна, и начинът, по който гледах на света беше, че ставащото около мен и нещата, които дойдоха по времето, когато навлязох в дизайна, бяха врагът. Наистина, наистина, наистина мразех шрифта Хелветика. Смятах, че шрифтът Хелветика беше най-чистият, най-скучен, най-фашистки, наистина репресивен шрифт и мразех всичко, направено с шрифт Хелветика. А през моите дни в колежа това беше типът дизайн, който беше моден и популярен. Това всъщност е една доста красива обложка за книга от Руди де Хара, но аз просто я мразех, защото беше направена с Хелветика, и й правех пародии. Просто мислех, че е, разбирате ли, напълно скучна.

(Смях)

И така... и така, моята цел в живота беше да правя неща, които не бяха направени с Хелветика. А да се правят неща, които не са направени от Хелветика, всъщност беше някак трудно, защото трябваше да ги откриваш. А нямаше много книги за историята на дизайна в началото на 70-те. Нямаше... нямаше излишество от издания за дизайн. Всъщност трябваше да отидеш в антиквариатите. Трябваше да отидеш в Европа. Трябваше да ходиш на разни места и да откриваш нещата. А онова, на което откликнах, беше Арт нуво, или деко, или викторианска типография, или неща, които просто изцяло не бяха Хелветика. По този начин се учех на дизайн - така беше в ранните ми години и използвах тези неща по наистина шантави начини в обложки за плочи и в своя дизайн. Не бях образована. Просто някак събирах тези неща заедно. Смесвах викториански орнаменти с поп и смесвах Арт Нуво с нещо друго. Правех едни много пищни, много сложни обложки за плочи - не защото бях пост-модернист или историст - защото не знаех какви са тези неща. Просто мразех Хелветика.

(Смях)

И този вид страст ме тласна към много сериозна игра, един вид игра, каквато не бих могла да постигна сега, защото съм твърде добре образована. Има нещо чудесно в тази форма на младост, при която можеш да си позволиш да растеш, да играеш, наистина да бъдеш нехранимайко, а после да постигаш неща. Към края на 70-те всъщност тези неща станаха известни. Искам да кажа, тези обложки се появявха по цял свят започнаха да печелят награди и хората ги познаваха. А аз внезапно бях пост-модернист и започнах кариера като... в свой собствен бизнес. Отначало ме хвалеха за това, после ме критикуваха, но фактът беше, че бях станала тържествена. Не се занимавах с онова, което според мен беше сериозна работа, през следващите около 14 години. Прекарах по-голямата част от 80-те, бидейки доста тържествена, като правех онзи тип проекти, които се очакваше от мен да правя, защото бях онази, която бях и живеех в този цикъл на преминаване от сериозност към тържественост към шаблонност и смърт, и цялостно преоткриване отново.

И ето, дойде второто състояние, за което мисля, че постигнах известна сериозна игра. Има един любим мой филм с Пол Нюман, озаглавен "Присъдата". Не знам колко от вас са го гледали, но е прекрасен. Във филма той играе изпаднал адвокат, който е започнал да преследва линейки. И се е заел с... всъщност му възлагат процес за лекарска небрежност, който е един вид лесна сделка, и посред опитите си да сключи сделката той започва да съчувства на клиента си и да се идентифицира с него възвръща си морала и целеустремеността и продължава, докато спечелва случая. В дълбините на отчаянието, посред филма, когато изглежда, като че ли не може да се справи с това, а има нужда от този случай, има отчаяна нужда да спечели този случай. Има един кадър, в който Пол Нюман, сам в кабинета си, казва: "Това е случаят. Няма други случаи. Това е случаят. Няма други случаи." И в този момент на копнеж и съсредоточеност той може да спечели. Това е чудесна позиция за създаване на сериозна игра. Преживях този момент през 1994-та, когато се запознах с един театрален директор на име Джордж Улф, който щеше да ми възложи да проектирам идентичност за Нюйоркския Шекспиров фестивал, тогава известен, а после стана Общественият театър. Започнах да се потапям в този проект по начин, както никога не го бях правила преди.

Така изглеждаше театралната реклама по онова време. Това беше във вестниците и в "Ню Йорк Таймс". Това е един вид коментар на времето. А Общественият театър всъщност имаше много по-добра реклама от тази. Нямаха никакво лого и никаква идентичност, но имаха едни много символични плакати, нарисувани от Пол Дейвис. Джордж Улф беше поел поста от друг директор и искаше да промени театъра, искаше да го направи градски, крещящ и място, включващо всичко. Като се опирах на любовта си към типографията, се потопих в този проект. Онова, което беше различно, беше тоталността му, че аз наистина бях станала гласът, визуалният глас на едно място, както никога преди, където всеки аспект... най-малката реклама, билетът, каквото и да е - беше проектиран от мен. Нямаше формат. Нямаше вътрешен отдел, накъдето да се изтласкват тези неща. Буквално в продължение на три години правех всичко... всяка късче хартия, всичко онлайн, което правеше този театър. И това беше единствената работа, макар и да вършех други работи. Живеех и дишах по начин, небивал с клиент оттогава насам. Това ми даваше възможност наистина да се изразявам и да раста. Мисля, че човек знае кога ще му бъде дадена такава позиция и това е рядкост, но когато я получиш и имаш тази възможност, това е моментът на сериозна игра.

