Пол Бенет открива, че дизайнът е в подробностите

Здравейте. Всъщност, това е "здравейте" в шрифта Бауер Бодони за истеричните привърженици на типографията сред нас. Една от нишките, които като че ли се проявиха гласно и ясно през последните два дни, е тази нужда да се помири онова, което иска Голямото... "Голямото" е организацията, системата, страната... и онова, което иска "Малкото" - индивидът, лицето. А как се съвместяват тези две неща? Чарли Ледбетър, вчера, мисля, говори много отчетливо за тази нужда да се въведат консуматорите, да се въведат хората в процеса на създаване на нещата. За това искам да говоря днес. И така, събирането заедно на Малкото, за да помогне за улесняване и създаване на Голямото, мисля, е нещо, в което вярваме... нещо, в което аз вярвам и нещо, на което някак вдъхваме живот чрез онова, което правим в "Идео".

Наричам тази първа глава... за британците в залата... Заслепяващото зърване на кървящото очевидно. Често добрите идеи са толкова близо под носа ти, че някак ги пропускаш. И мисля, че много пъти онова, което правим, е само един вид да вдигнем огледалото пред клиентите си, и да кажем: "Пфу! Знаете ли, вижте какво всъщност става." И вместо да говоря за това на теория, мисля, че просто ще ви покажа един пример. От една голяма система за здравеопазване в Минесота ни помолиха да им опишем какво е преживяването на техния пациент. Мисля, че очакваха... бяха работили с много консултанти преди... мисля, че очакваха някакъв вид противна организационна графика с хиляди мехури и системни това, друго и трето, и всякакъв вид картови неща. Или още по-зле - някакъв вид отвратително нещо "смърт-чрез-Пауърпойнт" с "УауЧартс" и всякакви видове, разбирате ли, бог знае какво.

Първото, което всъщност споделихме с тях, беше това. Ще го пусна, докато очните ви ябълки напълно се разтворят. Това е на 59 секунди след началото на филма. Това е 59-та минута. Три минути и 19. Мисля, че нещо се случва. Мисля, че след секунда може да се появи глава. Пет минути и десет. Пет минути и 58. Шест минути и 20. Показахме им всичко, а те всички бяха напълно изумени: какво е това? Смисълът е, че когато лежиш в болнично легло по цял ден, гледаш само покрива, и това е наистина гадно преживяване. Просто се поставяте на мястото на пациента.

Това е Крисчън, който работи с нас в "Идео". Той просто лежеше в болничното легло и зяпаше полистиреновите плочи на тавана наистина дълго време. Това е да си пациент в болницата. А те някак преживяха, разбирате ли, заслепяващо зърване на кървящото очевидно. О, божичко. И така, като гледаш ситуацията от гледна точка на лицето навън... в противовес на традиционната позиция от организацията вътре... за тези хора беше доста сериозно разкритие. И така, това беше наистина голям катализатор за тях. Те се хвърлиха да действат. Казаха - добре, не става дума за системна промяна. Не става дума за огромни, абсурдни неща, които е нужно да правим. Става дума за мънички неща, които могат да имат огромно значение.

И така, започнахме да правим с тях прототипи за някои наистина малки неща, които бихме могли да направим, за да постигнем огромен ефект. Първото, което направихме, беше да вземем едно малко велосипедно огледало и да го залепим с лейкопласт там, на носилка, болнично легло на колела, така че, когато те карат нанякъде сестра или доктор, всъщност да можеш да водиш разговор с тях. Би могъл един вид да ги гледаш в огледалото си за задно виждане, така че това създаде едно мъничко човешко взаимодействие. Много дребен пример за нещо, което биха могли да направят. Интересно, че самите сестри някак се впуснаха в действия... казаха, добре, приветстваме това. Какво можем да направим? Първото, което направиха, е да украсят тавана. Което сметнах за наистина... показах това на майка си наскоро. Мисля, че сега майка ми ме смята за някакъв вид интериорен декоратор. Така си изкарвам прехраната, нещо като Лорънс Леуелайн-Боуен. Не непременно най-доброто дизайнерско решение на света за онези от нас, които са истински, консервативни дизайнери. Но въпреки това е прекрасно съчувствено решение за хората. Неща, които те сами започнаха да правят... например, да променят пода, влизащ в стаята на пациента, така че той да обозначава: "Това е моята стая. Това е моето лично пространство"..., беше наистина интересен вид дизайнерско решение на проблема.

Така се влизаше от общо пространство в лично пространство. И друга идея, която дойде от една от сестрите... която ми е любима... беше да вземат традиционни, корпоративни бели дъски, после да ги сложат на стената на стаята на пациента и да сложат тази лепенка там. Така че всъщност можеш да влезеш в стаята и да пишеш съобщения до човека, който лежи болен в тази стая, което беше прекрасно. Мънички, мънички, мънички решения, които предизвикват огромен ефект. Мисля, че това беше наистина, наистина хубав пример.

