Наоми Клайн: Пристрастени към риска

Току-що направих нещо, което никога не съм правила. Прекарах една седмица на изследователски кораб в морето. Аз не съм учен, но придружавах един забележителен научен екип от Университета на Южна Флорида които проследяват петролния разлив на БП в Мексиканския залив. Това е лодката на която бяхме. Учените, с които бях, не изучаваха въздействието на нефта и дисперсантите върху големите неща -- птиците, костенурките, делфините, впечатляващите неща. Те наблюдават най-малките неща, които биват изядени от малко по-големите неща които в крайна сметка биват изядени от големите неща. И това, което те откриват, е, че дори и малки следи от масло и дисперсанти могат да бъдат много токсични за фитопланктона, което е много лоша новина, защото толкова много живот зависи от него. Така че, противно на новините от преди няколко месеца, че 75% от този нефт като че ли магически е изчезнал и ние не трябва да се тревожим за това, тази катастрофа все още се развива. Тя все още продължава пътя си нагоре в хранителната верига. Това не би трябвало да ни изненадва. Рейчъл Карсън - кръстницата на съвременните природозащитници - ни предупреди именно за това през 1962. Тя посочи, че контролиращите мъже - както тя ги нарича -- които бомбардираха градове и полета като килими с токсични инсектициди като ДДТ, само се опитвали да убият малките неща, насекомите, не птиците. Но забравили следното: фактът, че птиците се хранят с ларвите, че червеношийките ядат много червеи вече пълни с ДДТ. И така, птичите яйца не успяват да се излюпят, пойните птици умират масово, градовете замлъкват. И оттам заглавието "Тиха пролет". Опитвам се да открия кое продължвава да ме тегли обратно към Мексиканския залив, защото аз съм канадка, това не е потомствената ми земя. И причината според мен е че аз не мисля, че ние напълно сме осъзнали смисъла на това бедствие, какво означава да бъдем свидетели на тази дупка издълбана в нашия свят, какво означава да гледаме как съдържанието на Земята се излива на живо по телевизията 24 часа на ден в продължение на месеци. След като толкова дълго време се убеждавахме как нашите средства и технологии могат да контролират природата, изведнъж се озовахме лице в лице с нашата слабост, с нашата липса на контрол, докато нефтът се изливаше и всеки опит да го задържат - капаци отгоре, топ кил (процедура по спиране на теча) и най-запомнящият се, обстрелът с боклуци - умната идея да натъпчат стари гуми и топки за голф в тази дупка в света. Но още по-впечатляваща от жестоката сила, изтичаща от тази дупка, беше безотговорността заради която се отприщи тази сила, небрежността, нулевото планиране, характеризиращи опрацията от сондирането до почистването. Ако има едно нещо, което възстановяването на щетите от БП изясни, е, че като култура, сме станали твърде склонни да рискуваме с неща, които са ценни и незаменими - и да правим това без резервен план, без стратегия за изход. И БП едва ли е първият пример за това в последните години. Нашите ръководители ни въвличат във войни, разказвайки си истории с щастлив край за лесни победи и празнични паради, а следват години смъртоносни опити да се ограничат загубите ни, безкрайни обсади и вълнения и контраатаки, и отново, без стратегия за изход. Нашите финансови магьосници редовно стават жертва на подобна прекалена самоувереност, убеждавайки се, че последния балон е нов вид пазар - от вида, който никога не се срива. И когато това неизбежно стане, най-добрите и най-умните посягат към финансовата равностойност на изстрела с боклуци - в този случай, хвърлят огромни суми от така необходимите държавни пари в много различен вид дупка. Както при БП, дупката се запушва, поне временно, но преди да платим една огромна цена. Ние трябва да разберем защо продължаваме да позволяваме това да се случи, защото сега е моментът, в който може би ще се изправим пред най-високия ни залог досега: да решим какво да правим, или да не правим, по въпроса с климатичните промени. Както знаете, голяма част от времето се изразходва, в тази страна и по света, в дебати относно климата. По въпроса, "Ами ако учените от междуправителствения панел за климата всички грешат?" Има далеч по-важен въпрос - поставен от физика Евелин Фокс Келер от Масачусетския университет - "Ами ако тези учени са прави?" Като се имат предвид залозите, климатичната криза ясно ни призовава да действаме на основа