Новите правила на Пол Колиър за възстановяване на една разбита нация

Ще говоря за следконфликтното възстановяване и как то може да бъде по-добро. Документите за следконфликтно възстановяване не са много впечатляващи. 40 процента от всички следконфликтни ситуации са се върнали обратно към конфликт до десетилетие, исторически погледнато. Всъщност, те са отговорни за половината от всички граждански войни. Защо документите са толкова лоши? Конвенционалният подход към следконфликтните ситуации се основава на три принципа.

Първият от тях е, че политиката има значение. На първо място като приоритет е политиката. Първо трябва да се опита да се изгради политическо споразумение. И тогава втората стъпка е да се каже: "Ситуацията наистина е опасна, но само за кратко време." Изпратете там мироопазващи сили, но ги върнете у дома колкото може по-скоро. Значи, краткосрочни мироопазващи сили. И трето, каква е изходната стратегия за мироопазващите сили? Избори. Това ще доведе до легитимно и отговорно правителство.

Това е конвенционалният подход. Мисля, че този подход отрича реалността. Виждаме, че няма бърза рецепта. Със сигурност няма бърза рецепта за сигурността. Опитвал съм се да разгледам рисковете на връщането към конфликт по време на нашето следконфликтно десетилетие. Рисковете остават високи през цялото десетилетие. И остават високи, независимо от политическите иновации. Дали изборите водят до отговорно и легитимно правителство? Онова, което се получава в резултат на избори, са печеливш и губещ. А губещият е непримирим. Реалността е, че е нужно да обърнем последователността. Не политиката е първа; всъщност, политиката е последна. Политиката става по-лесна с напредването на десетилетието, ако строиш върху основа на сигурност и икономическо развитие. Възстановяването на просперитета.

Защо политиката става по-лесна? И защо е толкова трудна първоначално? Защото след години стагнация и упадък манталитетът на политиката е, че тя е игра с нулева сума. Ако реалността е стагнация, аз мога само да се издигна, ако ти паднеш. А това не води до продуктивна политика. Така че манталитетът трябва да се премести от нулева сума до положителна сума, преди да може да се получи продуктивна политика. Може да се получи позитивна, тази ментална промяна, само ако реалността е, че този просперитет се строи. А за да се строи просперитет, ни е нужна сигурност на място. Това се получава, когато се изправиш пред реалността. Но целта да се изправиш срещу реалността е да промениш реалността.

И така, позволете ми да предложа сега два похвални подхода за промяна на реалността на ситуациите. Първият е да се признае взаимозависимостта на трима ключови участници, които са различни, и в момента са некоординирани. Първият участник е съветът за сигурност. Съветът за сигурност обикновено носи отговорността да осигури мироопазващите сили, които изграждат сигурността. И трябва да бъде признато, първо, че мироопазването действа. Това е ценово-ефективен подход. Той не повишава сигурността. Но трябва да се прилага дългосрочно. Трябва да бъде подход с десетилетна продължителност, а не само за година-две. Това е едно действащо лице - съветът за сигурност.

Второто действащо лице, различна група хора, са донорите. Донорите осигуряват следконфликтна помощ. В миналото бе типично, че донорите се интересуваха през първата година-две, а после се отегчаваха. Преместваха се към някоя друга ситуация. Следконфликтното икономическо възстановяване е бавен процес. Няма бързи процеси в икономиката, освен упадъка. Това може да стане доста бързо. (Смях) Така че донорите трябва да се придържат към тази ситуация поне за десетилетие.

А третото ключово действащо лице е следконфликтното правителство. Има две ключови неща, които то трябва да прави. Едното е, че то трябва да провежда икономически реформи, но да не се суети около политическата конституция. Трябва да реформира икономическата политика. Защо? Защото по време на конфликт икономическата политика обикновено се изражда. Правителствата сграбчват краткосрочни възможности. А до края на конфликта пилетата са се върнали у дома в кокошарника.

