Мустафа Акьол: Вярата срещу традицията в исляма

Преди няколко седмици имах възможността да отида до Саудитска Арабия. И първото нещо, което исках да направя като мюсюлманин, беше да отида до Мека и да посетя Кааба, най-светия храм на исляма. И го направих; облякох си ритуалната дреха; отидох в свещената джамия; казах си молитвите; изпълних всички ритуали. Междувременно, на фона на цялата духовност, имаше един светски детайл в Кааба, който представляваше особен интерес за мен. Нямаше разделение на половете. С други думи, мъже и жени се покланяха всички заедно. Бяха заедно докато изпълняваха тауаф, обиколката в кръг около Кааба. Бяха заедно, докато се молеха.

И ако се чудите защо изобщо представлява интерес, трябва да видите останалата част на Саудитска Арабия, защото това е една страна строго разделена между двата пола. С други думи, като мъже, от вас просто се очаква да не бъдете в същото физическо пространство с жените. И забелязах това по един много забавен начин. Излязох от Кааба, за да хапна нещо в центъра на Мека. Намерих най-близкия Бъргър Кинг, влязох там и забелязах, че има мъжка секция, която много внимателно е разделена от женската секция. И аз трябваше да платя, поръчам и ям в мъжкото отделение. "Смешно е", казах си, "можеш да се смесиш с противоположния пол в свещената Кааба, но не и в Бъргър Кинг".

Доста иронично. Иронично, а също така, мисля, доста показателно. Защото Кааба и ритуалите около нея са реликви от най-ранната фаза на исляма, тази на пророка Мохамед. И ако още навремето изрично се е наблягало върху разделянето на мъжете от жените, ритуалите около Кааба щяха да са съобразени с това. Но явно това не е било нещо съществено на времето. Така че ритуалите са се запазили в този си вид. Това също, според мен, се потвърждава от факта, че изолацията на жените в създаването на разделено общество е нещо, което не можеш да откриеш в Корана, същината на исляма -- божествената сърцевина на исляма, в която всички мюсюлмани, както и аз, вярваме. И не мисля че е случайно това, че тази идея не се открива в корените на исляма. Защото много учени, които проучват историята на ислямската мисъл -- учени мюсюлмани или от запада -- смятат, че всъщност практиката на физическо разделяне на мъжете от жените идва като по-късно развитие в исляма, когато мюсюлманите адаптират някои по-рано съществували култури и традиции на Близкия Изток. Изолацията на жените е всъщност византийска и персийска практика, която мюсюлманите възприемат и я правят част от своята религия.

И това е само един пример на много по-голям феномен. Това, което днес наричаме ислямски закон и особено ислямска култура -- а всъщност има много ислямски култури, тази в Саудитска Арабия е доста по-различна, от тази, от която аз идвам в Истанбул или Турция. И все пак, ако ще говорите за мюсюлманска култура, там има сърцевина, божествено послание, с което религията възниква, но след това има много традиции, възприятия, много практики, които допълнително се добавят. И това са традициите на Близкия Изток -- средновековни традиции.

И има две важни послания или два урока, които да научим от този факт. Първо, мюсюлманите -- благочестивите, консервативните, вярващи мюсюлмани, които искат да са лоялни към тяхната религия -- не би трябвало да се впримчват във всичко в тяхната култура, приемайки, че то е дадено от Бога. Възможно е някои неща да са лоша традиция и да се нуждаят от промяна. От друга страна, западните хора, които гледайки ислямската култура виждат някакъв тревожен аспект, не би трябвало наготово да приемат, че това е, което исляма повелява. Може би това е култура от Близкия Изток, която се е объркала с исляма.

