Пол Блум: Произходът на удоволствието

Днес ще говоря за удоволствията от всекидневието. Но искам да започна с историята на един необикновен и ужасен човек. Това е Херман Гьоринг. Гьоринг бил втори в командването след Хитлер през Втората световна война, неговият определен наследник. И подобно на Хитлер, Гьоринг се смятал за колекционер на изкуството. Той прекосил Европа, през Втората световна война, крадейки, изнудвайки и от време на време купувайки различни картини за колекцията си. И това, което наистина искал, било нещо от Вермеер. Хитлер имал две картини, а той нито една. И така най-накрая намерил дилър на изкуство, холандски дилър на изкуство, на име Хан ван Меегерен който му продал прекрасен Вермеер за цената на това, което сега са 10 милиона долара. И това било неговото любимо произведение на изкуството.

Втората световна война приключила, и Гьоринг бил заловен, съден в Нюрнберг и в крайна сметка осъден на смърт. После съюзническите сили преровили колекциите му и открили картините, и тръгнали да търсят хората, които ги продали на него. И в един момент холандската полиция дошла в Амстердам и арестувала Ван Меегерен. Ван Меегерен бил обвинен в престъпление за измяна, което само по себе си се наказва със смърт. Шест седмици след началото на затворническата му присъда, Ван Меегерен се изповядал. Но той не си признал за предателство. Той казал: "Не продадох голям шедьовър на този нацист. Нарисувах го сам; аз съм фалшификатор ". Сега, никой не му повярвал. А той казал: "Ще го докажа. Донесете ми платно и малко боя, и ще ви нарисувам Вермеер много по-добре, отколкото го продадох на този отвратителен нацист. Също така се нуждая от алкохол и морфин, защото това е единственият начин, по който мога да работя." (Смях) Така че те го извели. Той нарисувал един красив Вермеер. И после обвиненията за измяна били свалени. Той получил по-малка присъда за фалшифициране, получил едногодишна присъда и умрял като герой за холандците. Има още много неща, които да се разкажат за Ван Меегерен, но искам да се обърна сега към Гьоринг, който е на снимката тук, разпитван в Нюрнберг.

Гьоринг бил, според всички свидетелства, ужасен човек. Дори за нацист, той бил ужасен човек. Американците, които го разпитвали, го описват като доброжелюбен психопат. Но бихте могли да почувствате симпатия, заради реакцията, която показал, когато му било казано, че любимата му картина всъщност била фалшификат. Според неговия биограф: "Той изглеждаше така, сякаш за първи път беше открил, че има зло на света." (Смях) И скоро след това той се самоубил. Открил в крайна сметка, че картината, която си мислил, че била тази, всъщност била тази. Изглеждала същата, но имала различен произход, това било съвсем друго произведение на изкуството.

Не само той бил шокиран. Веднъж щом Ван Меегерен бил подсъдим, той не можел да спре да говори. И той се похвалил за всички велики шедьоври, които самият той бил нарисувал, които били приписани на други художници. По-специално, "Вечеря в Емаус," която била смятана за най-големия шедьовър на Вермеер, най-добрата му работа -- хората идвали от цял ​​свят, за да я видят -- всъщност била фалшификат. Това не била тази картина, но тази картина. И когато това било открито, тя загубила цялата си стойност и била извадена от музея.

Защо това има значение? Вие психолозите, защо произхода има толкова голямо значение? Защо реагираме толкова много на нашето познание, за това откъде идва нещо? Ами, има отговор, който много хора биха дали. Много социолози като Веблен и Волф твърдят, че причината защо приемаме произхода така насериозно е, понеже ние сме сноби, защото ние сме фокусирани върху статуса. Наред с другите неща, ако искате да се покажете колко сте богати, колко сте влиятелни, винаги е по-добре да притежавате оригинал, отколкото фалшификат, защото винаги ще има по-малко оригинали от фалшификати. Аз не се съмнявам, че това играе някаква роля, но това, което искам да ви убедя днес е, че има още нещо друго. Искам да ви убедя, че хората са до известна степен родени есенциалисти. Това, което имам предвид с това е, че ние не само отговоряме на нещата, така както ги виждаме, или чувстваме, или ги чуваме. По-скоро, нашата реакция се обуславя от нашите вярвания, но това, какви са те наистина, откъде идват, от какво са направени, каква е тяхната скрита природа. Искам да предложа, че това е вярно, не само за това как мислим за нещата, но и за това как реагираме на нещата.