Това не е особено нова идея, някак да виждаш възможности в неща, които са около теб и с едно щракване да ги превърнеш в решение. Това е историята на едно изобретение, основано върху това. Ще го прочета, защото не искам да объркам имената. Джоан Ганц Куни видяла дъщеря си... слязла една неделя сутрин и видяла дъщеря си да гледа тестовата карта в очакване програмите да започнат една сутрин, и от това излязло "Улица Сезам". Малкъм МакЛийн се местел от една страна в друга и се чудел защо на тия хора им отнема толкова време да натоварят кашоните на кораба. И изобретил контейнера за превоз. Джордж де Местрал... това не са камъни в градината на "Бъркенсток"... си разхождал кучето в едно поле и се покрил с репеи, едни малки, бодливи неща, и от това излязло "Велкро".

И най-сетне, за британците, Пърси Шоу... това е голямо британско изобретение... видял котешките очи отстрани на пътя, докато се прибирал вкъщи една нощ, и от това излязло "Котешко око". Има цяла серия за това просто да използваш очите си, да виждаш нещата за пръв път, да виждаш нещата на свежо и да ги използваш като възможност да създаваш нови възможности. Второ, без да звучи твърде дзен, това е цитат от Буда: "Да откриеш себе си в границите, да гледаш към ръбовете на нещата често е наистина интересно място да започнеш." Ако гледаш като кон с капаци, мисля, такива са и решенията. Затова да гледаш нашироко, да използваш периферното си зрение е наистина интересно място, където да търсиш възможност.

Ето още един медицински пример. Един производител на устройства ни възложи... направихме "Палм Пайлът" и "Трео". Направихме много секси идеологии в "Идео"... бяха видели това и искаха секси технологична джаджа за медицинска диагностика. Това беше устройство, използвано от медицинска сестра, когато прави гръбначна процедура в болница. Възлагат на сестрите да въвеждат данни. Представяха си как сестрата щрака в захлас по едно алуминиево устройство и всичко е невероятно, някак, баровска джаджа. Когато наистина отидохме и гледахме провеждането на тази процедура... ще обясна след секунда... стана много очевидно, че в това има човешко измерение, което те всъщност не признаваха. Когато ти вкарват четириинчова игла в гръбнака... което беше процедурата, за която бяха данните на това устройство... ставаше дума за справяне с болката. Ужасно си изплашен... направо се побъркваш. Затова първото, което общо взето всяка сестра правеше, беше да хване ръката на пациента, за да го утеши. Човешки жест... който правеше знаменитото въвеждане на данни с две ръце напълно невъзможно.

И така, онова, което проектирахме - далеч не така секси, но много по-човешко и практично, беше това. Не е "Палм Пайлът", както и да го погледнеш, но се управлява с палец, с въртящ се бутон, така че всичко може да се прави с една ръка. И отново се връщаме на това - идеята, че един мъничък човешки жест продиктува дизайна на този продукт. И мисля, че това е наистина, наистина важно. И, отново, тази идея за "workaround". Използваме много тази фраза - "workaround" един вид, да се оглеждаме около себе си. Всъщност, се оглеждах из ТЕД и просто наблюдавах как се случват всякакви неща, откакто съм тук. Тази идея за начина, по който хората скърпват решения в нашия живот... и нещата, които правим в нашата околна среда, които са някак подсъзнателни, но имат огромен потенциал... е нещо, което много разглеждаме.

Наскоро написахме една книга - мисля, че може да сте я получили, озаглавена "Безсмислени действия?" В нея става дума за тези някак безсмислени неща, които правят хората, в които има огромно намерение и огромна възможност. Защо всички следваме линията на улицата? Това е снимка от японско метро. Хората съзнателно следват нещата, макар и да не знаем защо. Защо подравняваме квадратната кутия мляко с квадратната ограда? Защото някак трябва - просто сме убедени. Не знаем защо, но го правим. Защо увиваме конеца на пликчето чай около дръжката на чашата? Отново, някак използваме света около нас, за да създаваме свои собствени дизайнерски решения. И винаги казваме на клиентите си: "Трябва да видите това. Това наистина е важно. Това наистина е жизненоважно." Така хората проектират собствените си преживявания. От това може да се черпи. Нека приемаме, че тъй като на улицата има стълб, можем да го използваме, затова паркираме количката си за пазаруване там. Той е там за наша употреба, на някакво ниво.