Съществува практика, наречена женско обрязване. Това е нещо ужасяващо, отвратително. На практика това е операция, която отнема възможността за сексуално удоволствие на жената. И западните хора, европейци или американци, които не са чували за това преди, се сблъскват с тази практика в някои от мюсюлманските общества, мигрирали от Северна Африка. И те си мислят, "О, каква ужасна религия е тази, която повелява подобни неща". Но ако се вгледате в практиката на женското обрязване, ще видите, че това няма нищо общо с исляма, а е северноафриканска практика, която предшества исляма. Тя съществува от хиляди години. И колко показателно, някои мюсюлмани я практикуват. Мюсюлманите в Северна Африка, не на други места. Но също и не-мюсюлманските общества в северна Африка -- анимистите, дори някои християни, а дори и за едно еврейско племе в северна Африка се знае, че практикува женско обрязване. Така че, това, което изглежда като проблем на ислямската вяра, може да се окаже, че е традиция, която мюсюлманите са приобщили.

Същото може да се каже и за убийствата заради честта, които са повтаряща се тема в западните медии -- и които, разбира се, са ужасяваща традиция. И ние наистина откриваме тази традиция в някои мюсюлмански общества. Но в някои не-мюсюлмански общности от Близкия Изток, като някои християнски общности, източни общности може да видите същата практика. Имахме трагичен случай на убийство заради честта в арменската общност в Турция само преди няколко месеца.

Това са аспекти от културата като цяло, но аз съм много заинтригуван от политическата култура и дали свободата и демокрацията са оценени, или има авторитарна политическа култура, в която държавата се предполага да налага неща на гражданите си. Не е тайна, че много ислямски движения в Близкия Изток имат тенденция да са авторитарни и някои от така наречените "ислямски режими" като Саудитска Арабия, Иран, а най-лошия вариант са талибаните в Афганистан, те са крайно авторитарни -- няма две мнения по въпроса.

Например, в Саудитска Арабия има феномен, наречен религиозна полиция. Религиозната полиция налага предполагаем ислямски начин на живот на всеки гражданин чрез сила -- например жените са задължени да си покриват главите -- да носят хиджаб, ислямската забрадка. Това е доста авторитарно, аз лично съм много критично настроен към него. Но когато осъзнах, че не-мюсюлманите или не-ислямско-настроените актьори от същия регион, понякога се държат по подобен начин, аз разбрах, че проблемът може би лежи в политическата култура на целия регион, не само в исляма. Нека ви дам пример: в Турция, от където идвам, която е много светска република, до много скоро имаше така наречената секуларистка полиция, която следеше около университетите за забулени студенти. С други думи, те принуждаваха студентите да си откриват главите. Мисля си, че да заставяш хората да си откриват главите е също толкова тиранично, колкото да ги караш да си ги покриват. Това би трябвало да е граждански избор.

Но когато го видях, си казах, "Може би проблемът е само в авторитарната култура на региона, от която някои мюсюлмани са били повлияни". И светски настроените хора могат да бъдат повлияни. Може би е проблем на политическа култура, и трябва да помислим за това, как да променим политическата култура. Това са някои въпроси, които имах няколко години назад, когато седнах да пиша книга. Казах си, "Добре, ще направя проучване за това, как ислямът всъщност е стигнал до това, което е днес, кои пътища са били избрани и кои е можело да бъдат избрани". Името на книгата е "Ислямът без екстремизъм: Мюсюлмански пример за свобода". И както предполага подзаглавието, аз погледнах към ислямската традиция и историята на ислямската мисъл от позицията на личната свобода и се опитах да открия кои са силните черти за личната свобода.

А в ислямската традиция има сила. Всъщност исляма, като монотеистична религия, която определя човека като отговорен за самия себе си, създава идеята за личността в Близкия Изток и го спасява от комунитаризма, от колективизацията на племето. От това могат да се изведат множество идеи. Разбира се, зад това аз виждам и проблеми с ислямската традиция. Но едно нещо беше любопитно: излиза, че повечето от тези проблеми възникват по-късно, не от сърцевината на исляма, Корана, а от, пак ще повторя, традиции и начини на мислене, от интерпретирането на Корана, което мюсюлманите правят в Близкия Изток. Например, Коранът не опрощава убийството с камъни. Няма наказание за вероотстъпничество. Няма наказание за лични неща като пиенето. Тези аспекти, които изграждат ислямския закон, проблемните аспекти на ислямския закон, са развити по-късно в по-късни интерпретации на исляма. Това означава, че днес мюсюлманите могат да погледнат на тези неща и да кажат, "Добре, същината на нашата религия ще бъде запазена. Това е нашата вяра и ние сме лоялни към нея." Но ние можем да променим интерпретацията на това, защото тя е съгласно времето и обществената среда на средните векове. Днес ние живеем в различен свят, с различни ценности и различни политически системи. Такава интерпретация е напълно възможна и осъществима.