Затова искам да предложа, че удоволствието е дълбоко -- и че това е вярно не само за удоволствия от високо ниво, като изкуството, но дори и привидно най-простите удоволствия са засегнати от нашите вярвания за скрити същини. Вземете за пример храната. Бихте ли изяли това? Ами, добър отговор е: "Зависи. Какво е това?" Някои от вас биха го изяли, ако е свинско, но не е говеждо. Някои от вас биха го изяли, ако е говеждо, но не е свинско. Малцина от вас биха го изяли, ако това е плъх, или човек. Някои от вас биха го изяли, само ако това е странно оцветено парче тофу. Това не е толкова изненадващо.

Но това, което е по-интересно е, че колко ви е вкусно, ще зависи в критична степен от това, което мислите, че ядете. Една демонстрация за това беше направена с малки деца. Как можете да накарате децата не само да бъдат по-склонни да ядат моркови и да пият мляко, но и да получат по-голямо удоволствие от яденето на моркови и пиенето на мляко -- да си мислят, че те имат добър вкус? Това е просто, кажете им, че те са от "Макдоналдс". Те вярват, че храната от "Макдоналдс" е по-вкусна, и това ги кара да я чувстват като по-вкусна.

Как можете да накарате възрастните да се наслаждават на вино? Това е много просто: налейте го от скъпа бутилка. Сега има десетки, може би стотици проучвания, които показват, че ако смятате, че пиете нещо скъпо, то ви е по-вкусно. Това беше направено наскоро с неврологичен привкус. Вкарали хора в фМРТ скенер, и докато те си лежали там, чрез тръбичка, им наливали вино. Пред тях, на екран, била информация за виното. Всеки, разбира се, пиел точно същото вино. Но ако вярвате, че пиете нещо скъпо, части на мозъка, свързани с удоволствието и възнаграждението, светват като коледна елха. Не просто ​​казвате, че е по-приятно, казвате, че ви харесва повече, наистина го изпитвате по различен начин.

Или да вземем секса. Това са стимули, които съм използвал в някои от моите проучвания. И ако просто покажете на хората тези снимки, те ще кажат, те това са доста привлекателни хора. Но колко привлекателни ги намирате, как сексуално или романтично сте повлияни от тях, зависи критично от това, кого смятате, че гледате. Може би смятате, че снимката вляво е на мъж, а тази в дясно е на жена. Ако това вярване се окаже погрешно, това може да окаже влияние. (Смях) Ще повлияе, ако те се окажат много по-млади или много по-стари, отколкото си мислите, че са. Ще окаже влияние, ако откриете, че лицето, което гледате с похот е всъщност прикрита версия на вашия син или дъщеря, вашата майка или баща. Да знаете, че някой е ваш роднина, обикновено убива либидото. Може би една от най-показателните констатации от психологията на удоволствието е, че има нещо повече, в това да изглеждате добре, от физическия външен вид. Ако харесвате някого, те изглеждат по-добре за вас. Ето защо съпрузите в щастливите бракове са склонни да мислят, че техните съпруг или съпруга изглеждат много по-добре, отколкото всеки друг си мисли, че са.

(Смях)

Особено драматичен пример за това идва от неврологично заболяване, известно като синдром Капгра. Синдорма Капгра е заболяване, при което човек има специфична заблуда. Страдащите от синдрома на Капгра вярват, че хората, които обичат най-много на света са заменени от перфектни дубликати. Често резултатът от синдрома на Капгра е трагичен. Хора убиват тези, които обичат, смятайки, че те убиват шарлатанин. Но има поне един случай, където синдорма на Капгра имаше щастлив край. Това било записано през 1931 година. "Изследване описало жена със синдром на Капгра, която се оплаквала от нейния слабо надарен и сексуално неадекватен любовник." Но това било преди тя да развие синдрома на Капгра. След като го имала: "Тя била щастлива да докладва, че открила, че той притежава двойник, който бил богат, мъжествен, красив и аристократичен." Разбира се, това бил същият човек, но тя го виждала по различен начин.

