Нилс Дифриънт премисля начина, по който сядаме

Когато бях петгодишен, се влюбих в самолетите. Говоря за 30-те години. През 30-те самолетът имаше две крила и кръгъл мотор. И винаги го караше човек, приличащ на Кари Грант. Носеше високи кожени ботуши, дълъг брич за езда, старо кожено яке, чудесен шлем, онези прекрасни авиаторски очила, и неизбежно бял шал, който да се вее на вятъра. Винаги се приближаваше до самолета си, все едно се шляе, непукистко шляене, хвърляше цигарата си, сграбчваше чакащото там момиче и я целуваше. (Смях) А после се качваше на самолета си, може би за последен път. Разбира се, винаги се чудех какво би се случилo, ако първо целуне самолета. (Смях)

Но това беше истинска романтика за мен. Всичко, свързано с летенето през онези години, което беше... трябва да спра и да помисля за момент... вероятно бе най-напредналата технология по онова време. Затова като младок се опитах да се доближа до това, като рисувах самолети, постоянно рисувах самолети. По този начин прихващах част от тази романтика. И, разбира се, в известен смисъл, като казвам романтика, отчасти имам предвид естетиката на цялата тази ситуация. Мисля, че думата е холистично преживяване, въртящо се около един продукт. Продуктът беше онзи самолет. Но той изграждаше романс. Дори частите на самолета имаха френски имена. Фюзелажът, емпанажът, несалът. Разбирате ли, от един романски език. Така че това беше нещо, което просто влизаше в духа ти. В моя - със сигурност.

И реших, че трябва да се приближа повече от това само да рисувам измислени самолети. Исках да строя самолети. Затова строях модели на самолети. И открих, че като правя самолетните модели, рисунките на външния вид не бяха достатъчни. Не могат да се пренесат върху самия модел. Ако искаш да лети, трябваше да научиш дисциплината дисциплината летене. Трябваше да учиш за аеронавтиката. Трябваше да научиш какво кара един самолет да остане във въздуха. Разбира се, като модел, през онези години, не можеше да го контролираш. Така че трябваше да е самоуправляващ се и да остане горе, без да се разбие. Затова трябваше да се откажа от подхода да рисувам фантастичните форми, и да премина на технически чертежи. Формата на крилото, формата на фюзелажа и така нататък. И да построя самолет по тези рисунки, за който знаех, че следва някои от принципите на летенето. При това успях да създам един модел, който да лети, да остане във въздуха. Той притежаваше, след като беше във въздуха, малко от тази романтика, в която бях влюбен.

Е, рисуването на самолети ме доведе, когато имах възможност да избирам един курс в училище, доведе ме до това да се запиша за авиоинженерство. Когато седях в часовете, през които никой не поиска от мен да нарисувам самолет, за моя изненада, трябваше да уча математика и механика, все такива неща. Убивах времето, като тайно рисувах самолети в час. Един ден един младеж погледна през рамото ми и каза: "Рисуваш много добре. Трябва да си във факултета по изкуства." Попитах: "Защо?" А той отвърна: "Е, на първо място, там има повече момичета." (Смях)

Така че моята романтика бе временно изместена. (Смях) Прехвърлих се към изкуствата, защото те ценяха рисуването. Учих рисуване. Не се справях много добре с това. Минах през дизайн, малко архитектура. В крайна сметка започнах работа като дизайнер. През следващите 25 години, живеейки в Италия, живеейки в Америка, раздавах по парче от този романс на всеки, който би платил за него. Този усет, това естетическо усещане за преживяването, въртящо се около един дизайнерски предмет. Той съществува. Онези сред вас, които караха автомобилите - вчера ли беше? - на пистата, вие познавате романтиката, въртяща се около тези коли от висока класа.

Е, след 25 години от мен главно излизаха парчета от този романс, а не влизаше много обратно, защото дизайнът по призвание не винаги те свързва с обстоятелство, при което да можеш да произвеждаш неща от този род. След 25 години започвах да се чувствам, като че ли пресъхвам. И се отказах. Започнах много малка фирма - преминах от 40 души към един в усилие да преоткрия невинността си. Исках да се върна там, където беше романтиката.