Ако аз бях единствения човек, който мисли по този начин, щяхме да сме в беда. Но случаят изобщо не е такъв. Всъщност, от 19-ти век насам има цяла ревизионистка, реформистка -- както и да я наречете -- традиция, тенденция в ислямското мислене. И това са интелектуалците или държавниците на 19 век и по-късно, на 20 век, които са гледали към Европа основно и са виждали, че Европа има много ценни неща, като наука и технология. И не само това, също демокрация, парламент, идеята за представляването, идеята за равноправно гражданство. Тези мюсюлмански мислители и интелектуалци, и държавници на 19-ти век са гледали към Европа и са виждали тези неща. Казали са: "Защо и ние да нямаме тези неща?" И са погледнали назад към ислямската традиция, видели са, че там има проблемни аспекти, но те не са в същността на религията, значи могат да бъдат преосмислени, и Коранът да бъде препрочетен в модерния свят.

Тази тенденция е наречена ислямски модернизъм и е била развивана от интелектуалците и държавниците не само като интелектуална идея, но и като политическа програма. Ето защо всъщност през 19-ти век Османската Империя, която тогава е покривала целия Близък Изток, прави много важни реформи -- реформи като да даде на християните и евреите равен граждански статус, приемайки конституция, приемайки парламентарно представителство, приемайки идеята за религиозна свобода. За това Османската Империя в нейните последни десетилетия се превръща в прото-демокрация, в конституционна монархия. И свободата е с голяма политическа стойност през този период.

По подобен начин, в арабския свят, там е работел този велик арабски историк Алберт Хурани, този период се нарича Либералната ера. Той има книга, "Арабската мисъл през Либералната ера". Той дефинира тази Либерална ера в периода 19-ти и ранния 20-ти век. Забележително е, че това е била доминираща тенденция през ранния 20-ти век сред ислямските мислители, държавници и теолози. Но има и много любопитен модел през останалата част на 20-ти век, защото виждаме остър спад в тази ислямска модернистка линия. И на нейно място, това което става е, че се появява ислямизмът като авторитарна идеология, която е крайно рязка, която е крайно анти-западно настроена, и която иска да оформя обществото въз основата на утопична визия.

Така че, ислямизмът е проблематична идея, която наистина създава много проблеми в ислямския свят през 20-ти век. И дори най крайните форми на ислямизъм, водещи до тероризъм в името на исляма -- която всъщност е практика срещу исляма, мисля, но очевидно някои екстремисти не мислят по този начин. Но тук възниква въпроса: Ако ислямския модернизъм е бил толкова популярен през 19-ти и ранния 20-ти век, защо ислямизмът става толкова популярен през останалата част на 20-ти век? И това е въпрос, мисля, който трябва да бъде обсъден много внимателно. В моята книга аз също засягам този въпрос. И всъщност няма нужда да си ракетен инженер, за да разбереш. Трябва просто да погледнеш политическата история от 20-ти век и ще видиш, че нещата много са се променили. Контекстът се е променил.

През 19-ти век, когато мюсюлманите са гледали на Европа като на пример, те са били независими, по-самоуверени. В началото на 20-ти век, с падането на Османската Империя, целият Близък Изток бива колонизиран. А когато имаме колонизация какво се получава? Имаме анти-колонизация. И Европа вече не е само пример за подражание; тя е враг срещу когото да се бориш и съпротивляваш. Така че има много остър спад в либералните идеи на мюсюлманския свят, и това което виждате е повече защитна, твърда, реакционистка наклонност, която доведе до арабски социализъм, арабски национализъм и в крайна сметка до ислямска идеология. И когато колониалният период приключи, на негово място се появиха като цяло постоянни диктатори, които казват, че те са държавата, но вместо да доведат демокрация в страната, установяват своя собствена диктатура. И мисля, че Запада, или поне някои сили на Запада, особено Съединените Щати, направиха грешката да подкрепят тези неизменни диктатори, мислейки, че те ще са в по-голяма услуга на техните интереси. Но фактът, че тези диктатори потъпкаха демокрацията в техните държави и подтиснаха ислямските групи в техните държави, всъщност направи ислямизмът много по-краен.