на принципа на предохранителните мерки - теорията, според която когато човешкото здраве и околната среда са значително изложени на риск и когато потенциалното увреждане е необратимо, ние не можем да си позволим да чакаме докато сме научно идеално сигурни. По-добре да сгрешим от страна на предпазливостта. По-ясно казано, тежестта да се докаже, че дадена практика е безопасна не трябва да лежи върху обществеността, която може да пострада, а върху индустрията, която извлича печалба. Но политиката в областта на климата в света на богатите - доколкото тя съществува, не се основава на предпазни мерки, а по-скоро на анализ на разходите и ползите - намиране на начин на действие, който икономистите смятат ще има най-малко въздействие на нашия Брутен Вътрешен Продукт. Така че вместо да попитаме, както предпазната мярка изисква, какво можем да направим възможно най-бързо, за да се избегне потенциална катастрофа ние задаваме странни въпроси като този: Кой е най-късният възможен момент, до който можем да чакаме преди да започнем сериозно намаляване на емисиите? Можем ли да отлагаме до 2020 г., 2030, 2050?" Или питаме, "Колко горещо може да допуснем да стане на планетата и все още да оцелеем? Може ли да допуснем два градуса, три градуса, или - както в момента става - четири градуса по Целзий?" И между другото, предположението, че можем спокойно да контролираме невероятно сложната климатична система на Земята все едно тя има някакъв термостат, правейки планетата не твърде гореща, не твърде студена, но точно необходимото - нещо като стил Златокоска - това е чиста фантазия, и тя не идва от учените в тази сфера, а от икономисти, налагащи тяхното механистично мислене върху науката. Факт е, че ние просто не знаем кога затоплянето, което създаваме ще бъде напълно претоварено и ще стане необратимо. Така че пак се питам, защо ние приемаме тези луди рискове с най-ценното? Редица обяснения може да ви хрумват сега, като например алчността. Това е популярно обяснение, а има и много истина в него. Тъй като поемането на големи рискове, както всички знаем, носи много пари. Друго обяснение, което често чувате за непредпазливостта е надменноста. И алчността и високомерието са тясно преплетени, когато става дума за непредпазливостта. Например, ако сте 35 годишен банкер печелейки 100 пъти повече от мозъчен хирург, тогава имате нужда от обяснение, имате нужда от история, която да легитимира тази разлика. И всъщност не разполагате с много възможности. Вие сте или изключително добър мошенник, и сте се измъкнали безнаказан, изиграл сте системата - или сте някакво момче гений, какъвто светът никога не е виждал. И двата варианта - момчето гений и мошенника - ще ви накарат да бъдете много самонадеяни и следователно по-податливи да вземате още по-големи рискове в бъдеще. Между другото, Тони Хейуърд, бившия главен изпълнителен директор на БП, имал плакет на бюрото му с този вдъхновяващ лозунг: "Какво ще се опитате да направите ако знаехте, че не може да се провалите?" Това всъщност е популярна плака, а вие сте една група от преуспяващи, така че се хващам на бас, че някои от вас имат тази плака. Не се срамувайте. Да изхвърлиш страха от провал от ума си може да бъде много хубаво нещо, ако тренирате за триатлон или се подготвяте да изнесете лекция на TED, но аз лично мисля, че хората с власт да детонират нашата икономика и опустошат нашата екология трябва да имат снимка на Икар на стената, защото - може би не точно тази - но аз искам те да мислят за възможността от провал през цялото време. Така че имаме алчност, имаме прекалена самоувереност / високомерие, но тъй като ние сме тук, в TEDWomen, нека разгледаме един друг фактор който би могъл да допринесе по малък начин към обществената непредпазливост. Аз няма да прекалявам с тази точка, но проучванията показват, че като инвеститори, жените са много по-малко склонни да предприемат безразсъдни рискове в сравнение с мъжете, точно, защото, както вече сме чували, жените не са склонни да страдат от прекалена самоувереност по същия начин като мъжете. Оказва се, че да си платен по-малко и хвален по-малко има своите плюсове - поне за обществото. Обратната страна е, че когато постоянно ти се казва че си надарен, избран и роден да управляваш има определени социални негативи. И този проблем - наречете го опасностите на привилегията - ни приближава, мисля, до корена на нашата колективна непредпазливост. Защото