Това наследство от конфликта е наистина лоша икономическа политика. Има дневен ред за реформи и има дневен ред за включване. Дневният ред за включване не идва от избори. В резултат на изборите има губещ, който след това е изключен. Дневният ред за включване означава наистина да се въведат хората вътре в палатката. Значи, тези три действащи лица. Те са взаимозависими в дългосрочен план. Ако съветът по сигурността не се ангажира със сигурност в течение на едно десетилетие, не се получава увереността, която води до частни инвестиции. Ако не се получи политическа реформа и помощ, не се получава икономическото възстановяване, което е истинската изходна стратегия за мироопазващите сили. Така че трябва да признаваме тази взаимозависимост чрез официално, взаимно обвързване. Всъщност, Обединените нации имат език за тези взаимни ангажименти, признаването на взаимни ангажименти. Нарича се езикът на спогодбите. И така, имаме нужда от следконфликтна спогодба. Обединените нации дори имат агенция, която би могла да посредничи при тези спогодби. Тя се нарича Комисия за изграждане на мир.

Би било идеално да има стандартен набор от норми, където, когато стигнем до следконфликтна ситуация, има очакване за тези взаимни спогодби от трите страни. Това е първата идея. Да се признава взаимозависимостта. А сега, нека се обърна към втория подход, който е похвален. Той е съсредоточаване върху няколко жизненоважни цели. Типичната следконфликтна ситуация е зоопарк от различни действащи лица с различни приоритети. А наистина, за съжаление, ако се навигира по нужди, се получава много несъсредоточен дневен ред. Защото в тези ситуации нуждите са навсякъде. Но капацитетът за прилагане на промяна е много ограничен. Затова трябва да сме дисциплинирани и да се съсредоточим върху неща, които са решаващи.

Искам да предположа, че в типичната следконфликтна ситуация са решаващи три неща. Едното са работните места. Другото са подобренията в основните услуги. Особено здравеопазването, което е катастрофа по време на конфликт. И така - работни места, здравеопазване и чисто правителство. Това са трите решаващи приоритета. Ще говоря по малко за всеки от тях.

Работни места. Какъв е отличителният подход за генериране на работни места в следконфликтни ситуации? И защо работните места са толкова важни? Работа за кого? Особено работни места за млади мъже. При следконфликтните ситуации причината те толкова често да се превръщат отново в конфликт не е, че възрастните жени са разстроени. А защото младите мъже са разстроени. А защо се разстройват? Защото няма какво да правят. Затова ни е нужен процес на генериране на работни места за обикновени млади мъже, бързо. А това е трудно. Правителствата при следконфликтни ситуации често откликват, като раздуват гражданските служби. Това не е добра идея. Не е устойчиво. Всъщност се създава дългосрочна отговорност чрез раздуване на гражданските служби. Но да се разшири частният сектор също е трудно. Защото всяка дейност, която е отворена за международна търговия, по същество ще бъде неконкурентна в една следконфликтна ситуация. Това не е среда, в която може да се изгражда производство за износ.

Има един сектор, който не е изложен на международна търговия, и който може да генерира много работни места. И който, във всеки случай, е благоразумен сектор за разширяване след конфликт. Това е строителният сектор. Строителният сектор има жизненоважна роля, очевидно, във възстановяването. Но типично този сектор отмира по време на конфликт. По време на конфликт хората унищожават. Няма никакво строителство. И затова секторът се свива. А после, когато се опиташ да го разшириш, защото се е свил, срещаш много пречки. По същество, цените са космически, а после политици-мошеници доят наемите от сектора. Но той не генерира никакви работни места. Затова приоритет на политиката е да събори пречките пред разрастването на строителния сектор.

Какви биха могли да са пречките? Просто помислете какво трябва да направите успешно, за да изградите структура, като използвате много работна сила. Първо ви е нужен достъп до земя. Често законовата система е разбита, така че дори не може да се получи достъп до земя. Второ, нужни са ви умения, шаблонните умения на строителния сектор. При следконфликтни ситуации са ни нужни не само лекари без граници, нужни са ни зидари без граници, за да се изгради наново наборът от умения. Нужни са ни фирми. Фирмите са изчезнали. Затова е нужно да насърчаваме растежа на местни фирми. Ако сторим това, не само получаваме работните места, а получаваме и подобренията в обществената инфраструктура, възстановяването на обществената инфраструктура.