И така, през 20-ти век имаме този порочен кръг в арабския свят, на диктатура, която подтиска собствения народ, включително ислямските правоверни и те реагират с реакционистки средства. Има една държава, която успя да избяга или да остане настрана от този порочен кръг. И това е държавата, от която аз идвам; това е Турция. Турция никога не е била колонизирана, тя се запазва като независима нация след падането на Османската Империя. Това е едно нещо, което да запомним. Те не споделяха същия анти-колониален ентусиазъм, който можете да намерите в други страни от региона. Второто и по-важното, Турция става демокрация по-рано от която и да е от другите страни, за които говорим. През 1950 Турция провежда първите свободни и честни избори, с които приключва по-авторитарния светски режим, който беше началото на Турция. И правоверните мюсюлмани в Турция видяха, че могат да променят политическата система чрез гласуване. И осъзнаха, че демокрацията е нещо съвместимо с Исляма, съвместимо с техните ценности и това ги направи поддръжници на демокрацията. Това е опит, който не всяка друга мюсюлманска нация в Близкия Изток е имала до съвсем скоро.

Второ, през последните две десетилетия, благодарение на глобализацията и пазарната икономика, благодарение на подема на средната класа, в Турция ние виждаме това, което аз наричам възраждане на ислямския модернизъм. Днес има повече правоверни мюсюлмани в градската средна класа, които, отново, гледат тяхната традиция и виждат, че има някои проблеми в традицията. И разбират, че те се нуждаят от промяна, от обсъждане, от реформиране. Те гледат Европа и отново, те виждат пример, който да следват. Най-малкото, виждат пример от който да се вдъхновяват. Ето защо ЕС процеса, опитите на Турция да се присъедини към ЕС, има вътрешната подкрепа на Турция, от ислямските правоверни, докато някои светски нации са против това. Процесът малко се замъглява от факта, че не всички европейци са толкова гостоприемни -- но това е друга тема за разговор. Но про-европейските настроения в Турция през последното десетиление станаха едва ли не ислямска кауза, и са подкрепени от ислямските либерали, както и от светските либерали, разбира се.

И благодарение на това, Турция беше в състояние да създаде една успешна история, в която исляма и най-набожните разбирания за исляма стават част от демократичната игра, и дори допринасят за демократичния и икономически напредък на страната. И сега това е вдъхновяващ пример за някои ислямски движения или за някои от държавите на арабския свят.

Всички вие видяхте Арабската Пролет, която започна в Тунис и Египет. и арабските маси просто възстанаха срещу техните диктатори. Те поискаха демокрация, те поискаха свобода. Без да се превръщат в ислямския "торбалан", който диктаторите винаги използваха, за да оправдаят режима си. Те казаха "ние искаме свобода, искаме демокрация. Ние сме мюсюлмани, но искаме да живеем като свободни хора в свободни общества." Разбира се, това е дълъг път. Демокрацията не е нещо, което се постига за една нощ; тя е процес. Но това е една обещаваща ера в мюсюлманския свят.

И аз вярвам, че ислямския модернизъм, който започна през 19-ти век, но който имаше временен неуспех през 20-ти век, заради политическите проблеми в мюсюлманския свят, сега се възражда. И вярвам, че посланието от това ще е, че исляма, въпреки скептицизма на Запада, има своя вътрешен потенциал за създаване на свой път към демокрацията и либерализма, да създаде свой път към свободата. Просто трябва да им се позволи да работят върху това.

Благодаря ви много.

(Аплодисменти)