И така, отново, ние някак поглъщаме средата си, за да правим всички тези различни неща. Поглъщаме други преживявания... вземаме един предмет и го преместваме към друг. А това ми е любимото. Майка ми ми казваше: "Това, че сестра ти скача в езерото, не значи, че и ти трябва да го правиш." Но, разбира се, всички го правим. Всички се следваме един друг всеки ден. И така, някой приема, че тъй като някой друг е направил нещо, това позволява и на него да направи същото. И около нас почти винаги има един вид семафор. Имам предвид, торбичка за пазаруване означава "паркинг броячът не работи". И всички ние някак сега знаем как да разчитаме тези сигнали. Всички си говорим един с друг по този силно визуален начин, без да осъзнаваме какво правим. Трета част е тази идея за незнание, съзнателно да се върнеш назад. Говоря за постоянно немислене на ситуациите. Един вид, да имаш ум на начинаещ, да изстържеш ума си до основи и да гледаш на нещата на свежо.

Един мой приятел беше дизайнер в IKEA и шефът му му възложи да помогне за проектиране на система за съхранение за деца. Това е библиотеката "Били" - това е най-продаваният продукт на IKEA. Сковете я. Сковете я с обувка, ако сте аз, защото са невъзможни за сглобяване. Но е много продавана библиотека. Как да имитираме това за деца? Реалността е, когато наистина наблюдаваш деца, децата не мислят за неща като съхранение по линеарен начин. Децата приемат разрешението по много различен начин. Децата живеят върху нещата. Те живеят под нещата. Те живеят около нещата, така че тяхната връзка с пространствената съзнателност и мисленето им за съхранение е напълно различна. Затова първото, което трябва да се направи... това е Греъм, дизайнерът... е някак да се поставиш на тяхно място. Ето, тук той седи под масата. И така, какво излезе от това? Това е системата за съхранение, проектирана от него. А какво е това? Чувам ви всички да питате. Не, аз не.

(Смях)

Това е, и мисля, че е прекрасно решение. Разбирате ли, това е напълно различен начин да се гледа на ситуацията. Това е напълно съчувствено решение... с изключение на факта, че на мечето вероятно не му харесва особено.

(Смях)

Но е наистина хубав начин за прерамкиране на обичайното и мисля, че е едно от нещата. Да се поставиш на мястото на човека и според мен това е една от нишките, които съм чувал отново от тази конференция - как да се поставим на мястото на други хора и наистина да усетим онова, което чувстват те? А после да използваме тази информация, за да захранваме разрешения? Мисля, че до голяма степен за това става въпрос. Последна част: зелена гривна. Всички ги имаме, наистина, за това става дума. Искам да кажа, става дума за избор на битки, достатъчно големи, за да са значими, но достатъчно малки, за да бъдат спечелени. Отново, това е една от темите, коато според мен беше изказана гласно и ясно на тази конференция: Откъде да започнем? Как да започнем? Какво да направим, за да започнем? И така, отново - помолиха ни да проектираме водна помпа за една компания на име "АпроТЕК", в Кения. Сега се наричат "КикСтарт".

И, отново, като дизайнери, искахме да направим това нещо невероятно красиво и да прекараме много време в обмисляне на формата. А това беше напълно неуместно. Като се поставиш на мястото на тези хора, неща като факта, че това трябваше да може да се сгъва и да се побира върху велосипед, станаха много по-приложими, отколкото формата му. Начинът, по който се произвежда, трябваше да се произвежда с местни производствени методи и местни материали. Така че трябваше да се разглежда напълно от гледната точка на потребителя. Трябваше напълно да се пренесем в техния свят. Така че онова, което изглежда като много тромав продукт, всъщност беше невероятно полезно. Захранва се малко като "Стеърмастър" - помпаш го нагоре-надолу. Могат да го използват деца. Могат да го използват възрастни. Всеки го използва. Това превръща тези момчета... отново, една от темите... превръща ги в предприемачи.

Тези хора използват това много успешно. И за нас беше страхотно, защото спечели купища награди за дизайн. Така че всъщност успяхме да примирим нуждите на дизайнерската фирма, нуждите на индивидите в компанията, да имат добро чувство към един продукт, който всъщност проектирахме, и нуждите на индивидите, за които го проектирахме. Ето го, изпомпва вода от 30 фута. И така, като последен жест дадохме тези гривни на всички ви тази сутрин. направили сме дарение от името на всеки тук на "КикСтарт", каламбурът не е преднамерен, следващия им проект. Защото, отново, мисля, че някак, да слагаме парите си там, където е устата ни, тук. Смятаме, че това е важен жест. Затова раздадохме гривни. Малкото е новото голямо. Надявам се всички да ги носите. Това е. Благодаря.

(Аплодисменти)