Правех тези неща, и все още ги правя. Все още работя за Обществения театър. В техния управителен съвет съм, и все още съм обвързана с него. Мисля, че най-високата точка на Обществения театър беше през 1996-та, две години след като аз правих дизайна му, а именно кампанията "Внеси шума, внеси фънка", която беше из цял Ню Йорк. Но нещо му се случи - и онова, което му се случи, беше, че стана много популярен. А това е целувка на смъртта за нещо сериозно, защото го прави тържествено. Онова, което се случи, беше идентичност, че град Ню Йорк, до известна степен, изяде моята идентичност, защото хората започнаха да я копират. Ето една реклама в "Ню Йорк Таймс", която някой е направил за пиеса, наречена "Мисловни игри". После излезе "Чикаго", използваха още графика, и идентичността на Обществения театър просто беше тотално изядена и отнета, което означаваше, че трябваше да я променя. И така, променях я така, че всеки сезон да е различна, и продължавах да правя тези плакати, но те никога нямаха сериозността на първата идентичност, защото бяха твърде индивидуални и нямаха тази тежест на това всичко да е едно и също. Сега... мисля, че след Общественя театър трябва да съм правила повече от дузина културни идентичности за големи институции, а не мисля, че някога... когато и да било отново съм постигала онази сериозност... правя ги за много големи, важни институции в град Ню Йорк.

Институциите са тържествени, затова такъв е и дизайнът. Те са по-добре изработени от Обществения театър и харчат повече пари за тях, но мисля, че този момент идва и си отива. Най-добрият начин да се постигне сериозен дизайн... което мисля, че всички имаме възможността да правим... е да си тотално и напълно неквалифициран за работата. Това не се случва много често, но се случи на мен през 2000-та година, когато по една или друга причина цял куп различни архитекти започнаха да ме молят да правя дизайн на интериорите на театри с тях, при което вземах графики на среда и ги преработвах в сгради. Никога преди не бях вършила такъв тип работа. не знаех как да разчитам архитектурен план, не знаех за какво говорят и наистина не можех да се справя с факта, че една поръчка... една-единствена поръчка... би могла да продължи четири години, защото бях свикнала на внезапност в графичния дизайн, а този вид внимание към детайла беше наистина лошо за някого като мен, с невъзможност да се съсредоточава.

Така че беше трудно... беше доста трудно, но се влюбих в този процес на интегриране на графики в архитектура, защото не знаех какво правя. Казах:"Защо знаците да не са на пода?" Нюйоркчани си гледат в краката. И тогава открих, че актьорите и актрисите всъщност гледат репликите си от пода, така че се оказа, че тези типове знакови системи започват да стават смислени. Те се интегрираха със сградата по наистина особени начини. Минаваха покрай ъгли, изкачваха се отстрани по сгради и се вливаха в архитектурата. Това е "Симфъни Спейс" на 90-та улица и Бродуей; шрифтът е втъкан в неръждаемата стомана и осветен отзад с оптични влакна. Архитектът, Джим Полшек, всъщност ми даде платно, върху което да разигравам типография. И беше сериозна игра. Това е детският музей в Питсбърг, Пенсилвания, направен от съвсем евтини материали. Изпъкнала типография, осветена отзад с неон. Неща, каквито никога не съм правила, никога не съм изграждала преди. Просто реших, че ще бъде някак забавно да ги направя. Дарителски стени, изработени от луцит. А после, евтини знаци.

(Смях)

Мисля, че любимите ми от тези беше една малка поръчка в Нюарк, Ню Джърси. Това е школа за изпълнителски изкуства. Това е сградата, която... нямаха пари, а трябваше да я преработят, и казаха: ако ви дадем 100 000 долара, какво можете да направите с тях? Поработих малко по това с "Фотошоп" и казах: Е, мисля, че може да я изрисуваме. Така и направихме. И беше игра. Ето я сградата. Всичко беше изрисувано... типография върху цялото проклето нещо, включително тръбите на климатиците. Наех момчета, които боядисват апартаменти, закрепени отстрани на гаражи, да боядисат сградата, и страхотно им хареса. Потопиха се в това... приеха работата невероятно сериозно. Катереха се по сградата, обаждаха ми се и ми казваха, че трябва да коригират моята типография... че е погрешно разположена в пространството, и я местеха, и правеха чудесни неща с нея. И те също бяха доста сериозни. Беше чудесно.

Докато направих главната квартира на Блумберг, работата ми беше започнала да се приема. Хората я искаха на големи, скъпи места. И това започна да я прави тържествена. Всичко в Блумберг беше свързано с числа - правехме големи числа през пространството и цифрите се прожектираха върху зрелищен екран, програмиран от партньорката ми, Лиса Стросфелд. Но това стана краят на сериозността на играта и отново започна да става тържествено. Това е един настоящ проект в Питсбърг, Пенсилвания, където ми се удаде случай да съм шантава. Поканиха ме да проектирам лого за този квартал, наречен Норт Сайд, и си помислих, че е глупаво квартал да има лого. Всъщност, мисля, че е доста зловещо. Защо един квартал да има лого? Един квартал има нещо... има забележителност, има място, има ресторант. Няма лого. Искам да кажа, какво би било то?