Като трети пример, помислете за потребителските продукти. Една причина, поради която може да харесвате нещо е неговата полза. Можете да поставите обувки на краката си, можете да играете голф със стикове за голф; а здъвчена дъвка не ви е от никаква полза. Но всеки от тези три предмета има стойност, над и отвъд това, което би ви дал, базирано на неговата история. Стикове за голф били собственост на Джон Ф. Кенеди и били продадени за 750 000 долара на търг. Дъвката била дъвчена от поп звездата Бритни Спиърс и била продадена за няколко стотин долара. И всъщност, има процъфтяващ пазар за частично изядена храна от обичани хора. (Смях) Обувките са може би най-ценния от всички предмети. Според непотвърден доклад, саудитски милионер предложил 10 милиона долара за този чифт обувки. Те били онези хвърлени по Джордж Буш на иракска пресконференция преди няколко години.

(Ръкопляскане)

Сега, това влечение към предмети не работи просто с обекти от знаменитости. Всеки един от нас, повечето хора, имат нещо в живота си, което е буквално незаменимо, в смисъл, че има стойност, заради неговата история -- може би вашия сватбен пръстен, може би бебешките обувки на вашето дете -- така че ако той бъде загубен, не може да го получите обратно. Можете да получите нещо, които прилича на него, или се чувства като него, но не можете да получите същия предмет обратно. С моите колеги Джордж Нюман и Гил Дийзендрук търсехме да разберем какви фактори, какви истории, са от значение за предметите, които хората харесват. Така в един от нашите опити, ние накрахме хората да назоват известен човек, когото те боготворяха, жив човек, когото те боготворяха.

Един от отговорите беше Джордж Клуни. Тогава ги попитахме: "Колко бихте платили за пуловер на Джордж Клуни?" И отговорът е значима сума -- повече отколкото бихте платили за чисто нов пуловер, или за пуловер, притежаван от някого, когото не обожавате. После попитахме друга група от хора -- дадохме им различни ограничения и различни условия. Така например, казахме на някои хора: "Вижте, можете да купите пуловера, но не можете да кажете на никого, че го притежавате, и не можете да го препродадете." Това намалява цената му, намеквайки, че това е една от причините, защо той ни харесва. Но това, което наистина предизвиква ефект е да кажете на хората: "Вижте, можете да го препродавате, може да се похвалите с него, но преди да стигне до вас, той ще бъде напълно изпран." Това води до огромен спад в стойността. Както жена ми казва: "Ти отми паразитите на Клуни."

(Смях)

И така, да се върнем обратно към изкуството. Много бих се зарадвал на Шагал. Обичам работата на Шагал. Ако хората искат да ми дадат нещо в края на конференцията, бихте могли да ми купите Шагал. Но аз не искам дубликат, дори и да не мога да разпозная разликата. Това не е понеже, или поне, не просто защото, аз съм сноб и искам да се похваля, че имам оригинала. По-скоро, това е понеже искам нещо, което има конкретна история. В случая с произведенията на изкуството, историята е наистина специална. Философът Денис Дътън в неговата прекрасна книга "Художественият инстинкт", представя идеята, че "Стойността на произведение на изкуството се корени в допускания за човешката дейност в основата на създаването му." И това би могло да обясни разликата между оригинал и фалшификат. Те може да изглеждат подобни, но имат различна история. Оригиналът е обикновено продукт на творчески акт, фалшификатът не е. Мисля, че този подход може да обясни разликите във вкуса на хората към изкуството.

Това е работа от Джаксън Полък. Кой тук харесва работата на Джаксън Полък? Добре. За кого тук, тя не представлява нищо за тях? Те просто не я харесват. Няма да споря за това кой е прав, но ще направя емпирично твърдение за интуициите на хората, което е, че ако ви харесва работата на Джаксън Полък, вие сте склонни повече, отколкото хората, които не го харесват, да повярват, че тези творби са трудни за създаване, че те изискват много време и енергия, и творческа енергия. Използвам Джаксън Полък нарочно като пример, защото има млада американска художничка, която рисува много подобно на стила на Джаксън Полък, и нейните произведения бяха на стойност десетки хиляди долари -- до голяма степен, защото тя е много млад художник.

