Натаниел Кан за "Моят архитект"

Исках да кажа нещо за правенето на филми - за този филм - като мисля за някои от чудесните разговори, които чухме тук, Майкъл Мошен и някои от разговорите за музика, идеята, че има разказвателна линия и че музиката съществува във времето. Филмът също съществува във времето - той е преживяване, през което трябва да преминете емоционално. Докато правех този филм, усетих, че толкова много документални филми, които съм гледал, са били за научаване на нещо или познание, или движени от говорещи глави и от идеи. Исках този филм да бъде движен от емоции и наистина да следва моето пътуване. Затова, вместо да прибегна до говорещи глави, той е съставен от сцени и срещаме хора по пътя. Срещаме ги само веднъж. Не се връщат по няколко пъти, така че наистина е хроника на пътуване. Нещо като живота - след като влезеш в него, не можеш да излезеш.

Има два клипа, които искам да ви покажа - първият е нещо като миш-маш, има само три малки момента, четири малки момента с трима от хората, които са тук тази вечер. Не е начинът, по който се появяват във филма, защото са част от много по-големи сцени. Те играят един срещу друг по чудесен начин. Накрая има малък клип как баща ми - Лу, говори за нещо, което му е много мило - случайностите в живота. Според мен той е чувствал, че най-великите неща в живота са случайни и вероятно съвсем непланирани. Тези три клипа ще бъдат последвани от което за мен е наистина най-великата му сграда - сградата в Дака, Бангладеш. Той построи столицата там. Мисля, че тази сграда ще ви зарадва - никога не е виждана, била е снимана статично, но никога не е била снимана от филмов екип. Ние бяхме първият филмов екип там.

Ще видите образи от тази забележителна сграда. Имайте предвид, когато я гледате, че е била построена изцяло на ръка - мисля, че се сдобиха с кран миналата година. Била е построена изцяло на ръка от бамбуково скеле, а хората са носили тези кошници с бетон на главите си и са ги изсипвали във формите. Това е столицата на страната и построяването е отнело 23 години, което е нещо, с което тук като че ли са много горди. Отнело е време, колкото за Тадж Махал. За съжаление, отнело е толкова дълго време, че Лу никога не го видя завършено. Той почина през 1974 г. Сградата беше завършена през 1983 г. Продължи доста години след смъртта му. Помислете за това, когато видите тази сграда - че понякога така и не успяваме да видим завършени нещата, за които се борим толкова много в живота.

Това наистина ме порази в баща ми, в смисъл, че е имал такава вяра че някак, като прави тези неща, като се е отдавал по начина, по който го е правел, че нещо добро ще излезе от това дори посред война - в един момент е имало война с Пакистан и строителството спряло напълно, а той продължавал да работи, защото е усещал: "Е, когато войната свърши, тази сграда ще им трябва." Това са двата клипа, които ще ви покажа. Пускайте. (Аплодисменти)

Ричард Саул Урман: Помня, че го чух да говори в Пен. Прибрах се в къщи и казах на баща си и майка си: "Току-що се запознах с този човек - няма много работа има един такъв грозен, смешен глас и е учител в училище. Знам, че никога не сте чували за него, но просто си отбележете днес, че някой ден ще чуете за него, защото той наистина е изумителен човек."

Франк Гери: Чух, че е имал някаква забежка с Ингрид Бергман. Вярно ли е това?

Натаниел Кан: Ако е така, е бил голям късметлия.

(Смях)

НК: Наистина, чували ли сте за това?

ФГ: Да, когато е бил в Рим.

Моше Сафдие: Той беше истински номад. И знаете ли - когато го познавах, когато бях в офиса, той се връщаше от пътуване и идваше в офиса интензивно два-три дни, после си събираше багажа и заминаваше. Стоеше в офиса до три сутринта и работеше с нас, и номадът в него се усещаше. Искам да кажа - колкото и трагична да беше смъртта му на една железопътна гара, тя толкова съответстваше на живота му - разбирате ли? Често си мисля, че ще умра в самолет, или че ще умра на летище, или пък ще умра, докато тичам за здраве, без да нося документи за самоличност. Не знам защо - някак нося това от спомена за начина, по който той почина. Но той беше един вид номад по сърце.

Луи Кан: Колко случайно всъщност е нашето съществуване и колко силно е в него влиянието на обстоятелствата.

Мъж: Ние сме сутрешните работници, които винаги идват тук и се радват на разходката, красотата и града и атмосферата - това е най-хубавото място в Бангладеш. Гордеем се с него.

Гордеете ли се с него?

Мъж: Да, това е националният образ на Бангладеш.

НК: Знаете ли нещо за архитекта?

Мъж: Архитекта? Чувал съм за него - той е [неясно] архитект.

НК: Е, всъщност съм тук, защото съм син на архитекта - той беше мой баща.

О! Баща ви е Луи Фаракан?

НК: Да. Не, не Луи Фаракан - Луи Кан.

Мъж: Луи Кан, да!

(Смях)

Мъж: Баща ви, той жив ли е?

НК: Не, почина преди 25 години.

Мъж: Много ми е приятно да ви приветствам тук.

НК: Благодаря.

НК: Той никога не я е виждал завършена - татко. Не, никога не видя това.

Шамсул Уеърс: Беше почти невъзможно да строиш за страна като нашата. Преди 50 години нямаше нищо, само оризища, а откакто го поканихме тук, той усещаше, че има отговорност. Искаше да е Моисей тук, даде ни демокрация. Той не е политик, но в този облик ни е дал институцията за демокрация, откъдето можем да постигнем възход. В този смисъл е толкова свързано. Не го интересуваше колко пари има тази страна, или дали ще е в състояние изобщо да завърши тази сграда, но някак си успя да го направи - да я построи тук. Това е най-големият проект, който има - тук, в най-бедната страна на света.

НК: Това му е струвало живота.

ШУ: Да, той плати цената. Плати с живота си за това, затова е велик и ще го помним. Но също така беше човек, а провалът му в семейния живот е неизбежно свързан с великите хора. Но мисля, че синът му ще разбере това и няма да таи недоволство или усещане, че е пренебрегнат. Той проявяваше грижа по много различен начин, но трябва много време, за да разбереш това. В социалния аспект на живота си той беше точно като дете, изобщо не беше толкова зрял. Не можеше да откаже на нищо, и затова, че не можеше да отказва, имаме тази сграда днес. Разбирате ли - само по този начин ще можете да го разберете. Няма друг кратък път, няма друг начин наистина да го разбереш. Но мисля, че той ни е дал тази сграда и ние през цялото време усещаме нещо към него, затова ни е дал любов. Той вероятно не би могъл да даде правилния вид любов за вас, но за нас - дал е на хората правилния вид любов, това е важно. Трябва да разберете това. Той имаше огромно количество любов, обичаше всички. За да обича всички, понякога не виждаше най-близките си, а това е неизбежно за мъже с неговия бой.

(Аплодисменти)