Не можех да избирам самолети, защото те бяха станали някак неромантични на този етап. Макар и да бях работил много по самолети, по интериорите. Затова избрах мебелите. Избрах специално столовете, защото знаех нещо за тях. Бях правил дизайн на много седалки през годините за трактори, камиони и подводници. Всякакви неща. Но не и офисни столове. Така че се захванах с това. И открих, че има начини да се дублира същият подход, който използвах за самолета. Само че този път, вместо продуктът да бъде оформян от вятъра, той беше оформян от човешкото тяло. Затова дисциплината беше, както при самолета учиш много за това как да се справяш с въздуха, за един стол трябва да научиш много за това как да се справяш с тялото. От какво има нужда тялото, какво иска, как показва нуждите си. В крайна сметка това е начинът, след известни възходи и падения, по който в крайна сметка проектирах стола, който ще ви покажа.

Трябва да кажа още нещо - когато правех онези самолетни модели, аз правех всичко. Аз измислях типа самолет. По същество аз му бях инженер. Аз го построявах. И аз го управлявах при летене. Това е начинът, по който работя и сега. Когато започнах работа по този стол, това не беше предубедена представа. Дизайнът в наше време, ако се захванете наистина, не започва със стилови скици. Аз започнах с множество неясни идеи. Приблизително преди осем или девет години. А неясните идеи имаха общо с онова, което знаех, че се случва с хората в офиса. На работното място, хора, които работеха и изпълняваха задачите си седнали, огромно мнозинство от тях седящи пред компютър по цял ден. И смятах, че със сигурност не им трябва стол, който пречи с оглед на основната причина, поради която седят там.

Така че възприех подхода, че столът трябва да прави за тях толкова, колкото е в човешките възможности или колкото е възможно механично, за да не се налага да се суетят покрай него. Идеята ми беше, вместо да седнеш и да се протягаш към множество средства за управление, да седнеш на стола, а той автоматично да балансира теглото ти срещу силата, изисквана за облягане. Това може да не означава много за някои от вас. Но знаете ли, повечето добри столове се накланят назад, защото е от полза да се отвори тази става между краката и горната част от тялото за по-добро дишане и по-добър поток. Така че, ако седнете на моя стол, независимо дали сте високи пет фута (1,52 м.), или шест фута и шест инча (1,98 м.), той винаги се справя с вашето тегло и прехвърля количеството сила, необходима за облягане, така, че не трябва да търсите нещо за настройка.

Ще ви кажа още предварително, че това е компромис. В него си има и неудобства. Едното е, че не можеш да угодиш на всеки. Има също и много леки хора. Някои изключително тежки хора. Може би хора с много обемна горна част. Те започват да изпадат от края на графиката. Но усещах, че компромисът е в моя полза, защото повечето хора не настройват столовете си. Ще седят вечно в тях. Някой в автобуса към пистата за конни надбягвани ми разказваше за това как сестра му му се обадила. Казала, че има един от новите, по-добри столове. Казала: "О, прекрасен е. Но е твърде висок." (Смях) И той казал: "Ами, ще мина да го погледна." Минал да го погледне. Протегнал се надолу. Изтеглил една ръчка. И столът потънал надолу. Тя възкликнала: "О, чудесно! Как го направи?" А той й показал ръчката. Е, това е типично за много от нас, работещи на столове. И защо ви трябва упътване от 20 страници за това как да боравите с един стол. (Смях) Имах веднъж такова за един часовник, 20 страници.

