Олафур Елиасън: Игра с пространство и светлина

Имам студио в Берлин - нека започна оттук - което е там долу, в снега, точно миналия уикенд. В студиото правим много експерименти. Смятам студиото повече за нещо като лаборатория. От време на време се срещам с учени. И имам академия, част от Университета по изящни изкуства в Берлин. Имаме годишно събиране на хора, което се нарича Живот в пространството. Живот в пространството не е непременно за това как правим нещата, а защо правим нещата.

Имате ли нещо против да погледнете с мен този малък кръст там, в центъра? Просто продължавайте да гледате. Не ми обръщайте внимание. Ще видите жълт кръг.И ще направим експеримент след образа. Когато кръгът изчезне, ще имате друг цвят - допълнителният цвят. Аз казвам нещо. А вашите очи и вашият мозък казват нещо в отговор. Цялата тази идея за споделянето, идеята за съставяне на реалността чрез застъпване на онова, което казвам аз, и онова, което казвате вие - мислете за това като за филм.

Вече две години, с някои стипендии от научното министерство в Берлин, работя по тези филми, където продуцираме филма заедно. Не мисля непременно, че филмът е толкова интересен. Очевидно, това изобщо не е интересно в смисъла на разказ. Но въпреки това, какъв е потенциалът - и просто продължавайте да гледате там - потенциалът очевидно е някак да се премести границата на това кой е авторът и кой е получателят. Кой е консуматорът, ако щете и кой носи отговорност за това какво вижда? Мисля, че има социализиращо измерение в това, някак да се премести тази граница. Кой решава какво е реалност?

Това е "Тейт Модърн" в Лондон. В шоуто в известен смисъл ставаше дума за това. Ставаше дума за пространство, в което сложих половин полукръгъл жълт диск. Сложих също огледало на тавана, и малко мъгла, малко мараня. Идеята ми беше да се направи пространството осезаемо. С такова голямо пространство проблемът е очевидно, че има несъответствие между това, което може да обгърне тялото ти, и онова, което е пространството, в този смисъл. Тук се надявах, че като вмъкна някои природни елементи- ако щете, малко мъгла - мога да направя пространството осезаемо.

И това, което се случва, е, че хората започват да виждат себе си в това пространство. Погледнете това. Погледнете момичето. Разбира се, трябва да гледат през проклета камера в музей. Нали? Така работят музеите днес. Но погледнете лицето й тук, докато проверява, гледа себе си в огледалото. "О! Това там беше кракът ми!" Те не беше съвсем сигурна дали вижда себе си, или не. И [въпросът е]: как да конфигурираме връзката между нашето тяло и пространството? Как да я конфигурираме наново? Как да разберем, че да бъдеш в пространство е различно?

Разбирате ли, както казах в началото, че става дума за "защо", а не за "как"? "Защо" означаваше всъщност, "Какви последствия има, когато направя стъпка?" "Какво значение има?" "Има ли значение дали аз съм в света, или не?" "А има ли значение дали видът действия, които предприемам, се просмукват в усещане за отговорност?" За това ли става дума в изкуството? Бих казал, да. То очевидно не е само за украса на света, за да го направи още по-хубав. Или дори по-зле, ако питате мен.

В него очевидно става дума и за поемане на отговорност, както направих аз, когато хвърлях зелена боя в реката в Лос Анжелис, Стокхолм, Норвегия и Токио, както и на други места. Зелената боя не е опасна за околната среда, но очевидно наистина изглежда доста плашещо. А от друга страна мисля, че също е и доста красива. Тя някак показва бурността в тези централни райони на тези различни места по света.

"Зелената река" като един вид активистка идея, не като част от изложба, а всъщност бе свързана с това, да се покаже на хората в този град, докато минават, че пространството има измерения. Пространството има време. И водата тече през града с времето. Водата има способност да направи града обменяем, осезаем. Обменяем в смисъл, че има разлика дали правиш нещо, или не. Има разлика дали казваш: "Аз съм част от този град. И ако гласувам, има значение. Ако се опълча, има значение.

Цялата тази идея, че градът не е картина, е нещо, с което изкуството в известен смисъл винаги е работило. Идеята, че изкуството всъщност може да оцени връзката между това какво означава да си в картина и какво означава да си в пространство. Каква е разликата? Разликата между мислене и действие. Това са различни експерименти с това. Няма да се задълбочавам в тях. Исландия, в долния десен ъгъл - любимото ми място.

