Нина Тандън: Полагане на грижи за изкуствено отгледани тъкани

Добро утро на всички.

Работя с наистина невероятни малки, миниатюрни същества, наречени клетки. И нека да ви разкажа какво представлява отглеждаме тези клетки в лабораторията. Работя в лаборатория, където вземаме клетки от естествената им среда. Поставяме ги в купички, които понякога наричаме петриеви купички. И ги храним -- стерилно разбира се -- с това, което наричаме медийна клетъчна култура -- което е като храната им -- и ги отглеждаме в инкубатори.

Защо правя това? Ние наблюдаваме клетките в купичките, и те са само на повърхността. Но това, което наистина се опитваме да направим в моята лаборатория е да произведем тъкани от тях. Какво дори означава това? Ами това означава да отгледаме истинско сърце, да кажем, или да отгледаме парче кост, което да може да се постави в тялото. Не само това, но те също могат да бъдат използвани за модели за лечения на заболявания. И поради тази причина, традиционните техники за клетъчни култури просто не са достатъчни. Клетките ги гони един вид носталгия; купичката не се чувства като техен дом. Така че ние трябва да се справим по-добре с копирането на тяхната естествена среда, за да ги накараме да процъфтяват. Наричаме това биомиметичната парадигма -- копиране на природата в лабораторна среда.

Нека вземем за пример сърцето, темата на много от моите изследвания. Какво прави сърцето уникално? Ами, сърцето бие, ритмично, неуморно, неотменно. Ние копираме това в лабораторни условия, като оборудваме системи от клетъчни култури с електроди. Тези електроди действат като мини миротворци, които карат клетките да се свиват в лабораторията. Какво друго знаем за сърцето? Ами, че сърдечните клетки са доста алчни. Природата храни сърдечните клетки в тялото ви с доста, много наситен кръвен приток. В лабораторията, ние създаваме микро-модели на канали в биоматериалите, върху които отглеждаме клетките. И това ни позволява да прекарваме клетъчната култура, храната на клетките, през скелето, където отглеждаме клетките -- много подобно на това, което може да се очаква от капилярната основа в сърцето.

Така че това ме довежда до урок номер едно: живота може да направи доста с много малко. Нека вземем за пример електрическа стимулация. Нека да видим колко мощен може да един от тези необходими елементи. Отляво, виждаме малка част от пулсиращата сърдечна тъкан, която направих от клетките на плъх в лабораторията. Тя е с големината на малък локум. И след една седмица, тупти. Можете да я видите в горния ляв ъгъл. Но не се притеснявайте, ако не можете да я видите много добре. Невероятно е, че тези клетки изобщо туптят. Но това, което е наистина невероятно е, че клетките, когато ги стимулираме електрически, като с пейсмейкър, че те туптят много повече.

Но това ме довежда до урок номер две: клетките вършат цялата работа. В известен смисъл, тъканните инженери имат нещо като криза на идентичността, понеже строителните инженери изграждат мостове и големи неща, компютърните инженери -- компютри, но това, което ние правим е всъщност изграждането на базови технологии за самите клетки. Какво означава това за нас? Нека да направим нещо наистина просто. Нека си припомним, че клетките не са абстрактно понятие. Нека си спомним, че клетките поддържат живота ни по един много истински начин. "Ние сме това, което ядем," лесно може да бъде описано като: "Ние сме това, което нашите клетки ядат." И в случая с флората в червата ни, тези клетки може дори да не бъдат човешки. Но също си струва да се отбележи, че клетките също посредничат на нашите преживявания в живота. Зад всеки звук, образ, допир, вкус и мирис стои съответен набор от клетки, които получават тази информация и я тълкуват за нас. Това повдига въпроса: дали да разширим нашето чувство за стопанисване на околната среда като включим екосистемата на нашите собствени тела?

Приканвам ви да говорите за това с мен по-нататък, а междувременно ви пожелавам късмет. Нека никоя от вашите не-ракови клетки да не стане застрашен вид.

Благодаря ви.

(Ръкопляскане)