Така че всъщност трябваше да направя презентация пред градския съвет и избиратели от квартала. Отидох в Питсбърг и казах: "Разбирате ли, това, което наистина имате тук са всички тези пътни възли, които разделят квартала от центъра на града. Защо не ги почетете и не направите пътните възли забележителности?" И така, започнах тази луда презентация на тези инсталации... потенциални инсталации... на тези мостове - пътни възли и застанах пред градския съвет... и бях малко изплашена, трябва да призная. Но бях толкова дълбоко неквалифицирана за този проект и толкова напълно смешна и игнорирах заданието толкова отчаяно, че мисля, че те просто го прегърнаха възторжено, напълно само защото по начало беше толкова шантаво. Това е мостът, който всъщност боядисват и подготвят в момента. Той ще се променя на всеки шест месеца и ще стане арт инсталация в Норт Сайд в Питсбърг и вероятно ще стане забележителност в района.

Джон Хокънбъри ви разказа малко за родилните ми мъки със "Ситибанк", това вече е 10-годишна връзка, и все още работя с тях. Всъщност се забавлявам с тях и ги харесвам и мисля, че като много, много, много, много, много голяма корпорация всъщност поддържат графиката си много добра. Нарисувах логото за "Ситибанк" на салфетка на първата среща. Това беше игровата част от работата. А после прекарах една година в ходене на дълги, досадни, скучни срещи, опитвайки се да прокарам това лого в една огромна корпорация чак до сълзи Мислех, че ще полудея в края на тази година. Правехме идиотски презентации, показващи колко е смислено логото "Сити" и как всъщност е извлечено от чадър правехме анимации от тези неща и се движехме назад-напред, назад-напред, назад-напред. Струваше си, защото купиха това нещо и то се разигра в толкова величествен мащаб и е толкова международно разпознаваемо, но за мен всъщност беше много, много потискаща година. Всъщност, те така и не купиха логото, докато Фалън не го сложи в своята много добра кампания "Живей богато" и тогава всички го приеха по цял свят.

През това време имах нужда от някакъв вид противотежест за това лудо, лудо съществуване и ходене на тези дълги, идиотски срещи. Бях горе в къщата си в провинцията и по някаква причина започнах да рисувам едни много големи, много заплетени, мъчителни, сложни карти на целия свят, изреждащи всяко място на планетата, включвах ги, изписвах ги погрешно, слагах неща на погрешното място и напълно контролирах информацията, тотално и напълно полудявах с това. Първоначално ми отнемаха около шест месеца, но после започнах да ставам по-бърза в това. Ето ги Съединените щати. Тук го има всеки един град в Съединените щати. Това вися около осем месеца в "Купър-Хюит" - хората се приближаваха към него, сочеха част от картата и казваха: "О, бил съм там." А, разбира се, нямаше как да са били, защото е на погрешното място. (Смях) Но онова, което ми харесваше в това, беше, че контролирах собствената си идиотска информация и създавах своя собствена палитра от информация и бях тотално и напълно в игра. Една от любимите ми беше тази картина, която направих във Флорида след изборите от 2000-та, на която резултатите от изборите се търкалят наоколо във водата. Държа я за доказателство.

(Смях)

Някой беше горе в моята къща, видя картините и ги препоръча на една галерия, направих първа изложба преди около две години и половина и показах тези картини, които показвам сега на вас. И тогава се случи нещо странно - продадоха се. Продадоха се бързо и станаха доста популярни. Започнахме да правим отпечатъци от тях. Това е Манхатън, една от серията. Това е отпечатък от Съединените щати, който направихме в червено, бяло и синьо. Започнахме да правим едни големи копринени паравани с отпечатък, и те също започнаха да се продават. И така, галерията искаше да направя друга изложба след две години, което означаваше, че наистина трябваше да нарисувам тези картини много по-бързо, отколкото ги бях правила когато и да било. И аз... започнаха да стават по-политически и избирах райони, които някак бяха в новините или за които имах някакво усещане, и започнах да правя тези неща.

И тогава се случи нещо странно. Открих, че вече не играя. Всъщност бях в този тържествен пейзаж на изпълнение на очакване за изложба, а не оттам започнах с тези неща. И тъй, като станаха успешни, знам как да ги правя, така че не съм новопокръстена, а те вече не са сериозни... станали са тържествени. А това е ужасяващ фактор... когато започнеш нещо и се окаже така... защото това означава, че ти остава само да се върнеш и да откриеш какво е следващото, което можеш да тласкаш, което можеш да изобретяваш, за което можеш да си невеж, за което можеш да си арогантен, с което можеш да се провалиш и с което можеш да си глупак. Защото, в крайна сметка, така растеш, а само това има значение.

И така, дерзая тук... (Смях) и просто ще трябва да взривя стълбището. Много благодаря.