Тези видове експерименти се просмукват в архитектурни модели. Те са продължаващи експерименти. Единият е експеримент, който направих за BMW, опит да се създаде една кола. Направена е от лед. Принцип за напластяване на кристали в центъра отгоре, който се опитвам да превърна в концертна зала в Исландия. Нещо като писта за бягане или алея за разходки отгоре на музея в Дания, която е направена от оцветено стъкло и го заобикаля [напълно]. Така че, движението на краката ви, ще сменя цвета на вашия хоризонт. И [преди две лета] в Хайд Парк в Лондон с галерия "Серпънтайн": нещо като темпорален павилион, където движението беше единственият начин да видиш павилиона. Това лято, в Ню Йорк: Има нещо в падащата вода, до голяма степен свързано с времето, необходимо, за да падне водата. Доста просто и фундаментално.

Ходил съм много из планините в Исландия. Когато дойдеш в нова долина, когато дойдеш сред нов пейзаж, имаш определена гледка. Ако стоиш неподвижно, пейзажът не ти дава непременно представа колко е голям. Не ти казва всъщност какво гледаш. В момента, в който започнеш да се движиш, планината започва да се движи. Големите далечни планини се движат по-малко. Малките планини на преден план се движат повече. А ако спреш отново, се чудиш: "Това едночасова долина ли е? Или е тричасово изкачване, или пък ме чака цял ден?"

Ако имате водопад там вътре, точно там, на хоризонта; гледате водопада и си казвате: "О, водата пада наистина бавно." мислите си: "Боже, това наистина е огромен водопад и е много далече Ако водата пада по-бързо, това е по-малък водопад, който е по-наблизо, защото скоростта на падане на водата е доста постоянна навсякъде. И тялото ви някак знае това. Това означава, че водопадът е начин за измерване на пространството.

Разбира се, в град-икона като Ню Йорк, който има интерес към някаква игра с усещането за пространство, може да се каже, че Ню Йорк иска да изглежда възможно най-голям. Да се добавя мярка към това е интересно: падащата вода внезапно ти дава усещане за: "О, Бруклин е точно толкова - разстоянието между Бруклин и Манхатън, в този случай долното течение на Ийст Ривър е толкова голямо."

Затова беше необходимо не само да се внесе природата в градовете. Ставаше дума за това да се даде на града усещане за измерение. А защо бихме искали да правим това? Защото мисля, че има значение дали имаш тяло, което се чувства част от пространството, или имаш тяло, което просто се намира пред картина. И: "Ха-ха, там е картина, а тук съм аз. Какво значение има това?" Има ли усещане за последствия?

Ако имам усещане за пространството, ако усещам, че пространството е осезаемо, ако усещам, че има време, ако има измерение, което мога да нарека време, усещам също, че мога да променя пространството. И изведнъж има разлика по отношение на това пространството да стане достъпно. Може да се каже, че това е свързано с общност, колективност. С това да сме заедно.

Как да създадем публично пространство? А какво изобщо означава думата "обществен" днес? Зададен по този начин, мисля, че повдига важни въпроси за парламентарни идеи, демокрация, публично пространство, да бъдем заедно, да бъдеш индивид. Как да създадем идея, която е толерантна както към индивидуалността, така и към колективността, без да поляризира двете в две различни крайности? Разбира се, политическите дневни редове в света са били обзети от натрапчивата идея да поляризират двете едно срещо друго в различни, силно нормативни идеи.

Аз твърдя, че изкуството и културата - и затова изкуството и културата са тъй невероятно интересни във времената, в които живеем сега, доказаха, че може да се създаде вид пространство, чувствително както към индивидуалността, така и към колективността. Отнася се много до причинността и следствията. Отнася се много до начина, по който свързваме мислене и действие. А какво има между мисленето и действието? Точно между мисленето и действието, бих казал, има преживяване. А преживяването не е просто вид забавление без обвързване. Преживяването е свързано с отговорност. Да получиш преживяване, е да участваш в света. Да участваш в света всъщност означава да споделяш отговорност. Така че, според мен изкуството в този смисъл, е изключително уместно в света, към който се движим. Особено точно сега. Това е всичко от мен. Много благодаря. (Аплодисменти)