Нека премина от работните места към втората цел, която е подобряване на основни социални услуги. До днес е имало един вид шизофрения в дарителската общност, що се отнася до това как да се изграждат основни услуги в следконфликтните сектори. От една страна се говори за идеята да се изгради отново една ефективна държава по образа на Скандинавия през 50-те години на ХХ век. Да развием линейни министерста на това, друго и трето, които осигуряват тези услуги. А това е шизофренично, защото в сърцата си дарителите знаят, че това не е реалистичен дневен ред. И затова те изцяло го заобикалят. Като финансират неправителствени организации.

Нито един от тези подходи не е благоразумен. Това, което бих предложил, е онова, което наричам Независими власти за услуги. Това е разцепване функциите на едно монополно линейно министерство на три. Планиращата функция и политическата функция остава в министерството. За доставка на услуги на земята трябва да използвате онова, което действа - църкви, неправителствени организации, местни общности. Каквото действа. А помежду им трябва да има обществена агенция, Независимият пълномощник за обслужване, който да канализира обществените пари, и особено донорските пари, до доставчиците на дребно. Така НПО-тата стават част от една обществена система за управление, вместо да са независими от нея.

Едно от предимствата е, че може да се отпускат пари съгласувано. Другото е, че можеш да държиш неправителствените организации отговорни. Може да се използва съревнование по критерии. Така че те да трябва да се конкурират една с друга за ресурсите. Добрите неправителствени организации, като "Oxfam", много се стремят към тази идея. Те искат да имат дисциплината и отговорността. Това е един начин да се повиши нивото на основните услуги. А тъй като правителството ще ги финансира, тези услуги ще бъдат съвместна марка. Така че те няма да бъдат осигурявани благодарение на правителството на САЩ и някои НПО-та. Те ще бъдат съвместна марка като извършвани от следконфликтното правителство в страната. И така - работни места, основни услуги и накрая, чисто правителство.

Чисто означава да следват парите си. Типичното следконфликтно правителство толкова страда от недостиг на пари, че има нужда от нашите пари, само за да е на животоподдържаща система. Основните функции на държавата не се изпълняват, освен ако не се вложат пари в същинския бюджет на тези страни. Но ако вложим пари в същинския бюджет, знаем, че няма почтени бюджетни системи, където парите да са добре похарчени. Ако всичко, което правим, е да влагаме пари със затворени очи, не само че парите се прахосват - това е най-малкият проблем, но парите се плячкосват. Грабят се от мошениците, които са в сърцето на политическия проблем. Така, по недоглеждане упълномощаваме хората, които са проблемът.

Така че - да, изграждането на чисто правителство означава осигуряване на пари за бюджета. Но също така води и до внимателно разглеждане. Което означава много техническо подпомагане, което проследява парите. Пади Ашдаун, който беше великият големец на Босна за Обединените нации, в своята книга за преживяването си казва: "Осъзнах, че онова, от което имам нужда, са счетоводители без граници, които да проследяват парите." Така че това е... нека да приключа, това е пакетът.

Каква е целта? Ако следваме това, какво бихме се надявали да постигнем? Че след 10 години фокусът върху строителния сектор би довел до работни места, а оттам и до сигурност. Защото младите хора биха имали работа. А това би възстановило инфраструктурата. Така че фокусът е върху строителния сектор. Фокусът върху доставката на основни услуги чрез тези независими власти за обслужване би спасил тези услуги от катастрофалното им състояние. И би дал на обикновените хора усещането, че правителството прави нещо полезно. Наблягането на чисто правителство постепенно би изтласкало навън политическите мошеници. Защото не би имало никакви пари в това да участваш в политиката. И така постепенно селекцията, съставът на политиците ще се премести от мошениците към честните. Къде би ни отвело това? Постепенно би се получил преход от политика на грабеж към политика на надежда. Благодаря. (Аплодисменти)