никой от нас - най-малко в световния Север - нито мъжете, нито жените, са напълно освободени от това послание. Ето за какво говоря. Дали ние активно им вярваме или съзнателно ги отхвърляме, нашата култура остава в хватката на определени архетипни истории за нашето превъзходство над другите и над природата. Разказът за новооткритата граница и завладяващия пионер, историята за нашата предопределеност, разказът за апокалипсиса и спасението. И точно когато си мислим, че тези разкази замират в историята, и че сме се справили с тях, те изскачат на най-странните места. Например, аз попаднах на тази обява пред женската тоалетна на летището в Канзас Сити. Тя е за новия "Рагид" (Корав) мобилен телефон на Моторола, и да, там наистина се казва, "Шамаросай майката природа в лицето." И аз не го показвам, за да се заяждам с Motorola - това е само бонус. Аз го показвам, защото - те не са спонсори, нали? - тъй като по собствения си начин, това е тъп вариант на нашата основополагаща история. Ние напляскахме майката природа и спечелихме. И ние винаги печелим, тъй като доминиращият ни характер е нашата съдба. Но това не е само приказка, която ние си разказваме за природата. Има още една, също толкова важна, за това как същата майка природа е толкова всеотдайна и така гъвкава, че ние никога не можем да направи пробив в нейното изобилие. Нека пак да чуем какво казва Тони Хейуърд. "Мексиканският залив е много голям океан. Количеството на нефт и дисперсант, които пускаме в него е незначително по отношение на общия обем вода." С други думи, океанът е голям; може да го понесе. Именно тази скрита вяра в безграничността ни позволява да предприемаме безразсъдните рискове. Защото това е истинският ни майстор-разказ: Колкото и грешки да правим, винаги ще има повече - повече вода, повече земя, още неизползвани ресурси. Нов балон ще замени стария. Нова технология ще дойде да оправи бъркотията с предишната. В известен смисъл това е историята на завладяването на Америките, предполагаемо неизчерпаемата граница, до която избягали европейците. Това е и историята на съвременния капитализъм. Защото именно богатството на тази земя роди нашата икономическа система, която не може да оцелее без постоянен растеж и безкраен приток на нови граници. Сега проблемът е, че тази история винаги е била една лъжа. Земята винаги е имала граници, те са просто извън нашия взор. И сега ние достигаме тези граници на множество фронтове. Вярвам, че ние знаем това и въпреки това се оказваме хванати в капана на нашия разказ. Не само, че продължаваме да казваме и преразказваме същите уморени истории, но го правим с ярост и гняв които, честно казано, вече стават банални. Как иначе да си обясним културното пространство заето от Сара Пейлин. От една страна, увещавайки ни да "копаем ли, копаем", защото Бог поставил тези ресурси в земята, за да можем да ги експлоатираме, и от друга страна, възхвалявайки девствената красота на Аляска по време на телевизионно си шоу. Това двойствено съобщение е толкова успокояващо, колкото е и лудо. Игнорирайте тези зараждащи се страхове, че най-накрая сме ударили стената. Все още няма ограничения. Винаги ще има друга граница. Така че спрете да се притеснявате и продължавайте да пазарувате. Но това не се отнася само до Сара Пейлин и нейното риалити шоу. В кръговете за околната среда, често чуваме, че вместо да се насочваме към възобновяеми източници на енергия, ние продължаваме по старому. Тази оценка, за съжаление, е твърде оптимистична. Истината е, че ние вече сме изчерпали толкова много от лесно достъпните изкопаеми горива, че вече сме влезли в далеч по-рискова бизнес ера, ерата на енергията на крайностите. Това означава, че добиваме петрол в най-дълбоките води, включително в ледените води на Арктика, където почистването може би е просто невъзможно. Това означава големи хидравлични фрекинги за газ и масивни операции за добив на въглища, каквито досега не сме виждали. А най-скандалният е въпросът с катранените пясъци. Аз винаги се изненадвам от това колко малко хора извън Канада знаят за катранените пясъци в Алберта, които тази година се очаква да станат основния източник на внос на нефт в Съединените щати. Заслужава си да отделим време, за да разберем тази практика, защото смятам, че тя показва непредпазливостта и пътя, по който сме поели като нищо друго. Това е мястото, където са катранените пясъци, под една от