Това е Марла Олмстед, която нарисувала по-голямата част от работите си, когато била на три години. Интересното нещо за Марла Олмстед е, че семейството й направило грешката да покани телевизионната програма "60 минути II" в къщата си, за да я снимат как рисува. И после те съобщиха, че баща й я обучавал. Когато това излезе по телевизията, стойността на нейното изкуство падна до нула. Това беше същото изкуство, физически, но историята се беше променила.

Досега се съсредоточавах върху визуалните изкуства, но искам да ви дам два примера от музиката. Това е Джошуа Бел, много известен цигулар. И репортерът от "Вашингтон пост" Джийн Уайнгартън решил да го покани в дързък експеримент. Въпросът бил: Колко много хората ще харесват Джошуа Бел, музиката на Джошуа Бел, ако те не знаят че слушат Джошуа Бел? Така той помолил Джошуа Бел да вземе цигулката си за един милион долара в метро станция на Вашингтон, окръг Колумбия, и да застане в ъгъла и да види колко пари ще изкара. И ето един кратък клип от това. (Музика от цигулка) След като стоял там в продължение на 45 минути, той изкарал 32 долара. Не е зле. Също така не е и добре. Очевидно, за да се наслаждавате истински на музиката на Джошуа Бел, трябва да знаете, че слушате Джошуа Бел. Той всъщност изкарал 20 долара повече, но не ги броял. Понеже една жена дошла -- ще видите в края на видеото -- тя идва. Тя го чула в Библиотеката на Конгреса няколко седмици преди това на това екстравагантно костюмирано събитие. Така че тя била удивена, че той стоял в метрото. Така тя била обхваната от съжаление. Бръкнала в чантата си и му подала 20.

(Смях)

(Ръкопляскане)

Вторият пример от музиката е от модернистичната композиция на Джон Кейдж, "4'33". Както мнозина от вас знаят, това е композицията, в която пианистът сяда на столчето, отваря пианото и седи и не прави нищо в продължение на 4 минути и 33 секунди -- този период на тишина. И хората имат различни възгледи за това. Но това, което искам да отбележа, е че човек може да купи това от iTunes. (Смях) За един долар и деветдесет и девет цента, можете да слушате това мълчание, което е различно от другите форми на мълчание.

(Смях)

Досега говорих за удоволствието, но това, което искам да предложа е, че всичко, което казах, се отнася и до болката. И как мислите за това, което изпитвате, вярванията ви за същността му, влияят на начина, по който боли. Един прекрасен експеримент беше проведен от Кърт Грей и Дан Вегнер. Това, което направили, било да свържат студенти от Харвард към машина с електрически шок. И им приложили серия от болезнени електрически шокове. Това била серия от пет болезнени шокове. На половината от тях им казали, че шоковете били приложени от някой в ​​другата стая, но лицето в другата стая не знаело, че им прилага шокове. Нямало злоба, те просто натискали бутон. Първият шок бил отчетен като много болезнен. Вторият шок се чувствал по-малко болезнен, защото започнали да привикват към него. При третият намаляла, четвъртия, петия. Болката намаляла. В другото положение, им казали, че лицето в съседната стая им прилага шок нарочно -- знаели, че ги шокират. Първият шок болял адски. Вторият шок болял точно колкото първия, и третия, и четвъртия, и петия. Боли повече, ако смятате, че някой го прави нарочно.

Най-крайният пример за това е, че в някои случаи, болка при правилните обстоятелства може да се превърне в удоволствие. Хората имат това изключително интересно качество, често да търсят малки дози на болка при контролирани условия, и да получават удоволствие от това -- както при яденето на лютиви чушлета, и возенето във влакчета в увеселителни паркове. Тази идея е добре обобщена от поета Джон Милтън, който пише: "Умът зама свое собствено място, и сам по себе си може да направи рай от ада, и ад от рая."

И аз ще приключа с това. Благодаря ви.

(Ръкопляскане)