Както и да е - според мен беше важно да не се налага да нагласяш, за да получиш този вид действие. Смятах също, че към облегалките за ръце никога не е имало уместен подход. От гледна точка на това до каква степен биха могли да са от полза те за вашия работен живот. Но смятах, че е твърде много, ако трябва да нагласяш всяка отделна облегалка за ръце, за да я поставиш, където искаш. Прекарах дълго време в работа по това. Казах, че ми отне осем или девет месеца. Всяко от тези неща вървеше един вид паралелно, но все повече ставаше проблем само по себе си. Работих дълго време по това да открия как да местя облегалките за ръце по много по-голяма извивка, нагоре и надолу, и да ги направя много по-прости, така че да не се налага да се използва бутон. И така, след много проби, много грешки, стигнахме до една много проста подредба, при която бихме могли просто да местим едната или другата облегалка. И се вдигат лесно. Спират, където искате. Може да ги сваляте надолу, за да не пречат. Никакви облегалки, въобще. Или пъм може да ги издърпвате нагоре, където искате да са. Друго мое усещане. Макар и не чак толкова романтично като Кари Грант, въпреки това донякъде прихващат малко естетика, оперативно естетическо изпълнение, в един продукт.

Следващата област, която представляваше интерес за мен, беше фактът, че облягането беше много важен фактор. И колкото повече можеш да се облегнеш, в известен смисъл, толкова по-добре. Колкото повече се отваря ъгълът между тук и тук, а в днешно време - с екран пред теб, не искаш окото ти да попадне твърде далеч при облягането. Така че го държим повече или по-малко на същото ниво, но преместваш теглото от опашните си кости. Бихте ли могли всички да пъхнете ръка под задните си части и да пипнете опашната си кост? (Смях) Усещате ли тази кост там отдолу? (Смях) Само вашата собствена. (Смях) Те са две. По една от всяка страна. Цялото тегло от горната част на торса ви, ръцете, главата, отива право надолу през гърба ви, гръбнака ви, в онези кости, когато сядате. А това е голямо тегло. Само облекчаването на ръцете ви с облегалки за ръце отнема 20 процента от това тегло. А това, ако гръбнакът не е държан в добро положение, ще помогне за огъване на гръбнака ви по погрешен начин, и така нататък. Така че, за да разтовариш тази огромна тежест, ако тя наистина съществува, можеш да се облегнеш. Когато се облегнеш, премахваш голяма част от това тегло от долния си край, и го прехвърляш върху гърба си. В същото време, както казах, отваряш тази става. И дишането е добро.

Но за да направиш това, ако имаш каквато и да е степен на облягане, се стига до точката, при която имаш нужда от облегалка за глава, защото почти винаги автоматично държиш глава във вертикална позиция, виждате ли? Когато се облягам, главата ми остава повече или по-малко вертикална. А ако се облегнеш много, трябва да използваш мускулна сила, за да държиш главата си там. Ето къде идва облегалката за глава. Облегалката за глава е предизвикателство, защото искаш да се наглася достатъчно, че да приляга, разбирате ли, на висок мъж и на ниско момиче. Ето. Имам пет инча (12,7 см.) настройка тук, за да се постави облегалката за глава на правилното място. Но после разбрах от опит и огледи из офиси, където имаше столове с облегалки за глава, че никой няма да си направи труда да се протяга назад, да върти копче и да наглася облегалката за глава, за да я постави в подходящата позиция. А е нужно да е в различна позиция, когато си изправен, и после - когато си облегнат. Затова разбрах, че това трябва да се разреши и трябва да е автоматично. Ако наблюдавате този стол, докато се облягам, облегалката за глава се вдига, за да посрещне врата ми. В идеалния случай искаш да поставиш облегалката за глава в черепната област, точно тук. Тази част отне дълго време за изработка.

Има и ред дуги неща, формата на възглавниците. Гелът, който слагаме - откраднахме идеята от велосипедните седалки и поставихме гел във възглавниците и облегалките за ръце, за да абсорбира точков товар - рапределя натоварването, така че да не се получат твърди места. Не можеш да си удариш лакътя отдолу. Наистина исках да демонстрирам факта, че столът може да се приспособява към хората. Докато седиш в него, можеш да го нагласиш надолу за човек с височина пет фута (1,52 м.), или пък можеш да го пригодиш за човек с височина шест фута (1,83 м.). Всичко това - само с няколко прости настройки. (Аплодисменти)