последните прекрасни Бореални гори. Нефтът не е течност; не може просто да пробиeш дупка и да я изпомпаш. Нефтът от катранените пясъци е твърд, смесен с почвата. Така че, за да стигнете до него, първо трябва да се отървете от дърветата. След това се отървавате от повърхностния слой на почвата, за да стигнете до този мазен пясък. Процесът изисква огромно количество вода, която след това се изпомпва в масивни токсични хвостохранилища. Това е много лоша новина за местното коренно население, живеещи надолу по течението които докладват тревожно висок процент на ракови заболявания. От тези снимки е трудно да се разбере мащаба на тази операция, която вече може да се види от космоса и може да нарасне по площ до размерите на Англия. Смятам, че действително помага да се видят самосвалите, които преместват земята, най-големите строени някога. Това е човек там до колелото. Идеята ми е, че това не е добив на петрол, това не е дори и минна промишленост. Това е наземно одиране. Големи, ярки пейзажи са изкормени, са оставени в монохромно сиво. Трябва да си призная, че що се отнася до мен това е огромен грях, дори и ако така не се изпуска нито една частица въглерод. Но истината е, че като цяло превръщането на тази смес в суров петрол произвежда около три пъти повече парникови газове, отколкото производството на традициония нефт в Канада. Как иначе да се опише това, освен като форма на масово безумие? Точно когато знаем, че трябва да се научим да живеем на повърхността на нашата планета, захранвайки се чрез слънцето, вятъра и вълните, ние трескаво копаем, за да стигнем до най-мръсните, най-излъчващи неща, които можем да си представим. Ето докъде историята ни на безкраен растеж ни отведе, към настоящата черна дупка в центъра на моята страна - място на такава планетарна болка, че по подобие на нефтения фонтан на БП , не можем да издържим да я гледаме дълго време. Както Джаред Даймънд и други са ни показали това е начинът, по който цивилизациите се самоубиват, като натискат крака си върху педала на газта точно в момента, когато трябва да бъдат натиснати спирачките. Проблемът е, че нашият най-голям разказ също има отговор за това. В последния момент, ние ще се спасим точно като във всеки Холивудски филм, също като в Екстаза. Но, разбира се светската ни религия е технологията. Може би сте забелязали все повече и повече заглавия като тези. Идеята зад тази форма на геоинженерството както се нарича е, че тъй като планетата се загрява, може би ще успеем да изстреляме сулфати и алуминиеви частици в стратосферата да отразят някои от слънчевите лъчи обратно към космоса, като по този начин се охлади планетата. Най-шантавият план - и аз не си го измислям - ще постави това, което по същество е градински маркуч 18 и половина мили високо в небето, окачен от балони, да бълва серен диоксид. Така че, решаваме проблема със замърсяването с по-голямо замърсяване. Мислете за това като за последния изстрел боклуци. Сериозните учени, участващи в това изследване всички подчертават, че тези техники са напълно неизследвани. Те не знаят дали те ще проработят, и те нямат идея какви ужасяващи странични ефекти, това може да отприщи. Независимо от това, споменаването на геоинженерството се приветства в някои среди особено медийните кръгове - с облекчение примесено с еуфория. Аварийният люк е достигнат. Новата граница е намерена. Най-важното е, ние не трябва да променим начина ни на живот в края на краищата. Виждате ли за някои хора, техният спасител е човек в свободна роба За други хора, това е човек с градински маркуч Ние силно се нуждаем от нови истории. Трябват ни истории, които имат различни видове герои готови да поемат различни видове рискове - рискове, които се изправят срещу непредпазливостта, които използват принципа на предпазните мерки на практика. дори ако това означава пряко действие - като готовността на стотици млади хора да бъдат арестувани, блокирайки мръсни централи или когато се борим срещу планинския добив на въглища. Трябват ни истории, които да заменят линейните разкази за безкраен растеж с кръгови разкази, които ни напомнят че всяко действие има противодействие, че това е единственият ни дом; че няма авариен люк. Наречете го карма, наречете го физика, действие и реакция, наречете го предпазни мерки: принципът, който ни напомня че животът е твърде ценен, за да се рискува за каквато и да е печалба. Благодаря ви. (Аплодисменти)